Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
СОПОТ *
Печално, бащино огнище,
печалний граде, роден мой,
любима люлко, пепелище
на скъпи радости безброй,
към теб душата ми стреми се,
въздиша - твой нали съм син?
И днеска виждам пак: дими се
над нисък покрив бял комин.
Там - наший дом благословени,
там кътът роден, кътът мил,
магнит за спомени свещени,
където аз съм се родил;
де майка млада с грижи мили
обсипвала ме и с любов,
де растох и набирах сили
за бурите да съм готов:
и дворчето ни дълго, тясно,
чучура с бистрата вода,
и чемишира виждам ясно,
и люлеката край зида.
Аз виждам и школото мило
белнàло се на оня рът,
душа ми детска закърмило
с любов към бога и светът:
зад него - Трапето, де млади
играли сме по голий хълм,
и вази виждам водопади
балкански, чувам ваший гръм!
И тебе, манастирьо, сгушен
в планински рай със твоя бор -
рай сенчаст, тих, приют радушен
на воля, хлад и птичи хор;
и тебе там, засипан замък,
и вас над него, върхове -
о Остро бърдо, Петков камък,
Амбарице, де ветрове
отнасяли са мойта шапка,
на гости колчем идях вам:
при ваший вид сърце ми тряпка,
душа ми пее като в храм!
О горди планини, де мощни
орли се вият в син простор,
във ваште пазухи разкошни
аз пак прониквам с жаден взор.
Не вий, не вашта красота ли
да съм певец причина бе?
И таз любов у мен запали
към родната земя, небе?
И всичко, всичко скъпо мене
сега го виждам отдалек -
поема сладостно виденье,
с душа ми свързано навек!
* Спомените в това стихотворение се отнасят към Сопот до Руско-турската
война, 1877 г., през която бе разрушен и с него бащиния ми дом.
Иван Вазов, 1919
© Издателство LiterNet,
29. 03. 2003
=============================
Публикация В: Иван Вазов "Събрани съчинения в 22 тома",
С., 1976, т. IV.
|