ПРЕД ГРОБА НА ОМИРА

Казах на Омира пред гроба:
о сянко, тиха, величава,
светът, роден на теб из лоба,
и днес велик и млад остава -
подир три хиляди години.
Мрат князове е исполини,
на полвселена властелини -
в нощта пороят ги отвлече...
А твоя образ вечно грее!
И чух как някой там ми рече:
- Да, геният без край живее!

Казах пред Рòмео: О младост
крилата, о любов, лазурен
блян, царство на копнеж и сладост,
кой идол тук не бе катурен
от твоето всесилье властно?
Кой пълни като теб всемира
за влюбеното сърце страстно?
Кой не паднà ти пред кумира?
А някой таен глас извика:
- Да, любовта е най-велика!

Пред статуята на Венера
Милоска спрях благоговейно,
пред чудний говор на мермера -
тело по хубост чародейно.
Богиньо славна, вековете
минуват, рухват световете,
а ти сè горда, вън от тленье,
безсмъртна, гола и безпечна,
зовеш света на поклоненье!
А мраморът каза на мене:
- Едната красота е вечна!