КРАЙ ПОТОЧЕТО

Поточето кристално ръмолеше
под нас в зелената гора, а ти,
до рамо ми облегната, мълвеше:
"Възпей, поете, тия красоти!

Виж тия планини, виж небосвода,
виж колко младост, шарове, цветя!
Виж празника на майската природа -
как хубава, божествена е тя!"

- О, друже, моята душа е лира
сега, готова цяла да звънти:
омаен и прекрасен е всемира,
но той такъв е, че си тука ти.

Една си извор жив на вдъхновенье,
властителко на моите мечти:
на тебе мойта песен, поклоненье.
Поезия сама си ти!