Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
СТАРЕЦЪТ

Теодор Радевски

web | Островитяни

Между плешивите клончета на хилавата елхичка - вече загубили цвета си - плахо премигват няколко восъчни огризки. Странни по форма, дребни, но необичайно тежки накити, с безцеремонно насилие разчекват и без това крехките клонки. Проблясващите светлинки - треперливи пръсти опипват потръпващото тяло на дръвчето, достигат до най-интимните му кътове и рисуват по стената еротични видения. Бъдни вечер.

Едва долавяща се, кой знае откъде, простенва сантиментална коледна мелодия, която макар и неубедително, се старае да внесе задушевност и обич в душите на божието стадо или поне на онези, които се смятат за християни. За тях в храмовете божи служители проповядват библейски истини, но докато стигнат до Амина, благонравните символи на човешкото достойнство се изхлузват от страниците на евангелието, напускат олтара и излизат на улицата. Там, след кратка козметика, накитени с чаровните имена: Вяра, Надежда, Любов - с мисионерска всеотдайност и търпение предлагат сексапила си на валутаджиите-мюсюлмани, на джебчиите-идолопоклонници, на партийните деятели-шамани, на ортодоксалните еврейски търговци, които купуват всичко, което по-късно може да бъде продадено. Вяра... Надежда... Любов - на сергийни цени!

Облакътен на масата, Старецът втренчено гледа малката елхичка, навяла му тези не особено празнични мисли. Няколкогодишната самота гo привикна да разсъждава гласно. Понякога без да ще влизаше в спор сам със себе си. Това се случваше рядко, но много го дразнеше. Не обичаше да му се възразява. Нагрубяваше ”другия” и не подбираше думите, които подобно на брадвени удари, безмилостно правеха на трески даже и сянката на надежда за спор с него. Накрая, както винаги, надделяваше и препирнята се превръщаше в монолог. Нещо подобно се случи и тази вечер.

- Твърдят, че вярата и надеждата в Господ, насажда в душите на хората любов към ближния, дава сили и изпълва с благоговение молитвите и псалмите... - оглежда се и след ефектна пауза продължава - но... така изглежда, магическото въздействие на думите, обещаващи идилията за вечно щастие трае, докато не се появи клисарят с енорийската касичка. Това е притчата за парите и времето. Няма я в Евангелието. Поне досега. - Старецът запалва лулата си и просто се загубва в огромното кълбо от дим. Остава само гласът му - хриплив и предизвикателен.

- И така... значи всичко отива по дяволите! Хрисимото стадо започва да подушва, че парите господстват, че с тях може да се купят не само свещи, тамян, нафора и вино за пречистването на греховете, но и човека - духом и тялом: педерасти и курви, данъчни агенти и глашатаи, банкери и гинеколози... Ами да! Възможно е даже да се регулира раждането на заченатите от кръв и плът Спасители и ако абортите излязат несполучливи, да се издигнат толкова разпятия, колкото дървета има в горите. И само с едно кимване - да се съкращават миговете от живота и да се удължава времетраенето на страданията и на оргазма.

Старецът предчувстваше, че пред него се изправя сянката на една огромна несправедливост, която той - кой знае защо - досега не е подозирал. Беше наясно, че с отмирането на рицарската епоха и излизането от употреба на вятърните мелници, не се е променило нищо. Търсенето на справедливост - било тя мнима или действителна - и чудакът, който се бори за нея, остават. Безветрието на самотната му старост бяха спрели въртенето на мелничните крила, но това не го утешаваше. Старецът знаеше, че зад провисналите бризентови дрипи се спотайват безброй носители на глупостта и заблудата.

- Ако приемем, че е така, значи парите господстват и над времето! Роди се ново измерение, парите - повишава той глас. - Правителства и духовенство се стремят към монопол на времето. Борсата и банките регистрират акции и ценни книжа за предстоящия бизнес - времето. Създават се профсъюзи за защита на интересите на времето и верoятно за първи път в историята на планетата Земя човечеството мисли и действа единодушно. Спонтанно и безразсъдно гласува, и ППУ (Планетен парламент на умопомрачените) одобрява най-новото преработено издание на Десетте божи заповеди, след което влиза в сила най-величавата рожба на глупостта: Божа заповед № 11: - ”Времето е пари!”. Овците от стадото пеят ”Осанна”, понасят хоругви и се прегръщат... Затворници и енциклопедисти, жокеи и ескимоси, девици и екзекутори, замминистри и спедитори на безграмотност дърпат безкрайната завеса на времето, която ни обгръща подобно майчина утроба, защото си въобразяват, че колкото по-голям къс от нея притежават, толкова повече кредитни карти и власт ще държат в лапите си. - Старецът гневно удря по масата с двете си ръце и безуспешно се мъчи да вдъхне живот в угасналата си лула, която подсмърква и цвърчи, и устата му се напълва с горчива слюнка. Стиснал лулата между зъбите си, процежда:

- Гъзоглавци! За профанските ви, охранявани с водни знаци, шибани, книжни фетиши, не може да се купи нито секунда време. Времето е безкрайно, неподкупно и неуязвимо. Времето е Всемогъщия, а не парите! Лайнари!

Така си мърмори старият човек и, гневно захапал лулата, се мъчи да откачи няколко украшения от дръвчето. Ръката му леко притреперва и деформираните му пръсти не се подчиняват вече така безропотно, както човек би очаквал от тях. Навярно затова му е необходимо толкова време, докато освободи заплетените в тънки конци бръмбъзлъци, които нежно нарежда в барабана на един пистолет. Елховите клончета признателно се повдигат и свенливо се стараят да закрият оголеното тяло на празничното дръвче. Шестте лъскави душегубки, като че ли под такт на чевръсти кастанети, весело се завъртват и с грациозен пирует съпровождат барабана, докато щракне в гнездото си. Старецът доволно почесва брадата си с дулото на оръжието и го намества под дръвчето, където обикновено се слагат коледните подаръци. Там се мъдрят още пакет тютюн за лула и буркан с потънал в лой гювеч.

Днешният следобед на Стареца премина доста бурно. Автобусите, по нечия безумна наредба, вече бяха спрели и това го принуди да слезе пеша до пазара. Посрещна го безлюдие и празнота. Тръгна край планински хребети от смет и вървя, докато не стигна до купчината от изпотрошени, непродадени борови отломки. Там избра тази кльощава елхичка, на която веднага даде име: Девственицата.

Обичаше да се подиграва с всички и на всичко. Затова хората полека-лека се отдалечиха от него, а заобикалящите го предмети се разпръснаха покрай бушуващите наоколо му раздори, в които щат-не щат и те взимаха участие.

Обратният път, стръмен и хлъзгав, му се стори прекалено дълъг. Наричаше го конска пръдня, независимо от това, че вече от няколко години само ауспуховите тръби на префучаващи луксозни коли нарушаваха тишината и чистотата на въздуха. Задъхано крачеше. Беше раздразнен и уморен. В такива моменти най-умното беше да се държиш по-далеч от него - съвет, от който дръвчето не можеше да се възползва. Старецът спря, повдигна ръката си, погледна уродчето и гневно го разтърси. Чудеше се, с какво ще накичи тая грозотия, когато вкъщи вече не беше останало нищо подходящо за целта. Последните няколко коледни играчки се изпотрошиха още миналата година. Опита се да си припомни, какви лъскави - непременно лъскави - предмети се намират още в скромното му домакинство. Нищо друго не му дойде на ума, освен няколкото посребрени кафени лъжички. Представи си гледката и се усмихна. Голям ташак! Просто вижда пред очите си снимката, направена при полицейското следствие: той, с простреляна глава, се е изпънал под Девственицата, а над него висят лъжичките като недостигнали до целта си огромни, посребрени сперматозоиди. Символ на неосъщественото съвкупление...

- Голям майтап ще падне, - не се сдържа той, - ако някой ми издялка такъв надгробен паметник. Гробът ми сигурно ще се превърне в светиня, място за поклонение на непорочно заченалите жени. - И, без да сваля жлъчната усмивка от лицето, продължи пътя си.

Тази идея вече доста отдавна се въртеше в главата му, но мисълта, че тази вечер ще я осъществи, се роди, когато се разхождаше из търговския център на големия град. Това се случи вчера. Наблюдаваше пощръклелите блейки на Божието стадо и се мъчеше да си представи как Исус би могъл да разгони с един обикновен камшик тази сган от търгаши и спекуланти? Невъзможно! Времето ще разреши нещата! А той, скрит в пазвите му, ще се любува на паническото им бягство.

Безпокоеше го само мисълта, че измислената от него финална сцена няма да бъде достатъчно убедителна и не ще може да даде ефектен завършек на последното действие от спектакъла на живота му. Грижливо премисляше всяка подробност и подобно автор на театрална пиеса разработваше драматургията: първо на текста, отделно - на картината. Знаеше от опит, че импровизациите, както в живота, така и на сцената са неизбежни и затова се стараеше да вдъхне колкото се може повече сигурност в детайлите. Оставаше му да напише още няколко заключителни думи в дневника си и край. Това нямаше да бъде прощално писмо, а диалог на раздвоеното съзнание - така наричаше той гласните си умозрения.

Особено много го дразнеше неразрешения проблем с декора. Такава дреболия като украсата на елхата можеше да провали целия му труд. Да не говорим за автора! Беше достигнал до средата на пътя, когато отново се спря и сърдито вдигна поглед към небето, което напомняше на изхабен парцал за миене на кухненски съдове. Както винаги, така и сега инстинктивно очакваше помощ оттам, но Витлеемската звезда, забулена зад дебелия слой от мъгла и мръсотия, не му прати никакъв знак. Вместо блестяща комета от небето се спусна сатанински кикот: ”Нека символът за рождението на Спасителя се превърне в символ на смъртта!”

Така намериха мястото си върху тялото на Девственицата тези зловещо лъскави, богохулни куршуми - цяла кутия. Докато кичеше дървото, Старецът не един път изпита ледовита, злорада тръпка, породена от съзнанието за непростимото кощунство, което върши, но напразно! Спотайващото се в него Добро, познавайки характера му, много рядко се осмеляваше да влиза в дрязги с неговия непрекъснато засилващ се, рушащ всичко цинизъм. Така се получи и сега.

- Това и на Господа Бог не му е хрумвало! - разхили се.

Случваше се, макар и рядко, да се отбие в някоя черква. Без цел. Чисто и просто - ей така. Заставаше в ъгъла и зяпаше фреските, като че ли търсеше нещо. В такива моменти учудващо ясно си спомняше деня на кръщението си: ...топят го в леген с вода... водата е студена, но той не плаче... някой му обръща лицето нагоре и някъде, там високо над него между белите облаци вижда едно друго дете... то също не плаче... само очите му са тъжни... казва му нещо и той чува гласа му... разбира всичко - дума по дума... Вече много пъти се е замислял кое можеше да бъде това дете и какво означаваха словата му, но колкото и да си напрягаше мисълта, никога не можеше да си спомни. След тези случаи обикновено се прибираше вкъщи, напиваше се и заспиваше. За посещенията си в черквата и за останалите подробности не говореше никога и никому. Страхуваше се от въпросите, на които не искаше, а може би и не можеше да отговори.

Буркана с гювеча и тютюна ги донесе Пос. Това беше съкращението на ”Последната съпруга”, което Старецът намираше за прекалено дълго. Тъкмо завършваше издевателството си над елхичката, когато телефонът звънна. Беше тя. Колата й паркираше пред къщата. В ръката си все още държеше мобифона.

- Сядай бързо и затваряй вратата, защото климатикът работи! - каза тя. Старецът се отпуска на меката седалка. Пос, обвита в облак от скъп парфюм и грамада ослепително платинови коси, глезено протяга устни към него. - Няма ли да дадеш една целувчица? - Старецът се подчинява. За последен път.

- Донесох ти малко гювеч, знам че го обичаш. А тука има тютюн за лула. Това ти беше любимата марка, нали? - без да дочака отговор, с отметната назад глава продължава: - Добре изглеждаш! Извинявай, но бързам. Тази вечер аз съм дежурният дядо Коледа. Чакат ме.

- Може би изглеждам... но не се чувствам добре. Утре положително ще ме навести лекар, - несигурно прозвучава отговорът на Стареца. Има предвид съдебния лекар.

- Какво значи това за лекаря? Какво ти има? - пита едва ли не загрижено Пос.

- Ами... как да ти кажа... - нерешително продължава той. - Има нещо, което от дни наред не ми дава покой.

- Какво е то? Защо?

Старецът едва ли не заплаква. Иска му се да каже, че и той се нуждае от обич, нещо повече, от любов... Че сам не може и не иска да живее... Би могъл да говори, без да спре с часове и дни наред, но вместо това с нахална усмивка на лицето впива погледа си в студените сини очи на Пос и с присъщата за него наглост отговаря:

- Защото има нещо, което не разбирам... Смятам, че като еврейка, можеш да ми го обясниш. Кажи ми, какво е преимуществото на обрязаната пишка пред моята? Нямаш ли чувство за липса? Прилича на газова лампа без шише. - И бързо добавя: - Много благодаря за подаръците. Отивам да ги сложа при другите. - С тези думи Стареца се измъква от колата. Пос, с горящо от възмущение лице, успява само да измърмори:

- Нещастник! Ти действително имаш нужда от лекар!

Колелата на автомобила гневно изсъскват и соленият пясък, подобно на изстреляни съчми, болезнено шиба лицето на Стареца.

 

 

© Теодор Радевски, 1999
© Издателство LiterNet, 16. 06. 2000
=============================
Публикация в: Теодор Радевски "Островитяни", Будапеща, 1999.