Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ПОПРИЩА

Теодор Радевски

web | Островитяни

От дневника ми: ...Върху плота на бара в крайпътното бистро бяха кацнали четири широкополи сомбрера. На въпроса - в коя посока се намира фермата на Гил, сомбрерата се завъртяха около оста си и четирите брадясали мутри, дремещи под тях, ни изгледаха с нескрито любопитство. Единият стана и бързешком излезе. Автоматичният грамофон крещеше непоносимо... Хамбургерът миришеше на бензин...

Измина половин час, откакто слязохме от магистралата. В бистрото ни казаха: ”...Дръжте посока североизток!” - нищо повече. Шосето, засега още асфалт, става все по-тясно и по-тясно. Нагорещената му лента пресича някакво селище. Според табелата - ”Италия”. В този ранен следобеден час по главната улица няма ни човек, ни куче. Отвъд канавката, зад ниските огради, къщи със затворени кепенци сляпо примигват и с архитектурната си монотонност поразително напомнят урните на грижливо поддържан колумбарий. Само пред дървената сграда на пощата клечи някой. Сомбрерото, което беше в бистрото. В края на селото лентата с мирис на разтопен асфалт безцеремонно прекъсва и внезапно се озоваваме сред изпръхналата от слънцето и вятъра безкрайност на тексаската пустош. Оттук нататък само бледи бразди загатват евентуалните посоки за движение. Небето - опъната безцветна мембрана - с горящо дихание нагнетява прахта във вътрешността на колата, а климатикът на ”Плимута” похъркващо, усърдно донабива охладените прашинки между зъбите на пътниците.

Трябва да сме изминали десетина мили по тази нажежена тепсия, когато отляво се появяват редица дървени колове, недвусмислено напомнящи, че простиращата се отвъд тях пустош е нечия собственост. Следвайки коловозите, се изкачваме по малко възвишение и внезапно се озоваваме пред някаква бариера. По-скоро грубо издялана символична порта, над която се пули, излъскан от времето, череп на рогато добиче. На около стотина метра по-навътре, приютена под хладината на свежозелен оазис, се издига двукатна дървена постройка. Кафява, с бяло измазани прозоречни рамки, напомня на декор от уестърн. Може би сме на половината път от къщата, когато две женски фигури с пушки в ръце излизат от нея и препречват пътя, водещ към градинската врата. По-възрастната, жена на около трийсет и пет години, дига ръка: ”Спри!”. Спираме. Привлекателна, стройна, облечена в джинси, притиска оръжието към бедрото си. С пръст на спусъка. Едрокалибреното дуло на рязаната цев не е шега. Другата, още момиче, държи в ръцете си оръжие, което, ако се съди по дългия му патронен магазин, е автоматично. Лицето й е овално, с правилни черти. Само в очите има нещо по-особено. Личи, че във вените й тече и индианска кръв.

Значи, това е семейството на Гил. Предупреждават ни да останем там, където сме. Само за няколко минути. Естествено, подчиняваме се. Също като на кино! Евтино и при това, много пъти въртяно...

Пристига и Гил. С голяма скорост. Фордът му внезапно се появява и, пръхтейки като задъхан кон, спира зад нас. Облакът прах, в който ни обгръща, постепенно се разнася. Зад стъклото се откроява широката усмивка, изписана по лицето на Гил, която означава: ”добре дошли”. Вижда се още, как намества късоцевната си пушка в гнездото над огледалото. Слиза от колата и се упътва към нас. На главата си носи широкопола кожена каубойка. Гол е до кръста, в работен панталон, под който се подават обезформени велурени мокасини. Макар и малко напълнял, стъпва като на пружини. В едната си ръка държи бирена консерва, другата приятелски протяга напред. Става ясно, че ние още сме били в бистрото, когато са го уведомили по радиото, че някакви чужденци се интересуват за пътя, водещ към фермата му. Кои са и какво искат не се знаело, затова дошъл по околен път.

В многохектарното имение на Гил се намира и едно просторно езеро, подходящо не само за риболов, но даже и за ветроходство. Заобиколено от гъстите сенки на пищните дървесни корони, това беше любимото място на Гил за практикуване на ”лекторската” му дейност.

Тъкмо се отправихме нататък, когато пристигна и Стив - ученикът.

- Хай, - весело поздрави групата той, седна на един дънер и запретна ръкавите на нежнокремавата си риза. Гил положи на земята тежката, пълна с ”учебни помагала” брезентова торба, отсече едно върбово клонче, грижливо го почисти и подряза, като с педя прецизно определи дължината му.

- При самозащитата двете най-важни неща са бързината и точността - започна той лекцията си. Леко напевният и лишен от емоции говор сега се промени. Всяка дума произнасяше бавно и натъртено. След краткия увод бръкна в торбата и измъкна един 35 калибров пистолет.

- Най-често всичко зависи от бързината. Забрави това, което си гледал по уестърните и криминалетата! - обърна се той към ”курсанта” и извърши няколко ефектни движения, като че ли вади пистолета си. Всяка фаза на изминатия от оръжието път, грижливо измерваше с помощта на върбовото клонче.

- Дулото на пистолета от бедрото до височината на гърдите, откъдето даваш изстрела, изминава разстояние, сам виждаш, почти две дължини на пръчката.

Следващото помагало беше кобур, който той запаса високо над пояса си. Пъхна вътре оръжието и с бързо движение го измъкна, готово за стрелба. Пътят на дулото беше само половин дължина на пръчката. - Надявам се, ясно ти е. Спечелихме време!

- Съвсем ясно... време, - с разбиране премигваше Стив зад позлатената рамка на очилата си.

Гил пристегна кобура върху гърдите на ученика, оставяйки петна по чистата му риза.

- Прави, каквото правя аз! Докато не усвоиш основните движения, не можем да направим нито крачка. Гледай!

Тялото на Гил, само за част от секундата, се устреми напред. Лявата му ръка сграби подгънатото коляно - така създаде стабилност на тялото. Насочи десницата си с протегнати пръсти като за стрелба.

- Бум, бум, бум! - подобно на играещо си дете, заимитира той изстрелите.

- Бум, бум, бум! - повтори Стив, но ръката му вместо опора, се плъзна по коляното му и той едва успя да запази равновесие.

Застанали един срещу друг, като образ и изображение в криво огледало, силно деформиращо поради голямата разлика в размерите им, телата им се устремиха едно към друго. Върховете на насочените пръсти едва не се допряха.

- ...Бум, бум, бум!

Първата част от лекцията по самозащита започна да добива инфантилен характер. Запотената ръка на курсанта остави мръсни петна по акуратно изгладения бял панталон.

- Бум, бум, бум... - взе да се задъхва.

Със Стив се познавахме от по-дълго време. Знаех, че и в момента има доста грижи. Не с изцапания си панталон. Преди няколко дни вложи незначителна сума в петролни акции, които толкова бързо се вдигнаха, че едва не се поболя от мъка, заради това късогледство. Финансовият му съветник обаче, беше някъде из Азия и щеше да се върне чак след седмица.

Минутите течаха бавно.

- Стой! - заповяда Гил. Измъкна от торбата друг пистолет, по-малък калибър. Завъртя барабана. Празен. Мушна го в кобура, пристегнат на гърдите на Стив.

- Ще правиш същото, както досега, но този път с оръжието. Ще ти покажа. - Вдигна оръжието и натисна спусъка. - Един път, два пъти, три пъти! Натискаш и броиш!

Странният ”самозащитен” танц започна отново. Само щракането на ударника внесе малко разнообразие. Гил, застанал срещу него, диктуваше ритъма.

- Раз, два, три. Гле-дай тук. Раз, два, три. Це-ли тук...

- Бум, бум, бум - прозвуча вокалният съпровод към сухото соло на ударника.

Междувременно Гил - професорът - измъкна отнякъде метална капачка от бирена бутилка. Старателно преброи петнайсет крачки, забоде пръчката в земята и закрепи върху нея лъскавото колелце.

- Концентрирай цялото си внимание тук! - клекнал зад пръчката, даде указанията си Гил. - По-глед тук! Тя-ло - три! За-стрел-ба! О-гън-бий! Сега цялото упражнение наведнъж.

Вторият етап от урока по самозащита, меко казано, напомняше пародия на ритуален боен индиански танц. Гил, легнал по корем зад капачката, просто хипнотизираше жертвата си. Целта на тези упражнения беше ясна: мисълта и волята, подобно на лазерен лъч да се съсредоточи в една точка, и така концентрираната енергия за част от секундата да бъде освободена през дулото на оръжието.

Не можех да разбера коя е причината, която караше заможния ми приятел да поеме тази мазохистична роля. Имаше си достатъчно други неприятности. А може би именно заради това? В момента, например, е в разгара на развода си. Доста по-възрастната от него съпруга в един много непривичен за нея момент на трезвеност добре изиграла ролята си и отскубнала от него осемстайната вила с басейн, снабден с подводно осветление. Да не говорим за приказната издръжка, с която дни наред се занимавала дори местната преса. Не, не ми се вярва, че има някаква връзка между това и уроците по самозащита. Стив действително е заклет бизнесмен, но като човек е душичка. Беше пристигнал отдалече. От малка, богата единствено на идеологии страна. Изгнаник - бежанец. Спасявал се е, както е могъл. От какво - и той не знае. На каруца, на камион, с кораб... Заедно с другите сменял превозните средства дотогава, докато не се озовал тука. Започнал живота си в една кръчма. Прозаично. По-късно извършил чудодейна стъпка. Като в приказките. Шерше ла фам. Романтичното признание в любов направил в тоалетната, докато изгората му се бръснела. Така се оженил за надарената със забележителна грозота и финансов талант дъщеря на кръчмаря.

Гил, който нито за секунда не сваляше поглед от медиума си, се изправи и тръгна към него.

- Бум... бум... бум...

Животът на Гил бе забулен в мъглата на някаква странна история. Мексиканец по произход, роден в някакво, забутано в планините, индианско село в бедно семейство. Като дете, намира в яхъра един ръждясал пищов, почиства го и това му става единствената играчка. Години наред натиска спусъка и имитира познатите от евтините комикси герои, защото в селото нямало дори кино.

Един ден в селото пристигнал пътуващ циркаджия. Гълтал огън, ходел по въже и накрая подхвърлил във въздуха сребърен долар, който пробил с един единствен изстрел. За по-голям ефект обещал хиляда долара на този, който може да направи същия номер. Разбира се, не безплатно. Селяните се разпръснали, останали само младоците. Уговорили набедения майстор-стрелец Гил да опита номера със сребърния долар. Едва събрали пари за един изстрел. За първи път в живота си Гил стрелял и... улучил!

Пътуващият циркаджия напразно пердашил катърите. Настигнали го по тесните планински пътеки. Разплатили се. След този случай, цялото семейство се прехвърлило да живее в Тексас, а професията на Гил станала ”специалист по самозащита”. Оттогава се завъртял около Белия Дом, изпълнявал ”специални” поръчения и обучавал даже и агенти на КГБ. Говори се, че е имало случаи, когато ”учениците” му от някой край на света създавали неприятности на местните органи. Познавайки най-добре слабостите им, той е трябвало да укротява палавниците и това не рядко завършвало с вечния покой на някой самозабравил се негов питомец. ”Тогава, - както той казва - заслепените от загубата опечалени близки, неудовлетворени от успокоението, което дават панахидите, тръгват да ме търсят... Затова са тия оръжия... и предпазливост.”

Стив работеше неуморно. Съзвучието между живото тяло и парчето желязо в ръката му ставаше все по-съвършено. Почти майсторско.

- Стига! - каза Гил и със светкавично движение изтръгна оръжието от ръцете му. - Слагам вътре три патрона. Внимавай! Един, два, три! - с протегнати напред ръце той подреждаше весело блещукащите душегубки - като илюзионист, който убеждава публиката - ”няма лъжа, няма измама!”

- Оръжието в кобура! Като кажа ”огън”, както досега... Ако не улучиш с първия изстрел, даваш още два последователни. Готово?

Настъпилата тексаска тишина плътно обгръща Стив, застинал в героична поза, с отпуснати ръце и патетичен израз на лицето. Чак сега забелязвам, колко много му отива бялата каубойска шапка. Очите му омагьосват целта, късите - пухкави пръсти на ръцете му нервно потръпват. Ако изключим пълнотата, дребния му ръст и смесеното с пот ухание на скъп парфюм, много напомня образите на познатите от филмите шерифи: децата и господарите на безпределните прерии. Неустрашими, непобедими и... безкрайно самотни.

- Огън! - изсъсква Гил.

Искрата на командата едва успява да достигне до мозъчните клетки... По петите й гърмеж. Металната капачка тихо подсвирва и отлита в гъсталака. Пръчицата одобрително затрептява: Браво!

Стив с уморена и щастлива усмивка, побутва шапката си назад и пали цигара. Поглежда към Гил, по чието лице не се чете нищо.

- Не си въобразявай. Това беше само за разяждане, - обезкуражително подхвърли той. - Аперитив.

- Може ли да те попитам нещо? - осмелява се Стив. - Какво да правя, ако срещу мене стоят не един, а трима неприятели?

Гил изпъчи гърди и иронично го погледна.

- Това не е игра на борсата. Първо - веднага трябва да определиш кой от тях е професионалистът. В повечето случаи той е само един. Трябва да започнеш с него!

- Откъде да знам кой е той?

- Амиии... По ръцете е най-лесно. Пръстът, с който натиска спусъка, обикновенно е деформиран, плосък и покрит с мазоли. Нокътът е потрошен, а може и да липсва. И после - по очите... по погледа, но за това е необходим голям опит.

След това изнесе десетминутна ”лекция”, в която от различни положения, с различни видове оръжия, направи на прах предварително набелязаните клечки, цигарени угарки и дребни камъчета. Накрая поради липса на сребърен долар, плонжирайки, от полет продупчи лика на Президента Франклин върху стодоларовата банкнота, предложена великодушно от Стив. От двайсет метра!

На връщане запитах Майстора дали и детето е усвоило нещо от изкуството му? Спряхме се пред вратата на градината.

- Джейн! - провикна се Гил, - ела тука и донеси пушката си!

Детето незабавно се появи.

- Пази се! - обърна се към мене бащата, бързо грабна втвърдена бучка пръст и я запрати високо по посока на детето. Джейн, с удивителна бързина вдигна пушката и с два последователни изстрела я превърна на прах.

- Окей, Джейн. - След това се обърна към мене. - Когато беше още малка, много се страхуваше от змиите. Събирах по няколко и ги хвърлях към нея. В уплахата си не й оставаше нищо друго, освен да ги улучи още във въздуха. Индиански специалитет.

Удобната и естетична мебелировка, климатичната инсталация придаваха уют на този, загубен в прерията дом. Съпругата, от ирландски произход, се оказа добра домакиня и приятен събеседник. Показа ни оръжейната колекция на Гил, окачена по стената, виеща се край водещата към горния етаж стълба. Разказа, че къщата е докарана на колела чак от Ню Мексико. Не им било жал за парите - толкова им харесала.

Намерих Стив и Гил в кабинета. Доскорошният ученик сега наперено се разхождаше из стаята.

Гил объркано потъркваше нископодстриганото си теме.

- Това са правила от десетте заповеди на Паричната библия, - с настойнически тон говореше дребното човече. - Компас, но не си въобразявай... Служи само за разяждане, - прибави иронично. - Аперитив.

- А в моя случай как да постъпя? - попита почти плахо.

- Казах ти! Не бъди излишно сърдечен или раболепен. Старай се бързо да опознаеш слабостите на оня и знай, човек може да има зад себе си само един истински ангел-пазител. С него трябва да започнеш, - завърши пледоарията си той.

На сбогуване Стив ме прегърна и бутна в ръката ми един отворен, адресиран плик.

- Ще пристигне по-бързо отколкото оттук по пощата. Пък е и по-сигурно, - помоли ме той. На връщане, грях-негрях, отворих плика, на който с големи букви беше написано: “Hungary”, под което следваше името на познато крайгранично градче. Вътре върху ухаещ на парфюм розов лист: ”На скъпото ми мамче от Питюка.” На дъното срамежливо се гуши стодоларова банкнота. С простреляния лик на Президента Франклин...

 

 

© Теодор Радевски, 1999
© Издателство LiterNet, 08. 07. 2000
=============================
Публикация в: Теодор Радевски "Островитяни", Будапеща, 1999.