Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
приказки от една кореспонденция по интернет

Теодор Радевски

web | Островитяни

From: t
Subject: Re: PRIJATNI SANISHTA
To: S.S.M.
Cc: -
Date: 1999.12.23

    ПЪРВА ПРИКАЗКА

С. М. М.!
(Скъпо, Малко Момиче)

За съжаление, болката, която чувстваш, ми е позната - до болка. От краткото описание ми остава съмнението, че имаш възпаление на корена на зъба. В такива случаи се прави пломба на корена, което с упойка се преживява без особени сътресения. Поне моят опит е такъв. Гарантирам ти, не е смъртен случай. По-добре глътни един аспирин. Не си заслужава да убиваш някого заради това. Освен, ако не е някой от типа на М.Н. Чакам да ми пишеш резултата. Разбира се, не списъка на убитите.

Това, което аз неотдавна ти бях писал за коледата, не го взимай сериозно. Просто е една приказка. Хрумване на самотата и страха, не безпричинен, че искам или не, трябва да загубя нещо много ценно за мене. А аз не желая. В живота ми са се сбъдвали много мои желания. Но и много, не. Това, последното, съвсем логично и неоспоримо ще премине в поредицата на неизпълнените, неизпълняемите, абсурдни желания. Зная това. Нощеска обаче размислих и дойдох до заключението, че може пък и  да греша. Трябва да направя още един, както често казват, отчаян последен опит. Изхождам от там, че библията и историята ни гъмжат от чудеса и необясними явления. Едно, повече или по-малко, за тях не е от значение - не е така за мене. Казват, че ако много силно вярваш и желаеш нещо, то, рано или късно, се сбъдва. Началната проба направих навремето с първата си тъща... Разказвал съм ти този случай. Оттогава вярвам в чудесата. С други думи, представи си: щом като преди две хиляди години през тази благословенна нощ, по височайше разпореждане, на небето се е появила прочутата Витлеемска, опашата звезда... Не ми се присмивай! Какво би станало в случай, че две хиляди години по-късно ти внезапно, захвърлила всички предубеждения, полетиш и кацнеш на летището при мене? Отговорът е: чудо! Пристига моята Витлеемска звезда. И кой ще я посрещне? Тримата влъхви? Едва ли. Заети са с политиката. Божественият дар на Дядо Коледа напразно ще чука по заледените прозорци. Мястото му под елхата ще остане пусто. Място, запазено за едно явление - чудо, което тази нощ трябва да се сбъдне. И тук започва приказката:

Затварям очи и вече се виждам как те чакам на летището. Вън вали сняг. Под белотата му всичко е притихнало. Вътре, пристигащи и посрещачи - обвити в глъч и очаквания. Идващите, като талази на игрив поток се изливат от транзита. Не след дълго струята от усмивки, възклицания, поздравителни слова и щастливи очи започва да изтънява. Само тебе те няма. Вече се готвя да отида при дежурния и да запитам имало ли е пътник на име С. М. М., когато внезапно се подаваш ти. Последната капка на потока. С многото си куфарчета, чанти и сакове. Помахваш с едната си ръка. С другата буташ количката. Аз се хиля глуповато, с побеляла глава, с кутийка лекарства в джоба и със стрък червена роза в ръката. Мисля си: от небето слезе знамение, чудесата не са привилегия само на богопомазаните. Отново успях да превърна една илюзия в действителност. Тогава, това е нещо повече от чудо. След няколко прилични, задоволяващи любителите-моралисти, целувки тръгваме да търсим колата, защото това е задължителна програма към твоето пристигане. Никога не зная, къде съм спрял. Бутаме багажната количка и рисуваме неразбираеми кривуличещи следи по заснежения паркинг. Отдалече сигурно приличаме на разхождаща бебето си ненормална брачна двойка. Отдалече... Ти непрекъснато говориш, говориш, а аз се мъча да следя мислите ти. Не е лесно. Независимо от добрата ти дикция. Най-после! Намираме колата и - ура! - потегляме. Смрачава се. Естествено, макар и със заобиколки, се движим по най-оживените улици, които за празника са още по-сияещи. Падащите снежинки, подобно звезден прах, танцуват в хаоса на многоцветните реклами. Ти приказваш, приказваш, а аз под око наблюдавам жестикулираща ти ръка и дебна мига, когато мога да я сграбча и погаля. Позволяваш ми даже да я целуна. По дланта. Този, почти ритуален лов, признавам си, съм смятал винаги за много забавен. Изпълва ме с приятни еротични чуства. Особено, когато движението е прекалено голямо. Както тази вечер. Следват заснежените хлъзгави стръмнини на тесните ни улички и пристигането. Ще изпусна няколко подробности, за да се спра на една привидно незначителна дреболия: застилането на леглото. Вън вали сняг. От радиото се чува ”... томбе ла неж...”  Пее Адамо. Като на кино. Приказка. Ти коленичиш върху леглото и вероятно със сръчни движения разгъваш чаршафите. Току-що изпрани. Пиша ”вероятно”, защото аз не гледам леглото, а примамливо въртящото се върху него твое задниче. Позволявам си плахо да го докосна. Пиша ”плахо”, защото винаги следва една строга забележка от рода на: ”Моля ти се, остави ме на мира. Все за това мислиш. Не ме закачай, виждаш какво правя!” А пък аз нищо не виждам... и не мисля. Или пък виждам съвсем други неща. Като усукал се в слънчевите лъчи прилеп. Изпускам отново някои подробности, не защото са незначителни, а защото искам по-бързо да отговоря на въпроса, зададен в писмото ти. Пишеш: ”Описанието на целувката ти по тила ми е просто чудна. Приказна. Пишеш, че останалите ти целувки спираловидно се устремявали някъде надолу. Каква спирала? Накъде? Искам да знам!” Отговорям: Натам, С.М.М.! Много бавно, изживявайки насладата на всеки сантиметър, натам! Все по-натам. Много бавно, защото искам да чувствам до безкрайност дъха на зрели смокини, да открия коя от тях е най-узряла и захапя аромата й. Бързината не е присъща на старостта. Чудна смесица от животински истинкт и човешка похот. Нали? Кое е първичното? Няма отговор. Загадка. Нищо, и утре е нощ - успокоявам се и бъркам понятията за ден и нощ. Понякога не ги обърквам, но в последно време... все по-често. Особено пък, когато сме заедно. Ти спиш до мене. Уморена, както винаги. Вън вали сняг. Снежинките падат безшумно. Внимават да не те събудят. Сърдиш се, и те го знаят. Аз също беззвучно целувам косата ти. Взимам пример от снежинките и те галя подобно на тях с нежни, студени пръсти. Бих спал, но не мога. Пръстите на ръцете ни се сплитат и аз съм щастлив. Много. След това започвам да броя нощите, които според билета и твоята програма, ще прекараме заедно. А те, както винаги са толкова малко и толкова къси, с оръфани краища от зададени въпроси и половинчати отговори. Както и сега: или отиваш, или се връщаш отнякъде. Като в приказките. Навън вали сняг. Автобусите буксуват. Колата ми също е в плен на снега. Чудесно, няма излизане. Започва ден първи. Първото кафе с бисквитка. Първите изречения, в които има подлог и сказуемо. Прекъснати от бегли целувчици. Щастлив ден първи. Но вече с една нощ по-малко. Те се стопяват много бързо. Като коледни свещички. Тези нощи. И дните също. Като коледни свещички... Като снежинки. Като живота ни...

Мн.Ц.:   т@

 

From: t
Subject: Re: DOBRO UTRO S.M.M.
To: S.S.M.
Cc: -
Date:.1999.12.24

ВТОРА ПРИКАЗКА

С. М. М.!
(Скъпо Малко Момиче)

Ужасно съжалявам, че си в такова състояние. Дръж се! Знам, че е по-лесно да пишеш състрадания, отколкото да те боли зъб. Аз знам. Каква е диагнозата? Познал ли съм? Пишеш ми още, че искаш да продължа приказката за тебе, мене и снежинките. Добре, нека се опитам!

Приказка за тебе, мене и снежинките:

Небето - оксидирала оловна грамада. Тежка и сива. Просто е непонятно как е възможно тази мрачна сивота да ражда и излъчва така ослепително снежнобели и нежни отрочета. Под белия покров светът затихва. Странна приглушеност обгръща природата. Заедно с нея и нас. Както в песента на Адамо: ” ...Томбе ла неж...” Също като в приказките и в евтините филми за възрастни. Аз съм легнал на кушетката.   До мене си седнала ти. Четеш ми някаква книга. Гласът ти, също резултат на снежната мекота, е приглушен и далечен. Както далечна и нереална е сирената на заблудилата се по стръмните, плъзгави улици линейка. Дали бърза при някой препил коледар, или тя сама вие за помощ - не е ясно. Кракът ти лежи на гърдите ми. Отдръпвам малко крайчето на бялото ти чорапче и целувам глезена ти. И още един път, и отново, и още много пъти... неизброимо. Скритом поглеждам към книгата. Не изглежда дебела.     Колко ли страници наред ще мога да чувствам топлината ти? Колко дни и колко нощи? Няколко? Само няколко. За изброяването им са предостатъчни пръстите на едната ръка. А от утре и те ще са много.     Пръстите на едната ми ръка. Дните и нощите ще се топят. Не бързай! Чети по-бавно! Непрочетените страници намаляват, намаляват, намаляват... и свършват. Както всяка една приказка.

Усмихваш се и затваряш книгата.

- Харесва ли ти? - ме питаш.

- Да... приказка романтична, малко невероятна, преситена като цъфтяща готика с излишни метафори и с много, много тъжен завършек.

Влюбена в гласа си, ти даже не забелязваш, че героите и авторите са едни и същи. Ти и аз. Ние. Прочете една приказка, писана от нас и за нас. За един оглупял старик-мечтател, с побеляла глава и треперещи пръсти на ръцете, който с червена роза в студената си изтръпнала ръка чака някого на летището. И за едно момиче, скрито зад много образи и безобразно пленяваща младост.

Него чака старика.

Бъдни вечер. Последната от нашето хилядолетие. Поне за една част от човечеството. И кой знае, може би последната в нашето мимолетно залитане.

Чакалнята постепенно опустява. Последният самолет отдавна е пристигнал. По високоговорителите вече три пъти, на три езика бълва потоци от благопожелания за щастливи, весели, безгрижни и пълни с надежди в рождеството христово празници. И това, че за днешния ден други пристигащи самолети няма. Съответно и пътници.

”Честито Рождество Христово” - гърмят високоговорителите за последен път и припряно припукват. Огромната чакалня се обезлюдява. Остава само един самотен старик с червена роза в ръката си. Червената роза състрадателно се мъчи да го утеши и, както това често се случва в приказките, старае се да запълни с аромата си горчивината в душата на стареца. Напразно. Ръката му с широк размах я превръща в погълната от тъмнината поличба.

Навън отново прехвъркват снежинки. Проблясват, подобно накити за коледна елха, и кротко покриват с чистота и благоговейна тишина безграничната пустош - сърцето на старика.

И там, някъде в безкрайната девственоснежна белота на една призрачна любов, лежи стрък умираща, самотна алена роза.

Като капка кръв.  

П.П. Малко Скъпо Момиче, измишльотините ми са парчета моя жива тъкан. Боли. Повече от зъб.

Мн. Ц.     Т@

 

 

© Теодор Радевски, 1999
© Издателство LiterNet, 25. 09. 2000
=============================
Публикация в: Теодор Радевски "Островитяни", Будапеща, 1999.