Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ЗАВЪРЗАНИЯТ МАНЕКЕН

Теодор Радевски

web | Островитяни

От моя дневник: ... Не мога да разбера, кога говори сериозно и  кога се опитва да ме будалка.

Най-характерното за клуба, разположен на единайстия етаж в хотел Кейо Плаза е прекаленият зрак. Седим в уютния бокс един срещу друг. Другият е писателя Кобо Абе. Докато той пие вече третото си любимо уиски, аз ухажвам втората порция на непознатата загадъчна шочи - японска ракия. В разговора ни, вече от дълги минути гастролира някаква досадно разточила се пауза. Правя последен опит.

- Имаш ли нещо против да те снимам? - и изваждам току-що купения моторен ”CANON" - най-новото японско чудо на фототехниката.

- С този японски ерзац ли? - пита с иронична гримаса. Измъква от джинсовата си торба една ”LEICA" и един по стар модел ”ROLLEIFLEX" с две фотосветкавици към тях. - С удоволствие бих ти помогнал.

- Тия музейни експонати винаги ли мъкнеш със себе си? - питам с откровено злорадство. Нямам нищо против, даже и да се разсърди. За най-голямо мое учудване, ефектът се оказа съвсем друг. Избухна в такъв бурен от сърце смях, че опънатата на лицето му неподвижна маска просто за секунда се пропука и сричкомера в гърлото му превключи.

- Обичам да съзерцавам и жени, и предмети с предизвикателни форми. И с фотоапаратите съм така. Само че, в тях търся и вътрешни качества.

- Използваш ли ги или само ги съзерцаваш? - допълних, защото забелязах, че харесва двусмислените изрази.

- Обичам да са пред очите ми и винаги да са подръка, ако става дума за едно и също нещо.

- Един писател с фотоапарат... Даже с два! Би ли казал поне, кои са любимите ти теми?

- Кои са любимите ми теми, питаш? - Замисли се, повдигна чашата и погледна в нея, като че ли там търсеше отговора. Отпи една глътка. - Обикновено аз сам не зная, кое ме влече, когато натискам бутона. Това са предимно скритите в сянка, занемарени кюшета на света, изпълнени с вещи и хора, които никой не забелязва. Може би, защото по-голямата част от романите ми се разиграват в подобна обстановка... А и героите, които описвам са рожби на същият този свят. - През цепката на азиатските си очи наблюдава недоверието, изписано на лицето ми и бърза да добави: - Съвсем сериозно, така е. - Тъкмо съм готов да му повярвам, когато вдигна фотоапарата си и увековичи мига на мимолетната ми доверчивост.

- Използваш ли за нещо снимките, които правиш или по-добре, ако хич не те питам?

- Ще ти кажа, защо не. Понякога изваждам по някоя от фотографиите и я гледам дотогава, докато не проговори. Аз пък си водя записки, това е всичко. - Праща в гърлото си последната глътка уиски и прибира машинариите си от масата.

- Като в приказките за чудотворната фея. Това ли е всичко, - бързам да продължа разговора, преди паузата отново да вземе главната роля.

- Случвало се е, така да се роди идеята за някоя новела или роман, но, разбира се, не дума по дума...

- Би ли ми показал снимките си? - запитах без особена надежда.

Свали очилата си и бавно, грижливо започна да ги бърше със салфетката. Лицето му стана сериозно, едва ли не строго. В очите му за първи път се появи любопитство.

- Действително ли те интересуват?

Да пресечеш централните улици на Токио в следобедните пикови часове е доста перверзно хрумване, но както всяко преживяване, породено от ненормалността - незабравимо. Човек се чуства, като седнал върху вибрираща цедка за пресяване на чакъл. Газ, спирачка... Газ, спирачка... Това, че се движим - предимно напред - проличава само от бавната промената на фасадите, ограждащи осемпистовия булевард. Мълчим. Червеният, натъпкан с конски сили спортен ”Мерцедес”, не японски ерзац, за някакъв си час и половина все пак успява да се пребори с разстоянието - три спирки на метрото.

На тежката желязна врата в полуздрачния партер на някакво сиво, безлично здание виси месингова табела: АБЕ - СТУДИО. Вратата с изприщващо скриптене се отваря и пристъпваме в дебело облицованата с мирис на застоял тютюнев дим тъмнина. „Да бъде светлина!” изпробвах магическата сила на библейските думи и чудото стана. След няколко безплодни опити шейсетватовата крушка запремига. „И стана светлина.” Даже нещо повече. По опънатата през помещението тел, светещото съоръжение можеше да се придвижва от единия чак до другия ъгъл. Стаята, лишена от прозорци, беше наблъскана с няколко грубо сковани пейки, столове и една дървена табуретка в ролята на маса. По стените - накачени рафтове, безредно запълнени с кутии и папки.

- Седни! - махна неопределено с ръка и даде пример с това, че седна върху „масичката”. Даже не помести лежащите на нея листове. Единствено препълнения с фасове рекламен пепелник, който положи грижливо на земята. - Понякога пиша пиеси и тука правим пробите. В последно време съм много зает, така че властта превзеха мишките, - шегува се той.

От най-тъмното кюше на помещението змейска глава бълва огън срещу нас, зад нея - потънало в прах, разцъфнало черешово дръвче, между клоните му наднича строгото лице на самурай, пазител на този символ на вечната японска пролет.

- Жена ми е декоратор. Тя прави декорите на всички мои пиеси - дава отговор на любопитството ми. Стана и измъкна самурайската глава. - Виждаш ли, кокът на прическата му е изчезнал. Мишките са го изгризали. Изглежда, че и на тях им е омръзнал - и отново се смее. Вече не знам за кой ли път.

- Защо, и на тебе ли ти е омръзнал?

- Ааа, за мене е само парче картон. Но за дядо ми това е било голям проблем. Когато е излязла наредбата, с която мъжете се освобождават от носенето на задължителната самурайска прическа, той е бил първият, който се е затичал при бръснаря. Всички били убедени, че това е поради големите му симпатии към реформите. А пък истинската причина е, че косата му е била много къдрава и гъста и дръпването й в самурайски кок е било болезнено и изисквало много време. - И отново се смее. Отива към полиците и измъква голяма картонена кутия.

- Все още ли те интересуват снимките? Ще ти покажа няколко от фотоизложбата ми в Ню Йорк.

Светът, струящ от черно-белите фотографии, е мрачен и нерадостен: бездомници, заобиколили варел с горяща смет, държат протегнатите си ръце над огъня. Наподобява на окултичен сеанс. Над главите на медиумите се издига гъст пушек - огромен удивителен знак - затулящ бледия диск на слънцето; мръсна, покрита с мазни петна водна повърхност. Сред тях - обърнати по гръб, мъртви риби. И някъде по-назад - още нещо.

- Какво е това между рибите?

- Ти какво мислиш?

- Полуразложен, надут човешки труп.

- Интересно, аз и до ден днешен бях убеден, че е плуващо дърво. Виждаш ли, на какво е способна фантазията ни, ако се появи нещо, което изглежда неясно на пръв поглед! - Запалва цигара и хвърля кибритената клечка на пода.

- Седнал на пясъка човек с превит напред гръбнак. На гърба му - татуирани един в друг преливащи се планински скатове. Пейзаж. Над тях, между двете му плешки, птица с разтворени криле. Символ на свободата. Отвесни черти, кървящи следи от удари или нещо подобно се кръстосват с хоризонталите на пейзажа. Зад така образувалата се решетка - човешко тяло!

- Тези картини имаха ли надписи?

- Имаха, но когато ги вадихме от рамките, се изпогубиха.

- Спомняш ли си надписа на тази фотография?

- На тази ли? - замисли се. - А да. На английски се казваше... „кръстословица”

Не се опитвам да разреша „кръстословицата”. Безмълвно гледаме фотографиите - един вкочанясал в желатинова емулсия странен свят. от време на време мърмори нещо неразбираемо под носа си.

- Можеш ли да ми кажеш, коя е най-любимата ти снимка? Коя обичаш най-много?

- С една дума не мога да отговоря. Това са две различни неща, но мога да ти покажа нещо... Къде съм го дянал... - търси той, докато съдържанието на цялата кутия не се разпиля по пода. - А, ето я. Завързаният манекен, - измъква и нежно придържайки картината с двете си ръце, внимателно я плъзга пред очите ми. - Не ми е любимка, защото  просто е непревземаема, но това я прави още по-желана.

Пластмасов витринен манекен, с характерни японски черти, малки гърди и дълга до кръста коса. Дебело въже, чиито краища стиска в ръцете си, опасва цялото й тяло. Безжизнените очи са вдигнати към небето. Като че ли смъртната прегръдка е прекъснала молитвата й.

- Успя ли да я накараш да проговори?

- С мене ли? Едва, едва. Не е от най-бъбривите. - раздразнено клати снимката. - Има нещо, заради което бяга от мене. Или пък аз не мога да намеря към нея най-правилния подход. Може би. - Нервно пали цигара. Не знам вече коя по ред. Изправя се и с внезапно движение разпилява цялото тесте от фотографии по пода, като че ли се е погнусил от тях.

- Има ли още нещо, което да те интересува?

Бях любопитен, какво го раздразни чак толкова, но замълчах. Крачеше нагоре-надолу и така възбудено примигаше, че цялото му лице се превръщаше в един гротесков спазъм. Изведнъж се закова и отправи поглед към пръснатите по пода снимки. Наведе се и повдигна отново фотографията на завързания манекен. Обърна я и внимателно разгледа обратната й страна.

- Знаех си, че рано или късно ще те открия - и тупна с опакото на ръката си по снимката. - Изглежда започвам да остарявам, забравям.

Протягам глава. Задната част на снимката е гъсто изписана с японско писмо.

- Това е, което търся от толкова време. Записките ми. Просто забравих къде съм ги водил. - Малко театрално се обърна към мене. Повдигна снимката към очите си, оправи очилата си и пое дълбоко въздух. Ни дума... Устата му остана отворена, Пръста му снове между очилата и писаните редове. Накрая промърмори нещо и уморено свали очилата си. Без тях лицето му изглеждаше много уморено. Гласът му също.

- Не разбирам нищо. Такова чудо не съм виждал. Не съм!

- Защо, какво се е случило? - питам.

- Почеркът е мой, но това не е писано от мене! - Гледа ме озадачено. - Ти разбираш ли, какво е станало?

Нищо не разбирам. Само предчуствам, някакъв нов трик а ла Кобо Абе. Бързам да го изпреваря:

- Сигурно е дело на твоите мишки, които изгризват всичко!

- Не е изцяло миша мисъл, но може би ще я разбереш. Слушай:

Неподвижността, не значи бездействие, а активност. Такава, каквато е и смъртта... Неразделна част на Вековечието... - Не завършва мисълта си. Започва да прибира пръснатите фотографии и да ги подрежда по рафтовете.

- Това не е ли един от основните драматургични елементи на театъра НО?

- Да, но по-скоро е постоянен спътник на Световната история. Но не тази, която по наше усмотрение преписваме хиляди и хиляди пъти, а онази Вездесъщата. Знаеш ли, защо Япония е такава, каквато я виждаме сега? - не изчаква отговора, - защото съдбата на една страна, не зависи само от това, какво вършат с нея историческите събития, но и от това, какво не вършат. Този вид, наглед пасивна дейност, хората в зависимост от представите и интересите си наричат щастие... или нещастие. Япония е щастлива страна. Миналият път ме пита, каква е моята Япония? Тогава не ти казах нищо, но сега зная отговора: Завързаният манекен. - Облекчено вади кутията с цигари. - Това е символът на самозавързалата се Вездесъщност. Знаеш ли къде се намира тази кукла? На най-високия връх на света. На издигнатата от човечеството Голгота. Трудно е да се изкачиш по нея, защото в гърдите й бълбука сплавта на грехопадението, а отгоре е покрита с плъзгавата, окървавена слуз на човешките страдания. Но ако имаш достатъчно сили и смелост, опитай се да се изкатериш на върха, разкъсай въжетата и сам ще видиш резултата. Ще разбереш какво значи, ако някой се опита, воден даже от благонамерени желания, да промени волята на Всемогъщия. Ако успееш да изтръгнеш краищата на въжетата, които тази кукла стиска в ръцете си и я освободиш, ще се разпадне. Късовете й, ще повлекат след себе си неописуема лавина, която ще погребе човечеството, населяващо долината на райската градина.

Внезапно промени тона и весело добави:

- Искаше да узнаеш, как се раждат историите на романите ми, нали? Тази история, например, свършва ей на това място!

Плесва доволно с ръце и смачква цигарата си в препълнения с фасове, рекламен пепелник. Димната завеса става още по-гъста...

 

 

© Теодор Радевски, 1999
© Издателство LiterNet, 28. 08. 2000
=============================
Публикация в: Теодор Радевски "Островитяни", Будапеща, 1999.