Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ХЛАПАК

Теодор Радевски

web | Островитяни

Пладнина. След като обиколи градината, черковната сянка се сви и приклекна под камбанарията. Прилепи се плътно до прага на тежката, дялана врата, откъдето полъхваше тънката струя прохладен тамянов дъх на черквата. В този час стихваше даже и глъчката на накацалите по дърветата птички. Чуваше се само бръмченето на мухите и някъде отдалеко, лениво проточеното свиркане на отдалечаващия се влак.

Хлапакът, легнал по корем на тревата, ближе сладката сърцевина на изсъхнал рошков. Плаче му се, но защо - това той никога и никому няма да довери. Даже и на нея... Малко по-настрана се излежава момиче с пищни, закръглени форми - дъщерята на клисаря - Магдалена. Лениво гризе припечен геврек. Най-характерното за нея е, че винаги се забражда с красиви шарени кърпи, а лятно време не носи нищо под полата си. Това естествено вълнува малчуганите и е най- важната тема на шушуканията им. Свалячите от квартала пък се възползват от случая и на смрачаване ту един, ту друг влиза с нея в противовъздушното скривалище, изкопано по средата на улицата и проточващо се на зигзаг, чак до дървената ограда на футболното игрище. Едно военно поделение рови цял месец, докато завърши тоя бардак. След като закриха дълбокия окоп с масивни греди и натрупаха отгоре му дебел пласт земя улицата заприлича на огромен масов гроб.

- Бетон арме! - каза усмихнато младият капитан, тропна токове и козирува на събралите се няколко по-любопитни комшии, които поздравиха лаконичното слово с неубедително ръкопляскане. След това войниците се наредиха под строй и си отидоха. Оставиха за спомен само една купа сено.

Оттогава на Хлапака доста често му се присънва, как той и Магдалена се спотайват в скривалището. Отвън бомбите се приближават с вой и с вцепеняващ трясък оповестяват миговете на смъртта. Във въздуха хвърчат разкъсани тела, а пламъците с шипене ближат потоците кръв. Също като на кино. Момичето, изпълнено с ужас, търси студената му ръка и в неволен гърч я притиска между краката си. Колко пъти вече е изживявал този безмълвен вопъл за помощ! Чувството, което в такъв момент го обзема, напомня когато зимно време пъхва премръзналите си ръце под ушите на Лира - ловджийската кучка, но не съвсем. Нежно-бодливата влажност на топлината гъделичкащо пълзи по ръката му, стига до сърцето и оттам се устремява към слабините му, изпълвайки ги с непознати желания и тайнственост. А отвън бушува войната - жестока и безкрайна - но той ще я защити от нея, защото я обича. От чукачите е по-трудно, тъй като са много и са по-силни от него. Пък и Магдалена не е потърсила досега помощта му, а истинската война все още закъснява. А любов без война - от пръдня боя!

Вчера, както винаги родителите тръгнаха на работа и докато останалите вкъщи баби, дядовци и слугини се заеха с домашните си задължения, дечурлигата заеха местата си върху скривалището. Двуколката на млекаря вече изчезна по посока на околовръстната линия, а геврекчията с нанизаните на бастун сусамови гевреци беше още далече. Гласът му се чуваше, трябва да беше на три пресечки оттука. Това означаваше, че калтаците от горната спирка се готвят за нападение. Обещаха, че още преди пристигането на зарзаватчийската количка, ще им размажат мутрите. Това са общоприетите мерки за време, тъй като никой няма часовник. Впрочем Люси имаше, но само с една стрелка. Затова е толкоз дебел. Сутрин ставаше според часовника си и затова редовно проспиваше геврекчията. Принуден бе да закусва вкъщи, където се натъпкваше с неприкосновените военни запаси, складирани в килера.

Този път дойде навреме и даже не забрави да донесе и пневматичната си пушка, както се бяхме уговорили. Миналия път ни замеряха с бензинови бутилки. Затова сега: ”Мамка ви, мръсна!” Въоръжението на останалите беше доста смесено: прашки - към тях цяла кофа оловни топчета (собствено производство), лъкове със стрели от изострени чадърени пръчки и няколко по-безобидни принадлежности, като железни прътове и кучешки бомбички. Хлапакът се присъедини към останалите с почти еднометрова, лъскава медна цев. В джоба му се спотайваше тенекиена кутия, пълна с дебели игли, на които отзад бяха прикрепени снопчета от вълнени конци. Ако пъхнеш в тръбата една такава стреличка и духнеш в нея с все сила, от десет метра можеш да улучиш и пробиеш даже и див гълъб. Това неотдавна го гледа в един филм за пигмеите и дори внесе и някакво нововъведение в оръжието, но затова по-нататък...

омчурляците безмълвно лежаха върху скривалището и втренчено гледаха към кюшето, откъдето се очакваше неприятелят. Затишие пред буря. Само далечният протяжен глас на геврекчията пробиваше от време на време пролука в херметично обгръщащата ги натегната глухота. Ачо наруши тишината:

- Ето ги! Крият се зад другия вход на бункера, видях ги.

Двайсет погледа се устремиха в тази посока. Люси, какъвто е шантав, беше вече дигнал пушката, когато - за късмет на всички - забеляза, че това не са главите на неприятеля.

- Чукундур, - обърна се към Ачо. - Това е Пръча с Магдето. Сигурно след сутрешното клецане. Сега ще й купи геврек. ”По-припечен да бъде” - с променен глас, жлъчно изимитира момичето.

Напрежението отмина. Опънатите ластици и тетива се отпуснаха. Само хлапакът вдигна тръбата към устата си и дълбоко пое въздух. Викът, който съпроводи едва доловимото свистене, не предвещаваше нищо хубаво.

- Дайба ваща мама! - изрева Пръча. - Гадни копелета, сега ще ви изшкембя всичките! Ти, какво зяпаш ма, гарго? Извади това лайно от главата ми! - обърна се той към Магдалена. Един червен пискюл красеше рошавата му коса, точно на върха на темето му. Иглата се беше забила дълбоко под кожата и не беше лесно да се издърпа. Време, достатъчно за Хлапака, да хукне и да се шмугне през оградата на най-близкия двор. Причината за това, което стори, беше Магдалена, която сигурно щеше да си падне по геройството му. Това беше даже нещо повече от геройство - подвиг!

От Пръча, двайсетгодишен главанак, трепереше цялата махала. Районът му на действие стигаше чак до трамвайната спирка или ако щете, до портала на болницата. Когато се заговаряше с хлапетиите от улицата, а това се случваше понякога, и ставаше дума за юмруците му, гальовно ги наричаше - ”паветата”. Не беше далеч от истината... Именно от тях бягаше сега Хлапака. ”Ще ме стигне, кога цъфнат налъмите”. Познаваше всичките стратегически разместени тараби на оградите, през които Пръчът не можеше да се провре. Ясно като бял ден! Както му е ясно, че на така грижливо подготвената битка с калтаците от горната спирка - капут, и че преди мръкване и дума не може да става за прибиране вкъщи. Тази крачеща биячна машина сигурно ще го чака. Война ли искаше? На ти сега - за Магдето!

Планирането и осъществяването на отстъплението, по пътя, който водеше през стоборите и излизаше чак на горната улица, доказваше техническата и стратегическа зрялост на момчетиите. Последен скок и Хлапака се отзова в градината на Бакърения Петел. В този двор още никога не беше влизал. В него се намираше най-хубавата къща в квартала, в която живееше Бакърения Петел с майка си. Прякора си беше получил, от една страна, от цвета на косата. Отдалече изглеждаше, като че ли носи на главата си излъскан бакър без дръжка. От друга страна, когато ходеше, така кандилкаше червения си гребен, че просто се чуваше как кътка. Държеше се загадъчно и скандално. Рядко се появяваше между децата, но когато се случваше, едва ли се разминаваше без кютек. Не се страхуваше от нищо и от никого. Редовно обираше пердаха, но не се оплакваше. То и без това нямаше на кого. В квартала се говореше, че преди - кой знае колко години - са го намерили, повит във везани пеленки, в кошница пред вратата на къщата. Живеещото там бездетно семейство го прибрало, осиновило и по желание на бащата осиновител, който бил евреин, му дали името Моисей. Не след дълго, като човек, който е изпълнил мисията си, бащата починал. Тогава мащехата - християнка, бързо кръстила детето с името Христо, а тя самата постъпила в някаква секта, чиято главна цел е да оборва каноните на Стария завет. Беше прочута с мисионерската си дейност. Най-големият си успех извоюва в ”Дома за сираци от войната”, който се намираше на другия край на улицата и възпитаниците му бяха предимно пенсионери. По това време не беше трудно да се вербуват лапнишарани, тъй като на историческия небосвод започнаха да ”изгряват” първите жълти звезди-петолъчки... Само осиновеното дете й създаваше кахъри. Държеше - на издяланите върху каменни плочи - ”Десет Божи Заповеди” и, подобно на някогашния си адаш Моисей, те определяха не само приказките, но и поведението му. Чудотворните, победоносни оръжия на майката се претъпяваха в гранита на Синайската планина. Сега седяха в градината и наблюдаваха ”явлението - Хлапак...”

- Кой си ти? - обърна се строго към него жената. Посивялата й коса, благодарение на къната, на цвят наподобяваше много косата на синковеца. С това вероятно се стремеше да намали броя на прозрелите генетичните им различия. За всеки случай.

- Аз го познавам, майче, живее на съседната улица. Арабия момче. Миналата седмица баща му ме доведе вкъщи - каза Бакърения и погали с пръст левкопластната лента на челото си.

- Аха, сещам се вече. Ти си син на онзи високия човек с очилата. Днес-утре се каня да ви посетя. Ще ви донеса и най-новата брошура ”Сатана-изкушител”. Ти откъде влезе тука? - попита вече по-строго и се изправи. Прегърбената, кокалеста фигура и заостреният й гърбав нос бяха живо доказателство за находчивостта на махленците, които й бяха дали прякора ”Вещицата!”

- През оградата - отговори Хлапака. Една детска приказка му дойде на ума: ”Тая кощрава сигурно яде деца” - помисли си той и влагайки целия си талант започна да подсмърча. - Оня рогач Пръча иска да ми свети маслото.

- Какви ги приказваш? За някакво жертвено животно ли става дума? - Въпросът й носеше белезите на професионална деформация.

- Не, мамче, става дума за едно диво животно, - поясни синът й.

- Божичко, ами защо така? - вече разбираща, попита Вещицата.

- При него никога не се знае кое, какво и защо - опита се да хитрува Хлапака, - защото е по-силен.

- Точно така е, - одобрително поклати глава Бакърения Петел и с любопитство отправи поглед към цевта в ръцете на пришелеца. - Може ли да видя тази магическа пръчица? - повдигна я и духна в нея. - Не е лоша - похвали я той. - Поне можа ли да му го зачукаш? - Ясно му бе всичко и не зададе повече въпроси.

- А това пък какво е? - подозрително попита Вещицата. В присвитите очи на сина й лумнаха лукави пламъчета.

- Прословутата Йерихонска тръба, мамче, и ти знаеш, надуеш ли я, падат стени и дувари. Ей сега и тука може да стане същото. Сега Хлапака недоразбра.

- Не ми се вярва. Почти всички огради са здрави.

Пламналото лице на Вещицата се сля с цвета на косата й и изглеждаше като че ли някакъв, малко поизмачкан, червен балон се люлее над черната й рокля.

- Какви са тези глупости... Божичко, къде съм попаднала! - изпищя тя и хукна към къщи.

- Не ти стиска да се прибереш, нали? - съчувствено попита Бакърения.

Явно скучаеше.

Хлапакът загря, че късметът му все още не го е изоставил.

- Преди стъмване ми работи шубето, - призна си той.

- Хич да не ти дреме. Оня козел няма да дойде тука. Само не плямпай глупости! Останалото е моя работа.

Вещицата или както някои я наричаха - Джадията, се завърна със застрашителен израз на лицето. В ръцете си държеше няколко обемисти книги.

- Сядай тука! - посочи му тя един от столовете. - Ти кръщаван ли си?

- Ами... мисля, че да...

Следобедът, прекаран в градината, щеше да остане незабравим: огромните порции сутляш, изобилно поръсен с канела, ароматичното какао и неописуемото количество плодове - дотук, голям кеф. Надумка се до козирката. Останалото беше за него, нещо като непозната ограда. Не се знае какво се крие зад нея. Натискаш една след друга изгнилите тараби, подобно клавиши, и търсиш пролука, през която да се чува благозвучният псалм, носещ покой и сигурност. Вместо това... иди, че се оправяй! Някакъв какофоничен дует между Джадията и Петела, в който носталгичните тонове на Евангелието хаотично се вплитаха в инфантилно-игривия съпровод на Талмуда. В началото Хлапакът се опита да разбере нещо, но претърпя абсолютен провал. Уригна се и заспа. Измъчваше го някакъв лош сън, когато гласът на Бакърения Петел, подобно Йерихонска тръба, прогърмя: - ”Не убивай; и който убие излага се на съд”. Тези думи го накараха да подскочи. Помисли, че тука е Пръчът и че вече е дошъл краят на света. Уплашено се огледа, но освен тях тримата и чуруликащите птички по дърветата, нямаше никой.

- Това не значи ли - обичай ближния си? Ти какво мислиш, мамче? - Тези думи накараха Вещицата така силно да плесне с ръцете си, че птичките панически се разпиляха във висините, оставяйки след себе си рой колебливо падащи перушинки.

Хлапака, макар и трудно, все пак долови нещичко. Например - ходенето по мъките, което води към върха на голгота се отнасяше и за него, ако иска да се добере до вечното блаженство - Магдалена!

алко след мръкване успя да се примъкне до своята улица. Пръчът с още няколко рогачи продължаваше да кисне под електрическия стълб, около който бе натрупана високата купа сено, докарано от войниците по времето, когато строяха скривалището. Гредите превозваха с конски каруци и докато работеха, добичетата дремеха край сеното, което оттогава стоеше тука, оградено с венец от конски фъшкии. Само на няколко метра от къщата им. Най-лошото бе, че на дирека светеше единствената оцеляла електрическа крушка на улицата. И тя беше спомен от войниците. ”Копелета! Голям гаф, че веднага не я строших - помисли си Хлапака; но в последно време му се събра много: любов, война с ония тъпони, проблеми с бащината му ръка и още сума ти грижи... Сега лежеше зад ”масовия гроб” и знаеше, че няма кой да му помогне. Докато тези шибани гъзове не се чупят оттам, няма прибиране. Изведнаж му хрумна нововъведението, което бе внесъл в пигмейското оръжие. В интерес на истината, трябваше да си признае, че основната идея получи от баща си, който неотдавна, с възпитателна цел му разказваше за откриването и употребата на огъня от древни времена до днес. Нарече го ”най-голямото откритие на човечеството”. Това толкова го развълнува, че още на следния ден задигна от бащиното чекмедже кожената кесийка, която сега извади от джоба си и отвори. Вътре - кремък, огниво и суха прахан. Откъсна малко късче от нея, притисна я с пръст към камъка и чукна с огнивото. На праханта се появи тлеещо огънче, което след всяко подухване ставаше все по-голямо и по-голямо. Забоде огненото топче върху острието на иглата и внимателно я пъхна в цевта. Мъничката комета описа дъга върху потъмнялото небе и изчезна в купата сено... Не се минаха и две минути, когато след тънката ивица дим изригнаха първите огнени езици. Хлапакът - подобно на древен жрец - се изправи, вдигна ръце към небето и издекламира през зъби тихо, но разбираемо:

- От Магдето, за спомен! Да си грееш ташаците, скопен пръч! - след което хукна и се стопи в нощта.

Околните жители до един се изнизваха на улицата. Тичаха, викаха, ръкомахаха. Приятели и врагове, всички бяха там. Само живущият в ъгловата къща ОЗ генерал гледаше от прозореца и крещеше глупости:

- Спокойствие, моля! Това е нагъл политически саботаж. Вече телефонирах. Ей сега пристигат пожарникарите и полицията. - Успял бе да се обади в последния момент, тъй като пламъците внезапно се устремиха нагоре, увиха се около жиците и носителите на информация, шипящо цопнаха на земята...

След около час заедно с дима се разпръсна и тълпата. Пожарникарската кола си отиде и улицата потъна в мрак. Само двамата полицаи се препъваха още някое време в тъмнината, но вместо ”саботьор”, намериха в пепелта, останала от купата сено, само една почерняла игла...

Хлапакът бе увиснал на задния буфер на последния трамвай, а сърцето му все още беше като гореща жарава. Защити любовта си и отмъсти за унижението нанесено върху нея. - ”Зъб за зъб, око за око” - би казал Бакърения Петел. А пък Джадията напразно щеше да разгръща евангелието... -  ”Да си грееш ташаците, скопен пръч”, такова нещо само той можеше да измисли. Пътуването с трамвая не беше случайно. Не се сещаше как се казва, но знаеше, че това е нещо много важно. Затова на спирката замери с камък вестникаря, за да може оня да го напсува на майка и най-важното, да му обещае голям тупаник, ”ако още един път го ВИДИ”. Това пък го взе от един страшно готин филм. Спомни си даже и как изглеждаше плакатът му - ”100 % алиби”.

Наближаваше полунощ, когато за всеки случай се прекръсти и шепнейки си... ”Ти, който си на небето, да бъде воля твоя”, тихо отвори кухненската врата. Възпитателната програма, която траеше вече около година и тази вечер нямаше да му се размине. ”Сега е в най-лошата си възраст” - въздишаше майка му, когато ставаше дума за него. Най-лошото, което пък той намираше в педагогическия подход, беше еднообразието. Понякога му беше по-скучно, отколкото в час по вероучение. Програмата я знаеше на пръсти. Най-напред - вечеря, след това лъжица рибено масло. На това място изплющява първият шамар за загряване. Обикновено причината е ужасяващата, предсмъртна гримаса, която се изписва на лицето му. Вторият е за качествената мимика, от която безпогрешно се четат всички детайли на псувня-анатема. Благодарение на майка му следва пауза - лъжичка дюлево сладко, с цел предотвратяване на евентуалното повръщане на рибеното масло; правил е вече и този номер. След това се излива водопад от въпроси. Изненадата за тази вечер бе, че баща му беше неочаквано добре осведомен за почти всички подробности на работния му ден: войната с калтаците от горната спирка, Пръча, пигмейските стрелички... ”три... четири... пет...” броеше Хлапакът попаденията. Слава Богу, сеното не излезе на бял свят.

- Обещаваш ли, че от утре ще се очовечиш? - прозвуча последният въпрос. Явно баща му вече беше уморен, но предвид утежняващото вината обстоятелство, го цапардоса още един път. - ”Шест - продължи да брои малчуганът.”

- Даже и тая червена кукумявка, която заради тебе ми се лепна на главата, е също на мнение, че ти си един... антисоциален тип и от тебе човек не става. Но чувам, имал си поне добър апетит.

”На ти сутляш с какао! - Гадна Джадия... - И в главата му се оформи ново тълкувание за сътворението на света: Бог е създал вселената с шест шамара, а седмият е определен за изтребване на вещиците! ” - Вместо това, каза:

- Да, татко... ще се човеча... - За какъв човек ставаше дума, дори не знаеше. - И обещавам да не правя такива работи. - Тука нямаше лъжа, защото за следващия ден винаги изнамираше по нещо ”не-такова”... Това бе известно на всички - даже и на баща му, завалията, чийто глас го настигна пред вратата на спалнята:

- Ей, рицарю, - гласът му бе закачлив и тих. - Да не забравя... няма да палим повече сеното... дори и заради Магдето, нали? - Намигна и съучастнически се усмихна.

Това дойде съвсем неочаквано. Хлапака глупаво се ококори и поклати отрицателно глава. ”Ега ти резила... Откъде знае Вехтия за Магдалена? Кой е издал тайната му - чудеше се.”

- Не татко... сено никога - промълви едва.

Следваше лягане, майчина нежна целувка и пълни с обич слова:

- Моя мамина душичка, хайде спинкай. Моля те само, колко пъти съм ти казвала, не другарувай с тази... Магдалена. Не е за тебе. Била е в скривалището с някого си и всичко е видяла и чула. Тя те е обадила и на полицаите, които идваха да те търсят. Татко утре трябва да заплати щетите. Лека нощ, - целуна го още един път и загаси лампата.

Изплющя седмият, най-болезнен шамар! Гадна уруспия! Продаде го за един геврек! Припечен.

Това бяха мислите, които го измъчваха на другия ден в църковната градина. Щеше му се да заплаче, когато неочаквано една огромна черна сянка ги обгърна, заедно с целия свят, който ги заобикаляше...

Една година оттогава.

*
Пладнина. В дълбокото дефиле лъчите на небесното светило падат от бездънната синя цепнатина, притисната между двете сиви, скални стени. Под него лениво кръжи орел и със сянката на крилата си ритмично рисува върху блестящия слънчев циферблат знаците на времето. Някъде, отвъд планините бушува войната - жестока, безкрайна. Хлапака се е изтегнал под скалния колос и си спомня за черковната градина, за тишината, напоена с дъха на тамян, за тъжното свиркане на отдалечаващия се влак и... Спомените му прекъсва орелът. Нещо се отделя от тялото му и лети към него. Хлапакът ужасено затваря очи, закрива ушите си с ръце и заравя лице в чакъла. Цялото му тяло трепери. ”Нещото” с тъп звук се удря в земята и игриво пръсва кървавочервени петънца върху белите речни камъни. ”Бъзльо! Костенурката ти пристигна” - засрамен си казва той и се впуска нататък. Огромен екземпляр. Хлапакът бързо напъхва кървавите, още треперещи парчета месо в една алуминиева кутия и поглежда към птицата - ”глупава гарга” - и маха с ръка. Орелът, който стремително се спуска към плячката си, засича на половин път и с пронизителен крясък се загубва между скалистите зъбери.

*
Хлапакът, седнал на обраслия с мъх камък, гледа щуращите се насам-натам пъстърви. Преди малко извади две парчета, но и това му омръзна. Спомня си за обещанието, което даде на майка си и с отвращение глътва хапчето. Казаха му, че трябва... за нервите. Глупости. Обръща поглед към небето. Орелът отново кръжи под слънцето и му напомня - вече за кой ли път! - деня, в който иззад камбанарията на черквата изскочи една огромна, черна птица, подобна на този орел, закри слънцето и описвайки кръгове, безшумно започна да се спуска. Нещо се отдели от нея и със свистене полетя към него... ”Глупава гарга, разпадат ти се чарковете” - махна с ръка. ”Нещото” с оглушителен взрив падна нейде наблизо... и сирените задъхано лавнаха. Нищо повече.

Зелената трева бе украсена от чудновати кървави цветя. Хора в бели дрехи пъхаха в алуминиево корито късове човешко месо и от време на време поглеждаха към небето. ”Интересно, как две тела се събират в един леген. Душите сигурно заемат повече място.” - направи си извода Хлапака. Тълпата от любопитни закриваше гледката, но затова пък се чуваше шепотът им.

- Казват, че били седнали ей там в градината, говореше някой.

- Къде? - пита Магдалена.

- Там. Нали ти казах, гдето е голямата дупка. Бедната Вещица! Как й беше истинското име? Там била седнала със сина си, чифутчето. Приказвали си.

- За какво са приказвали?

- Откъде да знам. Слава богу, не съм била там.

Хлапакът знаеше: Слушали са един глас: ”... Всичко чрез Него стана; и без Него не е станало нищо от това, което е станало.”

А той ще слуша как грохотът на реката с пенещ се профански кикот преследва тишината; как в лудешкия си бяг настига шепота на едно стенание, как го грабва със себе си и блъскайки го от скала в скала, го нароява и носи все по-високо и по-високо; и как оттам, с крилaтa на орела, то ще врязва в блестящия циферблат на слънцето мъчителното ехо на времето:

- Магдаленоооо...

Тези гадни хапчета нямат край. Казват - изпаднал бил в шок. Глупости.

 

 

© Теодор Радевски, 1999
© Издателство LiterNet, 03. 06. 2000
=============================
Публикация в: Теодор Радевски "Островитяни", Будапеща, 1999.