Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ХИРУРГЪТ

Теодор Радевски

web | Островитяни

Из моя дневник: Идеята за аперитив му хареса. В негова чест бях изкупил всички елегантни напитки, които можеха да се открият в квартала. „Всeки камък тежи на мястото си ...” -не мога ли да му дам нещо местно и по-типично. Капризът му ме завари неподготвен. Имах само една бутилка джибровkа - някакъв ”екзотичен букет”, която бях купил преди година от портиера, невъзможна за пиене... Услади му се и край на половинката... За мезе - маслини с костилки по-големи от месестата им част. Това ги правеше местни!Намерих в библиотеката си четири книги от двете дузини, които беше написал. Джибровката помогна автографите да бъдат задушевни. На обед го заведох в отсрещната гостилничка. И тя - местна...!

Когато влязохме, обедното време бе вече към края си. Помещението - безлюдно и приятнопрохладно, излъчваше необичайно празнично настроение. По масите имаше цветя и свещници, а във въздуха - се бореха някакъв много ефикасен инсектицид и ароматът на печено месо. Резултат - неопределено загадъчен.

- Извинете, господа. - Препречи пътя ни гостилничарят. - Салонът е ангажиран за сватбен обед, нямаме свободни места.

Познавах собственика и му обясних набързо, че този човек с мене не е кой да е, а световно известен писател и съм го довел тук, защото е любител на местните специалитети. - ”Хайде, да не се излагаме!” - казах му. Пусна ни.

Гостилничката иначе се ползваше с добро име в квартала. Артистите от близкия театър често я посещаваха. Нещо повече - тук протичаше значителна част от живота им, в дървените сепарета, край карираните покривки. Сепаретата даже и празни, гъмжаха от многобройните истории, от изречените или спотаени мисли, от ехото на неочаквани шамари. Сега, в разгара на лятото, театърът беше във ваканция и в менюто се бяха появили нови вкусове и други трепети. Естествено, наред със старите.

Сепаретата зад вратата бяха за двама. Сбутани в толкова тесен и задушен ъгъл, че на човек, не му ли се налага, никога не би седнал там. Зависи...По-рано тези сепарета имаха двама постоянни посетители. Никога не се разбра, дали задухата или самотата беше причината, но и двамата се самоубиха. Един добър, но маниерен артист и една от примадоните на театъра. И двата случая бяха станали, разбира се, по различно време и причини. Даже не и в гостилницата, но това не беше от значение.

По желание на моя гост седнахме на масата на някогашната актриса. Поръчахме пъстърва на скара и бяло сухо вино. Келнерът тъкмо се туткаше с доста сложния тирбушон, когато вратата енергично се блъсна. Зад кафявия мокасин, който я подпря, се подаде една огромна чанта, последвана от собственика й. После вратата се трясна с шум. Непознатият остана неподвижен за няколко секунди, докато зениците му, свили се от слънчевата светлина, отново се разширят. Достатъчно време, за да можем да го разгледаме. Кокалест, висок, с изправена стойка. Облечен в бял ленен панталон и също такава риза с къси ръкави.елото му бе препасано с кафява велурена лента, която не позволяваше дългата му къдрава коса да пада в очите. Да, да, очите! Дълбоко в очните ями, прекалено близки едно до друго, бяха разположени необичаен чифт очи. Искряха с невероятен сивозелен цвят - две миниатюрни опалови крушки.Гостилничарят се появи при трясъка на вратата. Беше ядосан, защото отвън вече висеше табелка: ”Затворено, заради мероприятие”.

- Не можем да ви сервираме обед, господине, съжалявам.

- Защо, да не би да съм искал?

Гостилничарят, дребно закръглено човече, объркано издърпа от панталона си смачкана кухненска кърпа и обърса с нея потното си лице.

- Тогава с какво мога да ви бъда полезен?

- Струва ми се, с нищо! - сряза го непознатият. - Или може би... - устните му увиснаха в дъга, обходи с поглед помещението и се спря на собственика. - Вероятно можете да ми кажете къде да си оставя нещата? -каза, повдигайки чантата си. - Иначе съм художник-фотограф и се каня да увековеча ... как беше написано на вратата? А да, ... мероприятието.

ъжът говореше бавно и се чувстваше как търси наслада във всяка дума, която превърта из устата си, подобно на вкусен залък. Накратко казано, ”чешит”.

Получи сепарето на артиста-самоубиец, непосредствено до нашето. Високата дървена преграда, която ни разделяше, не позволяваше да се виждаме. Обърнахме се към чиниите си. Чухме някакви тежки предмети да тропат върху масата и гласа на мъжа. Поръча уиски с много лед.

По молба на писателя му преведох какво се бе случило дотук.

- О, започва да става интересно - подхвърли.

Той първи забеляза голямото огледало в стил селски барок, което висеше на отсрещната стена. Леко приведено напред, то стоеше високо над масите в другия край на салона. Отразяваше двете малки сепарета и разбира се - животът, който течеше в тях. Виждаше се как ядем риба и пием бяло вино. Само дето бутилката беше изчезнала от масата. Поръчахме нова.

В огледалото - от другата страна на преградата, наблюдавахме мъжа, който се бе представил не като лайкажия или снимкаджия, а като художник-фотограф. Той въртеше в ръцете си един от огромните автоматични фотоапарати. Вдигна пред очите си черната лъскава машина, завъртя наляво-надясно фокусния пръстен и натисна копчето. Апаратът задъхано защрака като картечница. След това отвори магазина и зареди филма. Всяко едно движение беше толкова точно и подчертано, че направи впечатление на писателя. Не се сдържа и ми подшушна:

- Този борави с машината си, както снайперист с оръжие. - Замисли се за секунди и продължи: - А, да. Чел съм някъде, че натискайки експозиционния бутон, за миг превръщаме настоящето в минало или с други думи - раздвижеността на живота в статична смърт.

Това ни се видя толкова голяма мъдрост, че бързо я поляхме с глътка от споменатото вече сухо бяло вино.

еждувременно гостилничарят реши, че е дошъл моментът да загрее атмосферата с подходящо настроение и включи магнетофона. Старите холивудски шлагери запълзяха из сепаретата и незабелязано, подобно на спомените, се настаниха по твърдите дървени пейки. Фотографът инсталира в помещението три-четири светкавици и няколко пъти блесна с тях. Мереше светлината.

Застана в средата на помещението с фотоапарат в ръка. Очите му обходиха салона и се спряха върху нас. Обърна се към гостилничаря, който стърчеше пред кухненската врата:

- Господата част от мероприятието ли са? - запита малко злъчно.

- Не, не. Единият е световноизвестен писател, чужденец ... Отдавна са тука ... - заобяснява онзи.

Говореха за нас, като за непасващи на обстановката прибори. Не им обърнахме внимание. И тъкмо отново вдигахме чашите си, когато фотографът насочи към нас бързострелния си апарат и с протегната, сякаш за наздравица ръка:

- Една снимка за спомен? Може, нали? - И в буквалния смисъл на думата даде залп по нас с всичките си светкавици. - Благодаря - рече. - Ако ми дадете адреса, ще ви изпратя снимката. - И влезе в сепарето си.

Писателят мълчаливо следеше случилото се.

- Очите му са като лазерен лъч. Странен, много странен тип... - говореше по-скоро на себе си. Обърна се към огледалното изображение. - Като че ли сме на кино, нали? Само надписите липсват - и започна да разказва...

- Нека си представим, че...

Разказът се вплете в действителността.

В огледалото нашият човек, облакътил се на масата, търкаляше между дланите си цилиндрична чаша с уиски. Под пристегнатата му назад коса изпъкваше огромна челна кост. Тънката извивка на сключените вежди още повече подчертаваше необичайно святкащите му очи. Под сплеснатия нос се виеха тесни стиснати устни. Понякога го питаха защо му е такъв носът. Отговорът, както винаги, когато ставаше въпрос за него, беше - „Не ти ли е все едно?” Въпреки че бе прекарал едва ли не трийсет от петдесетте си години в този град, не можеше да се намери нито един човек, който да каже, че го познава. Колегите и беглите му познати го наричаха „хирургът”. Откъде му се беше лепнал този прякор, никой не знаеше, а да се пита нямаше смисъл. Просто той беше ”хирургът” и толкоз!

Живееше в центъра на града, на върха на кулата, издигаща се над покрива на шестетажна сграда, в стил сецесион. От прозорците, наподобяващи бойници, се разкриваше целия град. Разбира се, когато нямаше смог. Иначе се виждаше само небето и далечните хълмове отвъд реката. Кръглото помещение беше едновременно ателие, кухненски бокс и баня. Останалото беше неописуемо: железни стативи, различни по големина и форма прожектори и светкавици... Над широкото легло, украсено с лъскави месингови топки, се полюшваше балдахин. Насреща му - английски бароков фотьойл с протрита дамаска, остъклена масичка с крака като лъвски лапи, почерняла чугунена мивка, в нея виолончело без струни, оръжия, порцелан, екзотични маски и тъкани изпълваха стените. По тавана висяха огромни рула цветни хартии, които безразборно се спускаха и подсилваха тази оргия от цветове и форми.

Тук живееше и работеше Хирурга. Фотографираше изключително хора и то в много близък план, като трансплантираше върху тях ту болтовете за настройване на струните, ту лъвските крака на масичката, ту гримасата на някоя от маските. В така аутопсираните човешки тела вмъкнатия веществен свят предизвикваше, от една страна, ужасяващи, от друга - перверзно привлекателни трепети. Човешките тела, напуснали естествената си среда, се появяваха в ново непознато измерение. По едно време се беше пуснал слух, че хипнотизира попадналите там жертви, но това никой никога не можа да докаже...

Тук писателят спря и отпи глътка бяло вино.

- Ясно ли е това, което говоря? - попита.

Кимнах.

- Тогава, да видим какво ще стане по-нататък. Сега идва изкушението - жената. Това е много по-просто - усмихна се и продължи.

...Работа и чувства при Хирурга бяха две различни неща. Беше просто и ясно. До този момент. Сега обаче, този строг порядък се разпадна. Седмици наред съзерцаваше Момичето, премяташе фотоапарата от едната си ръка в другата, накрая безпомощно го захвърляше и си наливаше уиски. Породилите се чувства замъгляваха погледа му, изтласкваха го от света, в който бе живял досега. Тялото на Момичето разтопи, превърна в гореща пепел всеки опит да властва над него. Тогава реши да скъса с безплодните си опити и да се потопи в жаравата! Това бе разрешението... Така и нарече сборника с нейните снимки: ”Жарава”.

Това не бяха обикновени актове, а пъкълът на една разтапяща се любов. Ослепителният вътрешен блясък на плътта в един свят от сгурия и пепелища. Апокалипсис. Поне за него беше така.

Издателствата и галериите бяха на друго мнение. ”Бонтонът” бе възмутен от похотта, която излъчваше голотата, други го нарекоха „сексуален пироман”. Враговете му публикуваха кратка критика с находчивото заглавие ”Разгонена порнография”.

Тогава Хирурга се реши на стъпка, която никога не бе правил. Събра няколко дузини фотографии и ги изпрати на едно доста известно с многобройните си порнографски списания издателство. Затвори се в кулата и зачака.

Отговорът пристигна неочаквано бързо. Приказен хонорар и договор за издаване на албум. Освен това порномагнатът желаел лично да му връчи почетния екземпляр от албума, за да се запознаят и уговорят по-нататъшните си съвместни планове. От нелепата мисъл за „съвместни планове” на лицето му се появи нещо като усмивка.

Откровено казано, албумът беше много сполучлив. Хареса се на Хирурга, за разлика от порномагната, който определено не му допадна. Около четирсет годишен, висок мършав албинос... Излиянията му нямаха край. Наричаше снимките „химн на човешката плът” и размахваше в ръката си договорните формуляри. Хирурга, по най-учтивия за него начин, поиска няколко дни за размисъл, разчитайки така да се отърве. Този път не позна.

Порномагнатът телефонира още същата вечер и поиска адреса на модела: ”... защото би желал да й благодари за фойерверка, с който е озарила произведенията”. Фотографът му даде телефонния номер на момичето, трясна слушалката и изпсува.

инаха седмици. Албиносът изчезна, заедно с него и момичето. Хирурга, скрит зад завесата на равнодушието, сега вече осъзна, че действително обичаше това момиче. И то много. Досещаше се какво се бе случило и беше сигурен, че всичко това ще има продължение. Този път позна.

Един ден порномагнатът се появи отново и поиска среща. Хирурга се беше подготвил, но това което се случи, бе неочаквано даже и за него.

Според думите на албиноса „...очарователното същество, така възпламенило сърцето му, че решил да сключи брак”.

Тя знае ли това ваше намерение?” - понечи да попита Хирурга, ала вместо това само каза:

- Не ме интересува. - И стана.

- Това не е всичко, маестро. Изслушайте ме докрай...

Предложи му огромен хонорар, ако се съгласи да заснеме сватбата им. Това не било просто прищявка. Имал сериозни планове за тези снимки.

- Годеницата ми също много държи на това.

- Какво?

На това място разговорът можеше да вземе какъв ли не обрат, ако Хирурга не принадлежеше към онзи рядък тип хора, които не се нуждаят от време, за да вземат решение. Вече беше решил. Слушаше думите на албиноса, одобрително кимаше и даже от време на време се усмихваше.

- Чудесна идея - каза и си тръгна.

Още същата нощ обмисли всичко. Идеята на албиноса беше оригинална, дори гениална. Съжаляваше, че не му е хрумнала на него. После успокоен и почти щастлив заспа.

Сега в сепарето на ресторанта, мисли за направените преди обед в църквата снимки. По негова преценка излязоха сполучливи. Само трябваше да помоли порномагната да свали черните си очила. Направи в едър план доста снимки на младоженците, на гостите, даже и на свещеника. Оставаше само тържественият обед или както беше написано на закачената на вратата табелка - ”мероприятието”.

Дотук бяха стигнали мислите на писателя, когато вратата се отвори и младоженците, следвани от сватбарите, нахлуха в помещението. Фотографът скочи и посрещна новодошлите със светлинен залп. Тялото му се извиваше като камшик, очите му търсеха техните очи... Булката - набъбнали сладострасни устни, тромава походка. Младоженецът - женкар в разцвета на възможностите си, с оголено теме и многообещаващо коремче.

Писателят напрегнато наблюдаваше.

- Вярно, че мъжът не е кльощав албинос, а булката е вече в петия месец, но всичко това е само къс действителност, хроника, която не може да попречи на нашата история.

Хирурга дълго работи над негативите. Очакваха нещо извънредно от него и той щеше да направи всичко възможно, за да ги удовлетвори.

Сега, когато снимките вече бяха изпратени, седна край масата с лъвските крака и си наля уиски. Имаше само едно задължение: да слиза всеки ден до близкия международен хотел и да си купува оттам по няколко булевардни, жадни за сензации, вестници и списания. След това да се прибере и да ги прелиства. Търпеливо, страница по страница.

инаха няколко седмици, докато в рубриката за сензации на един от вестниците излезе обширен, илюстрован репортаж. С вестника в ръка отиде до двойното легло, украсено с лъскави месингови топки, и се излегна удобно под балдахина. Започна да чете. Статията беше дълга, пълна с подробности, които не го интересуваха. Накратко - ставаше въпрос, че доведената наскоро най-нова съпруга на известния порноиздател се е умопомрачила и семейството на мъжа, опасявайки се от по-нататъшни неприятности, я е затворило в психиатрична клиника.

След завръщането им вестникарският бос закачил на стената в спалнята няколко от сватбените им фотографии, от които тъкмо възнамерявал да открие изложба, озаглавена „Любовна сплав”, в една от галериите си. Обаче същата сутрин новодомката, с налудничав плам в погледа, избола с голяма пила за нокти очите на всички герои от снимките, висящи по стените на спалнята, не пожалила и себе си. Поръчала такси и запрашила към галерията, където точно тогава се откривала фотоизложбата. Там усърдно продължила делото си пред многобройните посетители. Подробно бе описана уплахата и паниката, настъпила у публиката, както и професионалната намеса на появилата се на място бърза помощ. Публикуваха и две снимки: на едната бе ослепеният албинос, на другата - горкият свещеник, който за щастие никога не узна за случилото се. Хирурга прочете писанието два пъти, после лениво се измъкна от леглото и си наля уиски.

Сватбеният обед беше още на супата, когато станахме от масата. В шумната навалица никой не ни забеляза. Булката поглаждаше корема си, младоженецът бършеше с книжна салфетка запотената си плешлива глава.

- Гледай, как фотографът прави близките планове на снимките, за които ти говорих... Тук свършва нашата история - рече писателят и излязохме на нажежената от следобедното слънце улица. - Благодаря за обеда и за преживяното - допълни той. - Иначе как ти хареса историята? Може би, един ден ще я напиша.

- Едно нещо не разбирам, защо е избола тъкмо очите?

- Ами... и аз не зная точно, но нали ти казах, този човек не напразно са го наричали Хирурга. Не е изключено да е присадил нещо особено в очите на героите си, от което младоженката да се е побъркала.

- Очите на някакво чудовище ли? - продължих да любопитствам.

- И това е възможно, но мене ми се струва по-скоро, че е омагьосал там собственият си поглед.

Дали моят гост, който се казваше Греъм Грийн, е написал тази история, нямам представа.

 

 

© Теодор Радевски, 1999
© Издателство LiterNet, 19. 08. 2000
=============================
Публикация в: Теодор Радевски "Островитяни", Будапеща, 1999.