Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ФАКТОР ВРЕМЕ

Теодор Радевски

web | Островитяни

Филмовата камера с двадесет и четири кадъра в секунда подгонва картините на ежедневието. Под избелялата от слънцето небесна пепел рояк лешояди лениво хвърлят сенки над сергиите на тропическия пазар: зеленчуци, южни плодове - оргия на цветове и миазми... ”Добро начало!”- мърмори под носа си човекът с камерата. Единият от белоглавите се отделя и стремително полита надолу. Окото на обектива следи как подробностите на злободневието една след друга се стопяват в черната сянка на крилата му. Изведнаж картината се завърта, прави лудешки пирует и човекът зад камерата с прегракнал стон се дръпва назад. Цялото му тяло започва да трепери: ”Само да не ме хване клецаницата!” - така нарича припадъка, съпровождащ болестта му. Пръстите му конвулсивно търсят опора в краката на тежкия дървен статив.

Визьорът на кинокамерата въплъщава желанията и мислите му. Пропуска само действителността, и то единствено тази част от нея, която е минала през цензурата на малкото му прозорче. Вярно - стеснява хоризонта, но в замяна на това дава възможност да подбира по желание дразненията на окръжаващото го битие. Всякa лекомислена стъпка по пътечката на миналото води до ”клецаницата”. Както, едва ли не и сега. Орелът... Бяха му казали, че това е последствие на преживяна душевна травма, някъде в детските му години. То - Миналото - е виновникът за болестта му и за постепенно влошаващите й се симптоми. Измъква от задния си джоб плоска метална бутилка и я вдига към устата си. Това също е една от строгите лекарски забрани, но - ”Майната му. Помага!”. Глътките нарича просветка на очите, други път пък, какъвто е сегашният случай - превантивна гума за изтриване на миналото. Пристъпът постепенно затихва. Изправя се. Любопитната тълпа наоколо неохотно се разпръсва. Окото му отново се прилепва към визьора: върху дълъг бамбуков прът виси грамадно шкембе, което подобно на театрална завеса прикрива смърдливата и кървава сцена, разиграваща се в касапницата зад него. Обективът почива няколко секунди върху шупливата, кадифена повърхност и любопитно се устремява към един от многото, извезани с художествена изисканост, смарагдови детайли. Сияещо-зелени мухи прилежно разкрасяват с личинките си разплутата органична материя. Ларвите им предизвикват едва забележими нервни, нетърпеливи тръпки върху карантиената завеса. Чудесен пролог към филма.

Способността му да открива тези шибани кошмарни подробности, е най-сигурният белег за завръщане към действителността. Ще заснеме кафезите с папагали и, разбира се, гарантираните с десетдоларови медицински сертификати - маймуни. Усмихва се. Много добре знае, че и тукашните сертификати струват толкова, колкото тези на курвите от Фолк роуд в Бомбай. Жертва на лекомислено доверие в тях беше готвачът на кораба, който с прецизно диагностирана екзотична венерическа болест, миналата седмица спешно отлетя обратно за родината си. Причината беше, че тукашните високи болнични такси, не включваха даже гаранция за целостта на пениса му. - ”По дяволите пенисът на готвача! Вече е частица от миналото. Мит, който не става за нищо друго, освен да се позоваваме на неговата отживяла, съмнителна слава и от време на време, по вкуса на публиката, да променяме легендите, свързани с него. Прилича на онова, което правим с цялата наша история, - опитва се да сложи край на това досадно хрумване. - По-добре е, ако обърне камерата към шлагерите на пазара: акулата-чук, по-голяма, отколкото каруцата, с която я докараха; хлапакът - начинаещо джебчийче - причината за масовия крос-слалом на тълпата; огромната купчина зелки - ешафодът, върху който се изпълнява присъдата над него; няколко нравоучителни слова, придружени от половин дузина шамари.

Старикът-кули намери там, където беше и вчера. На площада, недалеч от пазара, седнал върху стъпенката на рикшата. Точно така, както го остави. Около него автомобили с прегракнали от ръждата клаксони, скърцащи биволски каруци, хора, глъчка, живот. Раздуханият от живота прахоляк се издига, кръжи, застила площада и заедно с него покрива и този дишащ сталагмит - последният миг от плът и кръв на едно вкаменяващо се настояще. Въздухът е скован. Като че ли и той е издялан от камък. Поне да има един повей, който да набразди дългата брада на стареца! Такава абсолютна самота, каквато обгръща кулито, застанал на площада, може да бъде само самотата на старостта. Или по-скоро на тази грамада от време, загнездила се в рикшата зад гърба му. Рикша-кули. Приседнал на стъпенката, вторачил очи в нищото...

Най-напред се появява натрапчивата филмовата камера, зад нея той, следван от съпровождащия го туземец-преводач.

- Кажи му, един час обиколка из града и връщане! Ти чакай тук! - Намества се в рикшата и се оглежда. Дали сега няма да влезе в Историята на Киното? - ”Тлеещото настояще, агонизира пред прага, водещ към миналото. Ако може да улучи момента, в който битието се превръща в небитие...” Рядко му се случваше, но сега тази недовършена мисъл, като че ли малко го смути. Повдига камерата към очите си. Най-ефикасното средство за разгонване на излишните угризения на съвестта. Да, и плоската бутилка в задния джоб. Между впрочем, всеки човек, спотаен зад паравана на тъмнината и далечината е податлив на неморални, даже перверзни хрумвания. Или по-скоро... на откровеност? Хиляди мили го разделят от дома му. Този въпрос ще решава друг път. Една двойна касета сухо прищраква върху магазина на камерата, другата слага до себе си. Дръпва една звучна глътка от бутилката: - Давай!

Колелата на крехкото возило чертаят колебливи бразди върху прахта. На седалката кинокамера, зад нея - той. Отпред тънките мускулести крака на Стареца подобно на метроном отчитат времето. Леви, десни, леви, десни... Отстрани ръцете. Ръце, едва ли не аристократични! Тънките и изящни пръсти с учудваща сила просто душат ръкохватките на прътовете, между които е впрегнат. Иначе има опасност да катурне това нестабилно превозно средство, заедно със седящия в него охранен чужденец. Камерата ще се счупи и край на предаването! - Ей, по-внимателно! - извиква той и още по-силно натиска към окото си разлигавената от солената пот, гумена рамка на визьора.

Пладнешката горещина на този географски паралел е неописуема. Тялото на Старика е сухо - шепа пясък в пустинята. Но сега върху скапаната му риза, отдавна загубила цвета си, избива тъмно петно. Под петното ритмично се клатушкат превързаните му на кръста сандали. Бяга бос. Толкова безшумно, че даже дишането му не се чува.

Такива колела вече не се правят. Изгнилите гумени шини са превързани с тел. Идва му на ум прочетеното в книгата, която купи вчера: ”...През четирнайсти век западният бряг бива окупиран от португалците...” Тихо потракване - филмовата лента в касетата е свършила. ”Да ти...!” С няколко сръчни движения откача старата и зарежда нова касета.

Наситилият се на тропическо небе, разкапан бризентов слънчобран не предлага спасение. Полюшкващите му се дрипи - разпердушинени птичи крила. Слънчевият диск - бълбочещ извор от разтопена лава. Тънките, мускулести крака на Стареца... Леви, десни, леви, десни... ”В седемнайстия век холандците завладяват източните брегове на острова” - си спомня той отново.

По изтърканата кожа на седалката не може да се разбере от какво животно е одрана. „...В осемнайсти век Англия слага ръка над целия остров.”

Колелата се въртят и тъмното петно върху ризата на кулито става все по-голямо. Толкова голямо, че закрива целия град заедно с проточващият се от ляво пясъчен бряг на океана и мачтата над парламента с изнурено висящия британски флаг. „...от 1948 г. островът е член на Британската Общност...”

”Интересно, този музеен експонат, колко може да тича без прекъсване? Някой пробвал ли е досега? Вероятно не. Щом като е още жив... ” - С едната си ръка държи камерата, а с другата тършува за бутилката. Вижда се, че това не му е за първи път, тъй като пие, без да сваля окото си от визьора нито за секунда.

Спомня си за още един цитат от книгата: ”Според преданията, на този остров е бил Раят.” - Сензация! - възкликва. - Жалко, че е само легенда. Ако беше истина, и този експонат сега и тук внезапно се помине... Първо: ще си спести дългия път до рая, и второ: ще получи от него такъв илюстриран сертификат, какъвто няма нито една маймуна на пазара. ”Гибел в Рая!” По-ефектно заглавие от това, не може да си представи. Липсва само един покойник.! - Междувпрочем, в тази горещина не бива да пия толкова - минава му през ума.

Завръщат се. Спират. От очите на Стареца, освен тъмнокафяво безразличие, не се чете нищо друго. Може би е уморен, може би - не! Препускал е не по-малко от три мили. Изправен неподвижно, само гръдният му кош - не! сърцето се движи безшумно под мократа му риза. През визьора вижда бясно пулсиращият разкървавен мускул. Изважда пакет цигари и го поднася към Стареца. Той жадно поглежда към тях, но не помръдва. Преводачът изважда една и я подхвърля към него. Кулито с ловко движениие я хваща и пъха във влажния джоб на ризата.

- Каква му е тарифата? - запитва той преводача.

- Пет-шест рупии, шефе. Добре ли тегли?

Вади шепа дребни монети. Старецът не протяга ръката си.

- Сложи парите ей там! - показва другият с пръст. В края на единия от прътовете има закрепена малка метална паничка, чието предназначение не може да разбере.

- Защо?

- Затова е там.

- Какво от това?

- Принадлежи към най-нисшата каста. Тамил. Дравида. Не бива да взима нищо непосредствено от ръката ти.

Шепа настояще звънти в паничката на миналото.

- Как казват: Благодаря.

- Ках-роо-нах-ка-ра.

- Нах-на... кра... - заеква, може би не само понеже езикът му е непознат, ами защото тази дума даже и на майчиния си език употребява много рядко.

ускулите по лицето на стареца за първи път се раздвижват - усмихва се. В устата си има само няколко зъба.

- Питай, може ли да поприказваме малко?

Кулито се оглежда. Няма мющерии. Навлажнената от потта кибритена клечка трудно се запалва. Присяда на стъпенката и с наслаждение вдъхва цигарения дим.

- За какво мислиш, когато возиш някого?

- За това, че ще получа пари, сър. Както и сега - гласът му е тънък и прегракнал. Личи - рядко го ползва.

- Не е ли досадно и уморително да мъкнеш други на гърба си? - сочи към мократа му риза.

- Върша работата си. Всяка работа е уморителна, сър

- Празни приказки! Погледни наоколо! Автобуси, таксита... не е скъпо и е много по-удобно.

- Разбирам какво говориш. Шьофьорът също така се поти. И той мъкне зад себе си хора, сър.

- Нищо не си разбрал! За съвсем друго ти говоря. Който бърза, няма да седне в рикшата ти. Ще закъснее.

- Който бърза, той вече е закъснял, сър.

С нервни движения отвърта капачката на бутилката. Мъдростите на кулито започват да го дразнят.

- Пътувал ли си... например с автомобил?

- Вече няколко пъти.

- И как си се чувствал?

- Като че ли съм бил пиян, сър.

Отпива една глътка и се изкикотва. Старият кули, с леко раздразнен глас продължава:

- Вие там, на големия континент, винаги бързате, сър. Забравяте, че очите и ушите са част от тялото ни. Тялото ни е носител на чувствата и възприятията. На тях можем да разчитаме дотогава, докато сме господари на телата си, сър. Пияният човек залита, недовижда. Светът около него става мъглив и рядко оценява и постъпва безгрешно. Не е ли така, сър?

- Според тебе скоростта е нещо като оризовата ракия? - кима той към бутилката.

- Подобно, а може би и още по-лошо.

- Мислиш, че колкото по-бързо се движим, толкова повече се опиваме?

- Толкова повече грешим, сър. Ако едно растение избърза и изскочи изпод земята преждевременно, загива или става недоносче. Ако орелът се вие по-бързо на небето, не забелязва плячката. Умира гладен. Растенията и животните спазват Закона. Само човекът - не. Той винаги бърза повече отколкото му държат краката. И накрая се препъва и пада, сър.

- Значи считаш за грешка, ако човек не се държи като... папагал? - Съзнателно избягва примера за орлите.

- Пиянството винаги води към грешки, сър. Насажда в душите ни лъжливи представи, разпалва омразата, а за несигурността на тялото ни обвиняваме и съдим другите... и ако се чувстваме достатъчно силни и властни, изпълняваме над тях произнесените от нас греховни присъди. Прибързаността винаги води към грешки, сър!

Кощунството над едно от най-значителните прозрения на цивилизацията го изкарва от кожата:

- Нещастник! Не разбираш ли, че с бързината печелим време! - почти крещи.

- С опиването губим време, сър. Обърканите мисли, погрешните представи и нелепите деяния е много по-трудно да бъдат отново изправени на крака. За това е необходимо много по-дълго време... И след това още повече трябва да бързаме... Закъде, сър?

- Слушай шефе, ще искаме ли още нещо от него? - пита другият. Явно му е писнало.

- Не - поглежда часовника си. - Чакат ни, трябва да бързаме! - отговаря.

 

 

© Теодор Радевски, 1999
© Издателство LiterNet, 16. 09. 2000
=============================
Публикация в: Теодор Радевски "Островитяни", Будапеща, 1999.