Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
БОЦМАНЪТ И ВЪЗЛИТЕ

Теодор Радевски

web | Островитяни

- Едно време на дървените корита, господине, моряците са били от желязо, а сега на тия железните... Поогледайте се наоколо! Тия Зомби, ей там! - Пренебрежително сочи с глава къмнеколцината смеещи се младоци. - Не струват джезве фъшкии! - повишава тон Боцманът, защото един от новаците си беше порязал ръката, докато откачаше тенекиения мишкарник от корабното въже. Станал предмет на внимание, гордо показваше на останалите несъразмерно голямата си, предизвикателно уподобяваща гипсиран пенис, бялa превръзка.

- Само не си завирай ръката в задника. Нямам намерение да го шия и него! - дава един последен съвет Боцманът и припалва загасналата си пура. - Нека да мине още някой друг ден, господине, и ще видите, че съм прав. Това тука не е игра на ”мижи, да те лажем”. Недоизкосурени бабаити! Гледайте им само сеира, когато започнат да чоплят с нокти дяволския възел! - завършва той с бяла, хищна, богата на зъби, усмивка. Верен на привичката си, прекарва ръка по плешивата си глава, напомняща много на опакован в смачкан целофан, мумифициран череп с очила.

Подадените откъм пристана дебели въжета почти едновременно цопват във водата. Жълтозелена и смрадлива. Моторът - стреснат от сън нерез, разтърсва кораба и ритмично загрухтява. Над река Маас е клекнала гъста мъгла. Мигновено се разнася над делтата, подобно на издухан през фуния пушек. Вятър - четири бала. Корабната сирена с хриплива, отегчена прозявка дава знак за откриване на спектакъла - ”Плаване по мъките”. Скорост - петнайсет възли...

Корабната сирена изревава отегчено, дава знак за няколкомесечната мелодрама - започва „ходенето по мъките”. Всички да заемат местата си!

- Не си правете майтап! В действителност, това е истински боксов мач, господине. Богат на традиции кютек по всички правила на изкуството. Ако ти се размине без нокаут, чиста файда. - От неотговарящия на дребното му тяло, плътен, нетърпящ възражение глас, не може да се разбере, дали се шегува или не. - Ами... ако досега не сте чували за това, я се ослушайте!

Буталата на машината, наистина подобно на меки боксови ръкавици, интимно потупват корема на стоманения колос. Очевидно знаят: там някъде се спотайват тези другите, Зомбите... От простиращата се до безкрая зрителна зала - океана - се долавя нетърпеливият ропот на разбиващите се в борда вълни, които възбудено разклащат боксовата арена.

- Наричам го рингов възел - пояснява Боцманът. - Лесно се вързва, но замоташ ли се в него, няма излизане! - Това той знае най-добре. Преди много години след полуфинала на някакво световно първенство по бокс, една седмица е бил в кома...

Участниците:

1) Моторът: след победата над ветровете - душата на кораба. Шампион. Кумир - олицетворение на живота. Идол, символизиращ фалоса на надеждата. Груб. Своенравен. Лукав.

2) Зомбите: Аз, Ти, Той, Ние, Вие, Те. Според Боцмана: ”джезве фъшкии!”

- Ааа, не се изсилвайте така! Масовки няма. Един по един, всеки за себе си. Рингът, господине, не е бaрдак. Френски креват. Двама участници и един устрем. Безмилостна игра. Авантюра. Такава, каквато е любовта. Без нея никой не си слага крака на арената, особено ако знае - шансове за победа няма. Целта е само да се добере до пристана, ама не - на носилка - намигва Боцманът.

В намигването, многократно увеличено от петдиоптровите очила, се чете откровена и добронамерена снизходителност към невежеството.

Пришпореният от машината кораб, с петнайсет възли бразди водата. Кипящи ленти се проточват от двете му страни като бели кокарди. Любимите играчки на делфините! Океанските вълни гальовно прелистват илюстрованите си с миражи и фантасмагории страници. Омайваща игра на светлината! Вибрациите, излъчвани от тялото на клатушкащия се гигант, игриво танцуват по ринга и с продължителна серия от леки, прави удари започват запознанството. Уж на игра. Фамилиарничат, изтъкват присъствието си, но толкова внимателно, че просто никой не забелязва, как сърцата започват да бият с честотата на ударите, диктувани от монотонното грухтене на машината. Създават илюзията, че тези шляпания са само възбуждаща либидото любовна ласка, а задъханото туптене е омайващият ритъм на еротичното клатушкане. Така е в началото!

Корабният нос с петнайсет възли коси лъчите на слънчевата нива.

- Не мислете, господине, че имам грешка! Сам ще се убедите. Докато аз съм зад въжетата и ме гледат в очите, няма страшно. Те едва ли разбират, че за тях съм нещо като слънчев лъч. Докато вися над главите им, имат за какво да се хванат. Стържат ръждата и морето им е до коляно, а този кандилкащ се железен кафез - приспивна люлка. Бабаити - докато грее слънцето и биберона e в устата им...Но погледнете ги само на какво заприличват, когато отгоре изключат неоновите илюминации и пристигне Нейно Височество - Тъмнината. Носовете им увисват, като... Хайде да не ви развалям вечерята, господине... Нощеска съм дежурен. Ако не ви се спи, на мостика съм. - Прави кръгом и се отдалечава с походка на стреляна патица.

Баданарката на тъмнината бавно се катери по пейзажа. Пъпли все по-нагоре и по-нагоре, докато не достигне и зацапа в черно целия небосвод. Само за звездите оставя малки пролуки. Така, както Господ е наредил.

- А пък сега над тях вместо мене виси съзвездието на Южния Кръст. Ще го хванат за... - разтяга уста в целофанова усмивка Боцманът. - Завалиите! - За Зомбите мисли.

Със загасването на последната мъждукаща искра на палубата в душите на Зомбите се промъква първият вестоносец на съмнението и страхът от неизвестното.

- Така е, господине, защото са лапнишарани. Нямат фантазия. Не правят разлика между представи и действителност. Не могат. Отвътре са празни. Плява! Кокорят се, уж гледат, а нищо не виждат. Зверят се на небето и чакат от него просветление. Не могат да разберат, че в този желязен ковчег озарение предлага тъмнината. Не, не тази, за която мислите. Тая не се спуска отгоре - ”мека пухена завивка” - както в стиховете, ами пропълзява от тъмнилото на разшибаната утроба на океана и ляга до тебе. И тука е скрито разковничето... Ако не страдаш, с извинение, от мозъчна или някакъв друг вид хроническа импотентност - многозначително подчертава някогашният кандидат-шампион - тя, тъмнината, ти осветлява пътя, водещ към душевна хармония. Разтваря ти вратите към неизвестността, които извеждат чак до потайнствата на полюцията. Разбирате ме, нали? А бе, мога да ви разправям още сума неща, ама...

Попаднали в прегръдките на тъмнината, малодушните Зомби изпадат в паника. Залитат като слепци. Мяткат се лудо в постелите. Измежду слабините им се промъкват безгласни стенания...

Ъперкути! - болезнени гърчове на въображението.

Крошета! - отчайваща недостижимост на далечината.

Свингове! - зашеметени илюзии.

Безмълвни!

ъчителни!

Жестоки!

Безкрайни!

Удари!

Разтреперват клавишите на перилата. Дрънчат по струните на вечно запотените, с вкус на урина въжета. Проникват през железните стени, които подобно вибриращи мембрани немилостиво натикват въздишките и молбите обратно в свитото гърло на подателя: На ти! Гълтай сега! На ти, на ти...

Подхвърлени от горещия дъх на тъмнината, Зомбите политат в нищото. Отстъпват. Търсят убежище... Около тях, оживялите в неистов танц на предмети, с ритмичното си тракане и дрънкане, като безпристрастен брояч бележат попаденията. Меките ръкавици удрят гърдите, стремят се към сърцето. Търсят главата... тракащите челюсти докарват мозъчните клетки в еуфория... Ударите под пояса - една безспирна болезнена ерекция: Обичаш ли ме все още?... И все така? Безмислици!

Арената се превръща в тъмно, черно кълбо. Не може да обърнеш гръб, нито да се хванеш за въжетата на ринга. А камо ли, да прекратиш мача! Хвърленият на ринга пешкир никога не достига до целта си. Подобно - една недочута мълва, един трептящ от вятъра и далечината лик или един мъчителен, неудовлетворен копнеж, той остава да кръжи над полесражението. Подобно на този буревестник!

- Избих го малко на поезия тази вечер, но надявам се, господине, че ме разбирате. Хайде лека нощ и внимавайте в тъмното, че брегът е далече!

На кърмата цари безветрие. Боцманът е седнал върху куп навити корабни въжета. Статуя върху пиедестал. В ръката си поклаща едно по-тънко въженце.

- Къс от битието - го нарича той. Учи Зомбите да плетат моряшки възли.

- Ето, този е диамантният възел! - ръцете му бавно огъват въжето. Нека всички видят, как се прави.

Понякога с часове занимава с това свободните от наряд хора. Смята го за нещо много важно.

- ...Случва се, съдбата на кораба и хората да зависи само от един възел. - Ръцете на Боцмана с прецизността на хирург връзват възел след възел. от време на време поглежда надолу през дебелите си лупи и тогава пък много прилича на паяк. Кулминацията настъпва, когато само с едно небрежно подръпване на някой от краищата, кара и най-сложните плетеници безпомощно да се изхлузват на палубата.

- Много просто нали? Или не? - не забравя да попита. - Също като в тоя шибан живот. Вместо да пълниш гащите, дърпаш подходяшия край и... готово!

- Ааа, да не забравя. Съществува още и така нареченият дяволски възел. Той не може да се развърже. Сече се! Знаете го това, нали?

Боцманът често споменава този възел. Според представите на Зомбите - сигурно е по-голям от главата на Боцмана и прилича на мумифициран, опакован в смачкан целофан череп с очила; но тъй като никой никога не го е виждал, предполага се, че става дума за този възел, който е вплетен в сърцето ни. Този, който всяка нощ дърпаме до разкървяване и който никой никога не е могъл да развърже. Поне досега.

Корабът напредва с петнайсет възли.

Над него - буревестник.

- Бягат, господине, спасяват се като плъхове от потъващ кораб, - припалва загасналата си пура Боцмана. Не издържат. Направят по два-три курса и отиват на майната си гъзина. Говорят, че не само у нас е така. Язва е това на корабоплаването в целия свят. Дяволски възел. А пък някой си умник - Помпеус Магнус - ако се не лъжа, още от време оно е казал: ”Да плаваме трябва!”

 

 

© Теодор Радевски, 1999
© Издателство LiterNet, 19. 06. 2000
=============================
Публикация в: Теодор Радевски "Островитяни", Будапеща, 1999.