От дневника ми: С нощния влак - обратно в Токио. Препълнен!? По- голямата част са пияни, но не дигат аларма. Един се зацепи за мене. Нещо пелтечи и ме гледа как броя нa пръсти. Натяга се да ми покаже как брои той. Едно - вдигаш показалеца. Две - среден пръст. Три - безименният. Четири - малкият. Пет... и двата му палеца липсваха! Закикоти се, като разгонена кучка и слезе на първата спирка. Голям ташак! По седалките купчини комикси и вечерни издания. От едното - ”Тур компаньон ин Токио” - изпадна жълт бележник. Ръкопис на английски език - описание на среща с някакъв Самурай? Уж разговор с него. Репортаж за Дървото на Буда?! Подробно описание на местата. Намират се в близост до хотела. Цялото му писание, като че ли е родено през визьора на фотоапарат. Почерк - мъжки. Стил - моден американски магазин за пубертетни девственици и воюващи срещу импотентността пенсионери. Подпис няма. Кръщавам автора: Арчибалд!

С приближаването си към входа, водещ към подземния свят на метрото, гръбнакът на талаза от човешки тела се изопва и привидно лениво, но неумолимо се устремява надолу. Течението нежно обгръща Арчибалд, и  което е най-странно - пълно е с въздух и светлина. Главата му стърчи високо над разлюляните гребени от човешки черепи. ”Също както в наркотичен сън” - минава през ума му и незабавно го отбелязва в жълтия си бележник. Някъде под него вълната се люшва и разлива. Загубила устрема си, в пъстри потоци се пръска из изпълнените със светлина странични галерии. ”Шест часа следобед, станция Шибуйа” - пише.

В този час ескалаторите, разположените на етажи подземни коридори и магистралите са препълнени с хора. Не! По-скоро с човешки черепи, на които са залепени ваденки, изобразяващи лица-анфас. В леко огъващи се линии, едно след друго се появяват, приближават се, закриват хоризонта и изчезват някъде зад нас. Под неизбежните очила анфасите са монтирани върху фасонка - украсена с бяла яка и вратовръзка. ”Автомат за лепене на етикети - made in Japan - върху буркани японско ежедневие” - записва си той с ненатрапливо расистко високомерие.

Като някогашен играч на бейзбол, от шест стъпки височина, сравнително лесно може да прави заключения от този характер. Тук, в Япония! Родината на транзисторните гиганти. Ако застане, например, точно по средата на клокочещото корито - с тези си килограми може да си го позволи - съвсем ясно вижда леко разръфаната межда между двата, движещи се един срещу друг, човешки потока. Идващият - анфас, оттичащият - тил. Профили няма! В ръката му - неизбежният тефтер: ”Съществуват две господстващи течения: самотам и самотук.” Понеже сравнението му харесва - подчертава го. След това нагазва в течението "самотам", което води към някакъв подземен търговски център и подплисква бреговете на дълъг ред магазини. Пред входовете им бълбукат миниатюрни водовъртежи. Автоматично отварящите се врати глътка след глътка поглъщат заблудилия се в пяната планктон. ”Месоядни корали” - така нарича Арчибалд тези подземни капани. Продължава пътя си и стига чак дотам, където тесният проток внезапно се разширява. Пристигащите отгоре, отдолу и отстрани течения се сблъскват тук. Вълните им се хвърлят една срещу друга и замаяни от удара, колебливо се въртят, докато някое господстващо течение не ги грабне и понесе в клокочещата си прегръдка. Арчибалд прецапва на другата страна и се оставя на течението да го влачи обратно. Започва да чувства умора. Все по-трудно му става да се противопоставя на притегателната сила на водовъртежите. Жаден е. Автоматичната врата, разположена между два грамадни червени лампиона, примамливо се отваря. ”Месояден корал”, му минава през ума, и с планктонна апатия се оставя да бъде погълнат.

В бистрото е тихо и прохладно. Сам е. Наблюдава миниатюрните фойерверки в чашата газирана вода и се вслушва в безмълвието. Във витрината, на рибарска корда, висят пластмасови макети, изобразяващи гастрономическите лакомства на заведението. ”Риболовно меню - скакалец на въдица” - пише Арчибалд. от време на време, някой от представителите на човешката фауна, откъснал се от прегръдките на течението спира пред прозореца. Кокори се със зейнала уста. Понякога спират цели рояци. От мястото, където е седнал, Арчибалд вижда само шарещите им очи, надничащи между примамките, и... това, че артикулират. ”Също като в океанарий! Зад стъклото фауната кокори очи и отваря уста... Едно калканоподобно ми се блещи...” Арчибалд преизвикателно го гледа и показва среден пръст: - На твойта мамка... Нали? - артикулира той в отговор и калканообразното изчезва, отнесено от течението. Остава само висящият на кордата ”лист за ядене”. ”Започва отливът” - записва той. Ще почака още малко и ще излезе.

Вълната се отдръпва. Вече се вижда облицованото с цветни плочки дъно. Можеш да се разхождаш върху него, да слушаш тропането на собствените си стъпки и даже идващия отнякъде протяжен плач на устна хармоника.

Пред подземния вход на многоетажен супермаркет се открива странна гледка: коленичила фигура с извито напред тяло, с лице забито едва ли не в земята. Вижда се само вкопченият в тънкото вратле плешив тил. Пред анфаса - малко сандъче. Върху него - закрепена устна хармоника. Изворът на музиката. Тръпките на гръбначния стълб диктуват отмереността на мелодията. Под нейния ритъм се люлеят празните ръкави на ризата!

Трябва да е един от страничните входове на супермаркета, тъй като почти няма минувачи. от време на време някой мимоходом подхвърля дребни монети на пода пред сандъчето. Даже не забавя крачките си. Арчибалд, изправен до вестникарската будка, гледа. В ръката си държи неотменния жълт бележник. Химикалката многократно се допира до хартията, но оставя само бледи цапаници. Нищо не му идва на ум. Само шаблонни фрази. За всеки случай между драскотините отбелязва: ”...мелодрама...” Вдига поглед. Един старик с набито телосложение - за него му говориха, че е самурай - се приближава към музиканта. Казва му нещо. Музиката секва. Самураят прибира парите и ги пуска в джоба на ризата му. Препъхва ръце под мършавото тяло и го повдига. Сандъчето също се устремява нагоре. Дръпва го въженцето привързано за врата на безръкия. Това изглежда носи вдъхновение на Арчибалд, зашото отбелязва: ”...Нонсенс!” - като всеки американец най-напред мисли за парите, които старият набута в джоба на музиканта. Как ще ги извади оттам?

Порталите на ”Tokyu Department Store", изработени от неръждаема стомана и нечупливо стъкло, безшумно се затварят. Портиери с лампази човъркат художествено оформените ключалки. Рекламното осветление угасва.

В този час от електронните гърди на елеваторите, етажните магистрали и тунели на метростанцията Шибуйа, се изтръгва въздишка на облекчение. Напоена с прохладност и бистрота. Усещане, като след дъжд.

Навън нощта вече е покрила небето. Под него, като в огледало, пъстроцветно видение. Халюцинация! Отраженията на безбройните неонови реклами просто взривяват блестящия мокър асфалт. Пъстрата реклама на индийския ресторант ”САМРАТ” си е намерила отделно място в миниатюрната локвичка до бордюра. Арчибалд също я забелязва.

Преддверието на ресторанта, разположен на седмия етаж, е препълнено с чревоугодници. Тихата музика и димът на ухаещите факлички излъчват фрагменти от философията, проповядваща търпимост и примирение. Тези - с други убеждения и темпо на живот - правят кръгом и се устремяват обратно към асансьорите. Арчибалд е между тях. Минават повече от десет минути, докато летящите кабини го свалят отново в света на неговите си светогледи. Време достатъчно, щото дъждът да завали отново със ситни, пропиващи всичко капки. Оттук, под аркадите, може да се стигне чак до ъгъла на ”Шейбу билдинг”. Арчибалд знае това. Оттам нататък широката улица не предлага подслон. Пред сияещата стъклена витрина на телефонния хол трябва да спре. По стените на обширното помещение - огледала, указания и реклами; на мраморните маси жълти, сини, червени и розови телефони. Говорещите са рядко явление. Обикновено апаратите се използват от местните, предимно късокраки курви, които влизат да пооправят разгизналите си фризури, запалват по цигара и чакат за нова телефонна поръчка. Нощта ги поглъща и на тяхно място идват други. След това се връщат... и така до разсъмване.

Старец, обгърнал с ръцете си обемиста книжна кесия, влиза пред любезно самозейваща пред него врата. Появява се всяка вечер по едно и също време - олицетворение на неизменността. Винаги сяда на централната маса, между червения и жълтия телефон. Книжната кесия е пълна с остатъци от храна. Тук вечеря. Големите му ръце внимателно поднасят залъците към устата. Предните му зъби липсват. Може би затова мърда устата си така, като че ли говори на себе си. Масивният му череп е покрит с късо постригана посивяла коса. Фланелена лента опасва главата му. Облечен е в изтъркан пуловер и работен гащеризон. От джоба, под набръчкания му врат, се подават върховете на няколко молива и писалки. Това е той! Старецът, който придружи слепия музикант. Самураят. Него наблюдава сега през през стъклото на витрината Арчибалд. След това влиза и сяда срещу него. На усмивката му старецът отговаря с нещо като усмивка. Разговарят... Това е съвсем сигурно, защото върху жълтия бележник е написано с главни букви: ”Разговор с един истински самурай за дървото на Буда”.

Под него драсканица, прилична на дърво. На единия клон повесена огромна - питанка!

Из дневника ми: ...Намерих музиканта. На същото място, до подземния вход на ”Tokyu Department Store". Тъкмо се надигаше сам. Трудно. Ръкавите му действително са празни! С парите не знам как се е справил?!

...Самурая на Арчибалд видях тази вечер. Вечеряше между двата телефона. На въпроса, дали е самурай - умря от смях... Някога бил учител по гимнастика, сега скитник по желание. Така му харесвало...

- Казвам се Самура Тукидо - каза. Може да е така. Снимах го. Даде една стара визитка, прибра остатъците храна и си отиде...

...От главния бонц на будисткия манастира ”Dajsen-in” в Киото узнах следното за дървото: Буда е починал под едно дърво, наречено Сарасоя. Цветовете му са приказно красиви, но живеят само един ден. Според преданието, заветът на Буда е: ”Хората не бива да подражават на мимоходната красота на цветовете, а да се учат от възобновяващата се всяка година, неизчерпаема сила на дървото. Само така можем да просъществуваме вечно!”

Жълтия бележник на Арчибалд изпратих на един езиковед - графолог. От любопитство. Ето отговорът: ”английски език от бивши колонии СТОП вероятно чернокож СТОП душевност холерик СТОП автор от женски пол СТОП СТОП СТОП”.