"Приказки за животни" са ония фолклорни повествования, в които животните се представят (подобно на хората) чрез техните мисли, диалози и постъпки, без с това си поведение да предизвикват (в човешките персонажи на разказа, в разказвача или в слушателите) усещането за необичайност (чудо). Някои от фабулите на приказките за животни се срещат рано фиксирани в писмена форма, което закономерно довело до някои композиционни промени и усилване на извънфабулния "морализиращ" ефект. Те, за разлика от устно разпространяваните приказки за животни, могат да се нарекат "басни".

За произхода на приказките за животни са изказани твърде много мнения. В последните десетилетия те се организират около две сравнително по-ясни концепции, които се различават по методите на осмисляне на материала, а всъщност може да се приемат и като взаимодопълващи се. Едната продължава традициите на "литературоведското" културно-историческо изучаване на приказката (с всички уговорки за осъзнаване на фолклорната й специфика). Другата работи със структурно-семиотичните и антропологични методи, удобни при изучаване на архаичното мислене и формите на символична организация на човешките общества - те смятат, че сюжетиката и образността на приказките първоначално реализират някои важни фрагменти от "митопоетичната картина за свят". Поради липсата на достъпни за българския учител представителни обобщителни материали за тези приказки в българската фолклористична литература, нашата цел в този очерк ще бъде да се изложат накратко някои основни тези на посочените концепции, извлечени от трудовете на Вл. Проп, Е. Мелетински, И. Левин, Н. Черняева и др.

* * *

За митопоетичното съзнание животните (и птиците) представят обособен ред (вариант) на общия митологичен код, чрез който могат да се съставят цели съобщения (митологизирани текстове, респ. приказки за животни и птици). Този код съществува наред с останалите (растителен, хранителен, цветови, астрономичен, и др.), чиито елементи (представители) имат устойчиво закрепени значения, което позволява възможността в един словесен (или изобразителен) текст съобщението да се изрази чрез по-сложна комбинация от елементи (представители) на различни кодове, които имат синонимично значение. При това конкретните животни (птици) играят ролята на класификатори, които условно-символично описват дадена ситуация и, освен това, могат да се обединяват в цели класификационни комплекси (вериги), обхващащи различни сфери от мирозданието: животно - растение - посока - цвят - небесно светило - стихия - метал - годишно време (или обозначение на цялата година, както е в някои от азиатските календари) - божество.

Митологичното осмисляне на животните като зооморфни (или зоо-антропоморфни) тотемни предци, чиито подвизи в "първото време" се възпявали (или се възпроизвеждали ритуално), било специфична архаична форма на човешката самооценка за мястото му в природата. Понякога в една родово-племенна общност са могли да съсъществуват няколко различни тотемни системи, които с времето се наслагвали, прониквали една в друга и се усложнявали. Според известния етнолог Клод Леви-Строс най-важната функция на тотемизма е да служи като инструмент за класификация на природните и социални обекти. Връзката между трансформиращите се една в друга тотемни системи е не толкова причинно-следствена (едни форми на тотемизма произлизат от други), колкото метафорична. Различията между животните в рамките на тотемизма задават специфична природна серия, която в качеството си на естествен набор от елементи се използва като модел за диференциация, класификация и своеобразен (заради митопоетичния си език) "философски" анализ на разнообразни явления в социалния свят. Множеството животински видове и множеството социални групи са поставени в отношения на взаимна опозиция и/или корелация, и като логически оператор тотемизмът е в най-общи линии "метафоричен". Операционалната ценност на тотемните системи се извлича от техния формален характер - те са по-скоро равнища на кодиращата система, способни да предават съобщения в термините на други кодове, и да изразят в своята собствена система съобщения, получени по каналите на различните кодове.

* * *

Според някои по-ранни теории приказките за животни и басните възникнали в епоха, когато в рамките на популярни открити беседи-диспути грубите и непристойни сравнения и ругателства срещу недостатъците на събеседника-противник с времето се развили в по-изтънчени словесни художествено-поучителни сравнения с черти на познати представители от животинския свят. Окончателното отделяне на приказките за животни и басните от беседата според тях станало след постепенното обособяване на устойчиви начални и финални формули (клишета), което ги дефинирало композиционно и жанрово-стилистично.

Някои изследователи предполагат, че в приказките за животни и басните има поучителен "морал", който превръща фабулата в иносказание, като с това те (приказките за животни и басните) се явяват илюстрация на някаква абстрактна истина, т.е. от съвременна гледна точка те са в някаква степен "художествени". Други смятат, че първоначално разказите привличали със своята съдържателна развлекателност, остроумие и драматичност, а с времето някои елементи започнали да се осмислят "философски" - като обобщение на ситуации, присъщи и на човека. Според последните учени тъкмо осъзнаването на философското сравнение-обобщение през късната Античност и Средновековието послужило като своеобразно формално "разрешение" тези фолклорни текстове да се доработват и включват в сборници с разнообразно съдържание (предимно със светско предназначение). С други думи, иносказанието, а така също и назидателно-морализиращата функция, не били сред изконните черти на приказките за животни и басните, а са по-скоро вторично явление, плод на еволюцията в осмислянето. Същото се отнася и до по-тясното, вулгарно-социологично, схващане за приказките за животни и басните като едно от идеологическите оръжия на класовата борба (осмиване пороците на силните на деня, властимащите от потиснатите и плебса) - внимателният им прочит може да ни накара да се усъмним и в схващането за "демократичния" им морал. Макар в тях да има стълкновения между персонажи, заемащи различна йерархия, силните и едри зверове не винаги побеждават слабите и малките; обречените жертви често се спасяват с непочтена хитрост и съобразителност; държащият на честността и правдата може да бъде осмян, излъган и подигран от безделника-хитрец, и т. н.

Множество приказки за животни директно извеждат като морал онова, което (според носителите им) е най-важен извод. Устойчивият характер на тези колективни истини е наистина своеобразен идеологичен израз на традиционния светоглед, но това не прави от приказките за животни същинска (или дори "пред-") философия. Колкото и да е кратко и важно със своя морал, финалното поучение не само че не може да замести фабулата, но и често не се схваща като по-важно, защото произтича от осмислянето й. Така еднакви по смисъл финални формули-обобщения могат да произтичат от разнообразни фабули, които играят ролята на много по-интересните "частни случаи". По този начин посочените финални формули са по-скоро окончателното им "разшифроване" за слушателя чрез познати пословични сентенции, които - разбира се - също могат да варират формално в различните етнокултурни ситуации.

В по-ранните изследвания се смята, че характеристиките на зооморфните персонажи отразяват непосредствени човешки наблюдения от животинския свят, макар приеманите за емблематични "царстване" на лъва, "кумуване" на вълка и лисицата, "хитруване" или "съдийстване" на лисицата,  "страхливост" на заека, змийското "коварство" или "преданост" да не са резултат на просто наблюдение, а по-скоро на определен тип условност (близка, но не и тъждествена с литературната, макар да е неин предшественик). Някои учени смятат, че човекът просто е "превел" междучовешките отношения и психологически характеристики в сюжети с персонажи от света на животните (т.е. тук не става дума за антропоморфизация, а за зооморфизация) - чрез този похват от всекидневно възможната "случка" се извличал специфичен "естетически" и поучителен ефект. Както и в други случаи, тук проличава литературоведската нагласа да се надценяват възможностите и на този дял от фолклора да изразява психологически характеристики, производна от днешната нагласа при тяхното възприемане.

Доколкото някои от основните, внушавани от приказките за животни, идеи могат да се изразят с пословици (сентенции на идеята), става ясно различието в "стратегиите" им - истината, носена в пословиците, е вече известна, а в приказките за животни тя се открива в края, т.е. постига се след динамично следване на фабулата и търсене-съпреживяване-сравняване.

В приказките за животни персонажите носят обобщителното видово название на различните животни (Вълк, Лисица, Мечка); макар и не винаги подчинена на естествената логика на природните закони, несъвместимостта на интересите поражда трагичния (най-често!) конфликт помежду им. Интересна особеност на приказките за животни е, че ако в тях се появи "Човек" (отново същото "видово" обозначение), конфликтът не се гради върху противопоставяне на интересите - по всичко личи, че човекът и животните не са равноценни и не са поставени на една плоскост. Някъде човекът е само "фонов" обект за действията на животните или наказва губещите (като в цикъла "Лисицата краде риба", "Глупавият вълк лови риба с опашката си", "Болен здрав носи"), другаде е отчетливо отделен с качества, които се поощряват или отрицават (смелост, хитрост, неблагодарност). За последните руският изследовател на приказките Вл. Проп изказва основателно съмнение, че трябва да се отнасят към приказките за животни.

Крехкото начално равновесие почти винаги се нарушава при всяко усилие да се измени конфигурацията на силите - най-често то се оказва глупаво, вредно и обречено, и свършва с неуспех (смърт) за начинателя. Успех има само хитрият, ловкият, съобразителният - за някои от ситуациите негов съвременен синоним е "лъжец", и трудно може да се смята, че приказките за животни винаги утвърждават позитивните (днес) ценности.

Зад привидната обикновеност на зооморфните персонажи на приказките за животни проличава по-сложна смислова натовареност (най-малко двуслойна), близка до символичната - т.е. те указват и на "нещо" неявно, намиращо се извън тяхната "видова" природа, като го изявяват в силна позиция. Образите им не са произволно избрани, измислени от някого и "по договор" пуснати в обращение - те задължително принадлежат на един общоизвестен ("колективно договорен") фонд от собственоетничното митопоетично наследство.

Важна особеност на приказките за животни е, че ходът на събитията се предава чрез сравнително завършени епизоди, отразяващи конкретен отрязък от биографичното жизнено време на животинските персонажи (а именно - кулминационния момент в живота на един или всички участвуващи: смъртта). Конфликтът в приказките за животни ултимативно изисква спасителен изход или поражение (смърт) на някого; персонажите създават или рушат някакъв ред.

* * *

Приказките за животни най-често имат кумулативна (верижна) структура - всеки епизод е причина за следващ. Финалният носи изводите. Но разказвачът може да инверсира цялостната организация на материала и да предложи поуката в началото, което предполага по-голяма увереност, че ще успее да задържи слушателското внимание - напр. при остросюжетно повествование и/или неочакван изход.

Повествователната техника на разказвачите е най-често "репортажна", т.е. сякаш в момента пред погледа му се разиграва случката подобно на сценично изображение. В миналото, при една активно действаща митопоетична система, финалът, освен че предизвиквал морална оценка, играел и етиологична (обясняваща произхода на нещата) роля - напр. отговаря на въпроса за късата опашка на заека (вълка, мечката) със смешна история за фаталните последствия за потомците от приключенията на техния митологичен прадед в Първото време.

Характерен за приказките за животни е малкият обем, т.е. краткост на нужното за повествованието време, което съответствува на краткостта на времето, изобразено в сюжета. Това се постига чрез отбелязване на отделни моменти с висока степен на драматичност, фиксиране на отделни събития, съкращаване (понякога кумулативно) броя на персонажите, поддържане на устойчиви (формулно клиширани) индивидуални характеристики, и др.

Специфична особеност, свидетелство за междинното положение на приказките за животни (между драмата и епиката) е пряката реч, която е най-често диалогична. На практика често диалоговите реплики на персонажите са и действия-събития, които разказвачът включва непроменени в своето повествование - т.е. изображаемото (беседа) съвпада със средствата на изображение (беседа), при което слушателят възприема събитието директно, а разказвачът-"репортьор" сякаш временно изчезва. Така при пряката реч изобразяваното време съвпада с времето на повествованието, докато за други събития времето на описанието може да замести много по-дълъг период (което предполага и ориентация към различни темпорални стратегии - сегашно : минало). Приближаването на слушателя към събитията с помощта на диалога между персонажите, "превеждащ" събитията, разиграващи се в достъпно и близко пространство, от миналото (необозначено ясно и с черти на митологичното "Първо време") в настоящето ("тук" и "сега"), издава и архаичната основа на приказките за животни и подсказва нейната връзка с ритуала.

Подобно на много свои предшественици, известният руски изследовател на приказките Вл. Проп предполага, че архаичните източници на приказките за животни са в тотемизма (за разлика от вълшебните приказки, корените на която открива в схемите на посветителните ритуали за юноши). Някои от последните изводи на учените-етнолози ориентират проблема и към мито-ритуалната основа на приказките за животни, с което задължават своите последователи към по-сериозно оглеждане на собственоетничния митопоетичен фонд.