Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВЪЛКЪТ И ОВЧАРЯТ

Тодор Моллов

web

Едва ли има някой, който да не е чувал как някога вълкът предложил на един овчар да пази стадото му (вместо кучето), а после издушил овцете. Обикновено този поучителен разказ се отнася към фолклорните приказки за животни, но всъщност е твърде стара басня, която се разпространявала по книжовен (литературен) път. Въпреки това тя се среща често и в българския фолклор, където е породила няколко пословични израза, записани от известния възрожденски поет и фолклорист Петко Рачев Славейков - "Вълк куче не става", "Вълк му пасе овцете", "Вълкът варди агнето от лисицата - да го изяде той", "Вълкът козината си менява, търсата си (нрава) не менява".

В миналото разкази от този тип са поучавали хората да не се доверяват на някой, който е доказал своя лош характер, а да следват утвърдените от времето правила. Такъв е изводът и от една кратка приказка, според която малкото вълче попитало майка си защо хората обичат овцете, а мразят вълците. Вълчицата му отвърнала, че овцете пасат само трева, а вълците ядат месо и правят пакости на хората; така и лошите хора са като вълците - знаят, че правят лошо, но не могат да се откажат от своя нрав.

Нашият народ има много фолклорни примери, чрез които се сравняват лошите привички на хора и животни, но сякаш най-обикнат образ от животинския свят е този на Вълка, който е непоправим (за разлика от Кучето, което може да се обучи на редица полезни навици). Според друга приказка някога вълкът правел много пакости на хората и специално за него съдията издал необичаен закон. Позволявало му се да яде по съвсем малко месо на ден (което трябвало да се отмери много точно), и то от такива животни, чиито стопани не се обадят на три повиквания. Вълкът намерил изход и от тази ситуация - когато откриел такива животни, той повиквал съвсем тихичко, след което спокойно ги изяждал. А когато го обвинявали, че е изял по-голямо количество месо, той отвръщал, че е претеглял животните, но на своя кантар, според който те тежали точно колкото му било отредено (или дори по-малко от отреденото, та трябвало хората да му добавят още месо)... Мрачният хумор на тази приказка иде още веднъж да ни покаже колко непоправими са навиците на хищното животно и колко наивни са понякога хората в своята вяра, че справедливият закон се отнася в еднаква степен за всички.

В желанието си да подчертае още по-ясно основните идеи на приказки от този тип, народният творец често поставя на една плоскост деянията на Човека и Вълка - тук разказвачът сякаш преднамерено вгражда изводите на своята приказка в текста и изземва правото на слушателя да поразмишлява след нейния финал за сходствата между характерите на героите. И макар по този начин постъпките на Човека и Животното да са сближени максимално, разказвачът оставя малка вратичка за оправдание на Човека. От този вид е приказката "Доброто не се признава". Веднъж Човекът направил добро на един вълк (спасил го от ловци), но вместо отплата той се опитал да го изяде, защото "доброто не се признава". Човекът се обидил и решил да му докаже, че различните (домашни) животни помнели и признавали човешката добрина, но при което и животно да идели (кон, вол, магаре и др.), то казвало, че човекът е неблагодарен и на стореното му добро отвръща с лошо. Накрая човекът избрал за "съдия" хитрата лисица, но преди нейното решение й обещал кокошка, за да каже, че човекът отвръща на доброто с добро. Обаче когато тя изпълнила своята част от уговорката и казала, каквото се били разбрали, за отплата спасеният човек й дал чувал, в който имало не кокошка, а зло куче...

В приказките на Вълка най-често е отредена ролята на агресивния глупав хищник, който е винаги гладен и ненаситен, груб и недодялан. Тези характеристики произтичат от реалността, където той е една от най-големите заплахи за одомашнените животни, отглеждани от Човека. Ето защо неговият образ твърде рано е осмислен през призмата на религията и фолклорната митология, където е предложено своеобразно обяснение за неговия произход. В една българска легенда се разказва как в Първото време Господ и Дявола си съперничели в желанието си да създадат Света и Човека. Двамата се гмурнали в първичната и бездънна водна бездна и всеки от тях извадил по малко тиня (глина); но докато от благословената божия материя била създадена прекрасната и равна земя, Дяволът не пожелал да повтори божия благослов и неговия дял се превърнал в могили и планини. Същото се повторило и когато двамата се опитвали да създадат Човека - благословеното от Бога късче глина се превърнало в съвършен Човек, докато глината на Дявола не се променяла при никакви заклинания. Накрая той поканил Господ на гости и с надеждата да оживи пред него мъртвата глина, рекъл: "Стани и хвани Бога за крака!" Като разбрал неговото вероломство, Господ казал: "Стани и хвани врага за крака!" Глината се раздвижила и се превърнала във Вълк, който се хвърлил към Врага (Дявола) и му откъснал единия крак (понеже другият бил още в морето) - вярва се, че оттогава Дяволът е куц. Този древен разказ давал обяснение на нашите предци за всички лоши черти на Вълка като дяволско творение и дори като негов образ - в някои легенди се появява и образът на огромния бял куц вълк, наричан Куцулан.

Така още в самото Начало се очертало вечното противоборство на Човека и Вълка като творения на двете основни сили в света - на Бога (Творец на Реда, Хармонията и Доброто) и на Дявола (творец на безредието, грозотата и лошото).

Според друга легенда Господ продължил да се грижи за своето творение (Човека) и намерил начин да го предпазва от Вълка, като сътворил и неговия пръв помощник и верен приятел - Кучето. Веднъж, когато Господ още ходел по земята, срещнал говедар и овчар и ги помолил да му донесат вода. Говедарят отказал и Господ проклел говедата му да не могат да почиват спокойно, а да лудеят от ухапванията на щръклицата (насекомото стършел). Овчарят обаче отишъл при близкия извор и му донесъл вода, поради което Господ благословил овцете му да пладнуват спокойно. Изведнъж се появил Вълкът и отмъкнал една овца от стадото, но Господ го ударил с тоягата си (или със своя кавал) по гърба - затова вълкът бяга по-особено (сякаш е схванат в кръста). В други записи на тази легенда Господ създал тогава Кучето да гони Вълка и да пази стадото - според някои той хвърлил ръкавиците си (или две камъчета) подир Вълка, а те се превърнали на две кучета...

Дори когато в приказките участват само представители на животинския свят (диви - лисица, мечка, заек, или питомни - овни, козли, магарета, волове и др.), Вълкът е най-често пребит, подигран, осмян, и в крайна сметка - наказан... Прави впечатление, че за разлика от другите животни в приказките, Вълкът почти никога не умира, независимо от тежките изпитания, на които е подлаган. Тази неунищожима жизненост иде да подскаже, че дори и след като в тези приказки първоначалният мит е загубил своята свещеност (защото с времето бил изтласкан в периферията на религиозното съзнание), Вълкът продължава да пази редица по-ранни характеристики. Днес ние схващаме неговия образ като въплъщение на идеята за неунищожимото зло, което е нужно, за да възтържествува доброто, истината и реда в природата. Едва ли има някое друго животно с такава трагикомична приказна съдба и ние, слушателите, понякога дори му съчувстваме - може би се надяваме поне веднъж той да изостави своето предсказуемо поведение и навици, и да използва малко своя ум, съобразителност и хитрост. И макар че след всяка приказка, за кой ли път, се убеждаваме, че "Вълкът козината си мени, но нрава - никога", оставаме в очакване, че това все някога ще се случи. И отново сме нащрек при всяка критична ситуация - а може би тоя път...

Вероятно това е едно от най-важните послания на приказките за вълка - за разлика от него хората с лош нрав могат да се променят, и тази човешка надежда е наистина неунищожима. Може би тоя път Човекът ще надмогне Вълка у себе си и ще се пребори с Дявола в душата и постъпките си, може би тоя път...

 

 

© Тодор Моллов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.05.2002, № 5 (30)

Други публикации:
Литературни анализи в помощ на учениците от 5 клас. В. Търново: Абагар, 2000, с. 21-24.