ЩРИХИ ОТ ЖИВОТА НА НИКОЛА ПОП ЛАЗАРОВ -
ПРЕПИСВАЧ НА ПАИСИЕВАТА ИСТОРИЯ

Тодор Моллов

web

През юли 1983 г., по време на студентска фолклористична експедиция в село Красен, Русенско, нашият научен ръководител Анчо Калоянов ми предложи да проверя какво се знае за локалния народен светец Димитър, живял в скалния манастир край съседното село Басарбово. Тук няма да се спирам на няколкото посещения в манастира, откриването на средновековни рисунки-графити в килията на светеца и редица свидетелства за активността на култа през последните векове. При първа възможност посетихме и старата масивна еднокорабна и едноабсидна черква "Света Троица" в Красен. Ясно личеше, че тя има два строителни периода - в началото е била изцяло наземна, по-късно западната стена е била премахната и разширена (вер. с пространството на нартекса), а цялата постройка е засипана отвън с пръст (по подобие на вкопаните църкви), при което се е наложило единственият днес северен вход да се повдигне (което личи ясно от обрязването на външните каменни плочи). В процеса на вторичното разширяване представителният ктиторски надпис от първия период с името на червенския епископ Неофит (и възможна датировка от последната трета на ХVІІІ в.¹) бил свален от мястото си (западната стена над входа), частично изрязан и вграден в подовата настилка на новоизградената част. Върху външните стени на църквата (вкл. и на новоизградените) през 1983 г. бяха открити най-малко 23 сравнително ясни кратки графита - датирани автографи на посетители от началото докъм втората половина на ХІХ в. (някои са представени само с имената, други са съпроводени с кратки бележки).²

Приблизително в центъра на по-късно изградената западна фасада около ясно изображение на седмокуполна черква (или част от манастирски комплекс) един до друг стоят надписите "" (1824) и "" (, т.е. 1824). Още тогава Анчо Калоянов предположи, че "" от първия надпис е Никола Поплазаров, преписвачът на Втория Русенски препис на Паисиевата История (1811 г.). Името "" от втория надпис (датиран в същата 1824 г.) може да е на все още неизвестен иконописец от Трявна (Цаню Генов), но не е изключено тук всъщност да са споменати двама зографи ("Цаню, Гено, от Трявна, зографи"). Първият би могъл да е известния Цаню Захариев Стари (1790/92-1886/87), а вторият - Гено Минев (Генко Минев Петров, род. ок. 1790 г.), и двамата от Трявна. Впрочем прецизното иконографско изображение на многокуполния храм, както и буквеното написание на годината са твърде типични знаци за присъствие именно на по-опитни зографи.

Още в края на първата седмица от пребиваването си в Красен успяхме да посетим сравнително близкия Басарбовски манастир, където открихме второ възможно потвърждение за посещението на Никола поп Лазаров. В близост до скалната църква и килията на светеца (но на следващото, по-високо равнище) е разположена сравнително дълга, широка и висока естествена ниша, в която личаха следи от дупки за гредоред (с право Шкорпил я определя като "втори етаж" на скалния манастир - вж. Шкорпил 1914: 151-154). Към нея водеха стъпала, започващи от източния край на манастирската ограда. Приблизително в средата на това пространство (и по-близо до стената на нишата) се вижда гробна камера с очертан жлеб за поставяне на каменна плоча (капак), а върху стената до нея има няколко издълбани надписа. Точно над камерата стои надписа "" (свидетелство, че според поклонниците това е бил без съмнение гробът на свети Димитър Басарбовски), а наоколо личат различни имена и години, сред които по-ясно се четат "" (1761), "" (до него нечетлив откъс - "" (1764), .³ Според нас последните две имена биха могли да бъдат на споменатите по-горе Никола (Никола поп Лазаров) и Цоно (Цаню Захариев), които са посетили манастира през 1824 г.

* * *

Между началото на март и края на април 1811 г. Никола поп Лазаров е бил учител в Русе. На 7 март допрочита Жеравненския препис и вероятно веднага започва да го копира, а приключва преписа си на Гергьовден, 23 апр. 1811 г. И в двете оставя почти тъждествени бележки⁴, но доколкото по-късно, при оповестяване на този препис Георги Раковски подрежда петте приписки по степента на тяхната родолюбива заявка (знаменателната фраза "да ви буди на ползу, болгаромъ похвала и на пакост грекомъ"⁵), единствената недатирана приписка на Никола поп Лазаров се оказва вмъкната преди по-ранната, но за сметка на това по-неутрална оценка на Серафим от Сливен, датирана от 1794 г., а това подвежда по-късните читатели и изследователи за времето, когато учителят от Русе е прочел Историята.

Подготовката и преписването на Историята съвпада с временното затишие между двата такта на военните действия на ген. Кутузов (юни - септ. 1810 г. и юни-ноември 1811 г.), които имат пряко отношение към съдбините на град Русе. Очевидно веднага след приключване на копието на 23 април, и малко преди поредната военна операция, в резултат от която Русе е опожарен, Никола поп Лазаров е избягал от града (подобно на почти цялото население на града - вж. Тонев 1980: 269) и се е прибрал в родната Елена.

Съдбата на неговия препис не е ясна и тук може да се очертаят поне три хипотетични негови траектории:

1. Той може да е бил даден своевременно на отбелязания поръчител ("хаджи Димчо хаджи Георгиевич, купцу болгарскому"), преди даскал Никола да напусне заплашения Русчук.

2. Предвид бързината на разгръщане на военните действия и необходимостта от спешно бягство от Русе, той може да е отнесен от самия Никола поп Лазаров в родната му Елена.

3. В краен случай може да се допусне, че Никола поп Лазаров е избягал в някое близко село, където (също толкова рисковано предположение) е дал някому своята История на съхранение. Последната хипотеза прави възможна връзката на Никола поп Лазаров с небезизвестния Петър Ганчев, около когото с времето се заформя почти криминален сюжет, свързан с нежеланието му през 1830 г. да предостави препис на Паисиевата История на Юрий Венелин. Някои податки сочат, че Петър Ганчев е роден в Кадъкьой, дн. Щръклево, Русенско (според други това е Малък Преславец, Тутраканско), който от малък останал сирак, а след разоряването на селото му (през същата 1811 г.) се преселил първо в Русе, а по-късно (1816 г.) и в Бесарабия.

Най-логична за нас обаче остава втората хипотеза за съдбата на Никола поп Лазаров, респ. и на преписа на Историята - от лятото на 1811 г. те най-вероятно са вече в Елена. От автографа върху каменните стени на църквата в с. Красен става ясно, че през 1824 г. той вече не се подписва "даскалъ от Рухчукъ", а само "Никола поп Лазар от Елена". Според мен най-логично е предположението, че през 1811 г. той се е изтеглил от Русе, но за разлика от почти всички русенци, които преминават с руската войска в Румъния, неговият път е бил на юг.

А че Елена е родният град на Никола поп Лазаров съдим не само от посочения автограф, а и по данните, изнесени в една брошурка за църквата "Успение на Пресвета Богородица" (Кратка история 1937: 57). В нея се посочва, че баща му е свещ. Лазар Костадинов, майка му се казвала Мома, а брат му Алекси поп Лазаров също е бил свещеник в града. Днес можем да прибавим твърде малко достоверни факти за съдбата му след 1811 г., но очевидно Никола поп Лазаров е бил твърде известен в Елена. За него Стефан Савов Бобчев (1853-1940) твърди, че разбирал от медицина, лековити билки, бил "прочут малджия" (иманяр) и търсел "разковничето", а като цяло - "познат на времето си по своите чудачества" (Бобчев 1897: 19), а Петко Славейков посочва като вече известна (придобила пословична популярност) неговата фраза "България харна магария" (Славейков 1972: 103). Може да се допусне, че Славейков е запомнил (и отбелязал) споменатата фраза още в периода на пребиваването си в Трявна в края на 40-те години на ХІХ в.

Впрочем за периода между 1811 и 1824 г. Никола поп Лазаров трябва да е бил забележима фигура в живота на град Елена и не само поради неговите чудатости. Начетен и преписвач на Паисий, той без съмнение е бил с по-широк светоглед измежду еленските интелигенти, с него трябва да са контактували и други, на които Паисиевите слова са оказали влияние. Сред малцината, с които той би могъл да беседва на равна нога, е бил зографът Йоан Попович, част от екипа, зографисал през 1817-1818 г. възстановената след опожаряването (от кърджалии на Гергьовден през 1800 г.) еленска църква "Свети Никола" (останалите зографи са Давид и Яков, родени в мах. Долни Болерци). Според акад. Иван Радев тъкмо споменатият Йоан Попович-Зограф е пряко свързан с появата на т.нар. Царственик (или Разградски препис) на Паисиевата История (Радев 2012: 381 сл.). Възможността за срещи между Никола поп Лазаров и зограф Йоан Попович след 1811 г. и докъм 1820 г. е твърде голяма, независимо от колебанията за родното място на последния. Според едни, той е роден в Елена, а избягва в Разград през 1820 г.; според други е роден в Разград, но по време на Руско-турската война през 1811 г. и опожаряването на града се спасява в Елена, където престоява до 1820 г., когато отново се връща в Разград. Посочената крайна дата на престоя му в Елена е относителна - тя се основава на факта, че Йоан Попович донася в Разград т.нар. Хилендарски препис на Паисиевата История (преписът е приключен на Света гора на 9 ноември 1820 г.). Всъщност би следвало да се очаква малко по-бавно "придвижване" на Хилендарския препис към Елена, където той да се появи поне на следващата 1821 г. (а защо не и по-късно).

В случай, че и двата преписа (на Никола Поп Лазаров от 1811 г. и Хилендарския от 1820 г.) са имали възможност "да се срещнат" по едно и също време (в края на 1820 г. или малко по-късно) в Елена, то вече зрелият даскал Никола⁶ открива в иначе познатата му История нещо, което не познава от по-ранната му среща с Паисиевия текст (от март-април 1811 г.). Защото тъкмо в новодошлия Хилендарски препис той е могъл да види доразширения пасаж за свети Димитър Басарбовски, който според изследователите следва протограф от типа на един от двата Русенски преписа от 1809 г. (Пантелеймоновия или Гладичовия). В този пасаж се твърди, че мощите на светеца са били помислени от турците за имане, те осквернили гроба и ги извадили, но после разочаровани ги хвърлили в река Русенски Лом. Там мощите пребивавали много (33) години, след което по чуден начин (според местните легенди те подали знак чрез видение на сляпо или бесновато момиче) били извадени и положени за почитание: "преставился в Господу на томь месте, тамо и погребень был. Но по навожденїемь дїяволскимь умислили турци да не буди тамо сокровище заровено и открили гробь и намерили мощи его нетленни; они же взяли ихь от тамо и вринули ихь в реку Ломь. И сидяли тамо тридесеть и три леть. После откриль Богь некоторимь благоговейномь человекомь и извадили ихь от реку Ломь, и принесли ихь в село Басарбову, близу при Рухчукь" (цит. по Пантелеймоновия препис от 1809 г.). Впрочем същият пасаж се открива в т.нар. Башкьойския препис (1841-1842; НБКМ, № 375), за който акад. Радев предполага пряка връзка с т.нар. Царственик (или Разградски препис), свързван със зографа Йоан Попович...

Останал ли е Хилендарският препис в Елена докъм 1824 г., ние не знаем, но тъкмо в тази година Никола поп Лазаров е направил пътуване до село Красен и (много вероятно) до Басарбовския скален манастир в съпровод с двама тревненски зографи (вж. по-горе за техните автографи). Едва ли някога ще узнаем какво го е подбудило към това "поклонение" и има ли това връзка с поне една от отбелязаните му "странности" (според Стефан Бобчев бил "прочут малджия"), но едно е сигурно - то е допринесло славата на свети Димитър да се разнесе и доутвърди в будния възрожденски градец Елена.

БЕЛЕЖКИ

1. Най-вероятно става дума за Червенския епископ Неофит, който избягал с голяма част от своето паство по време на Руско-турската война в края на 1771 или в самото начало на 1772 г. (Снегаров 1943: 24-25). През януари 1772 г. на негово място бил избран друг епископ, отново с името Неофит, който обаче по неясни причини бил низвергнат в началото на 1780 г., след което през март 1780 г. за нов епископ бил избран иером. Кирил, протосингел на Търновската митрополия (1780 - юли 1804; вж.: Снегаров 1934: 2, 13); според негово писмо от 1783 г. до Търновския митрополит Калиник седалището му било в Русе (Тодорова 1997: 101, бел. 161). Впрочем и наследникът на Кирил (отново с името Неофит) избягал във Влашко по време на следващата голяма Руско-турска война през 1811 г. (Снегаров 1934: 18). Самочувствието на първия Неофит да изгради солидна наземна черква е обяснимо в контекста на оптимистичните очаквания, свързани с предстоящите военни действия, но дали нейното разширяване и "вкопаване" са дело на втория Неофит, е въпрос, който остава без отговор при липса на нов ктиторски надпис. Особено интересен е фактът, че при разширяването покривът е бил изцяло преподновен, като са преизползвани големи надгробни плочи от черковния некропол. Освен в Красен, подобна традиция е засвидетелствана и в близките села Чилнов и Иваново - знак за духовно единение на живи и мъртви в критичен момент, буквализирана метафора на идеите в религиозно-митологичната балада "Господ гради рая от мъртви души човешки" (Донев 1983: 21-29). [обратно]

2. За Отчета на експедицията тогава Снежанка Генчева направи точни копия на надписите и първоначален анализ на техния език; цялата документация беше предадена на Стоян Йорданов от Регионалния исторически музей в Русе. Десет години по-късно той, съвместно с Тодорка Бояджиева, отново обглеждат църквата и публикуват статия за нея и откритите надписи; интересуващият ни автограф е под № 4, а за годината се предлагат две възможни четения - 1824 или 1834 г. (Йорданов, Бакърджиева 1994: 50). [обратно]

3. Срвн.: Моллов (1984: 129-140; 1998: 57-69). На четири места от тоя етаж (в неговата западна и защитена от дъждовете част) върху добре изравнени повърхности са били грижливо издълбани и други, по-дълги, надписи (всеки от тях с по няколко реда и с дребни и добре очертани букви), които твърде рано са били варварски унищожени по един и същи начин (с остър предмет, вероятно шило) и вероятно по едно и също време. [обратно]

4. В Жеравненския препис "И азъ Никола синъ попъ Лазаревичь и даскалъ от Рухчукъ прочитах сию историйцу и разумехъ что есть писано. И вие потрудите се, братия, та я прочитете да ви буди на ползу, болгаромъ похвала и на пакост грекомъ... в лето, марта 7" (цит. по: Раковски 1984: 54; същото и в: Ангелов 1980). В неговия (Втори Русенски) препис: "И аз, Никола, син поп Лазаров, и даскал от Рушчук града прочетох тази историйца и разумехъ какво е написано в нея, а вие, братя, потрудете се, та я прочетете да ви бъде за полза на българите и за похвала, за пакост на гърците и на сърбите, в лето 1811, април месец 23" (по: Цонев 1923: 469). [обратно]

5. А те са на: йеромонах Макарий Хилендарски (18 май 1772), йерей Георги от Жеравна (1776), йерей Велико от Котел (1779), поп Серафим от Сливен (1794) и даскал Никола Поплазарович от Русе (7 март, б.г.). [обратно]

6. През 1811 г. той вече е даскал в Русе, което предполага поне 20-годишна възраст, а през 1821 г. е най-малко на ок. 30 г. [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Ангелов 1980: Ангелов, Б. Ст. "Ангелов, Б. Ст. "История славяноболгарская" и руската славистична наука до Освобождението. // Ангелов, Б. Ст. Из историята на руско-българските литературни връзки. Кн. 2. София, 1980.

Бобчев 1897: Бобчев, Ст. С. Сборник на българските юридически обичаи. Гражданско право. София, 1897.

Донев 1983: Донев, Ат. За един обичай при строежа на църкви и крепости у българите. // Студентски изследвания - 82. В. Търново, 1983.

Йорданов, Бакърджиева 1994: Йорданов, Ст., Бакърджиева, Т. Късносредновековна църква в с. Красен, Русенско. // Архив за поселищни проучвания (Велико Търново), 1994, кн. 2.

Кратка история 1937: Кратка история на църквата "Успение на Пресвета Богородица" в свръзка с миналото и особено с църковното и училищно минало на гр. Елена по случай 100-годишнината на храма. 1837-1937. Елена, 1937.

Моллов 1984: Моллов, Т. Материали за историята на култа към народния светец Димитър Басарбовски. // Студентски изследвания. 1983-1984. Велико Търново, 1984.

Моллов 1998: Моллов, Т. Материали за историята на култа към народния светец Димитър Басарбовски между ХVI и ХVIII век. // Известия на Исторически музей - Русе. Т. 5. Русе, 1998.

Радев 2012: Радев, Ив. Отец Паисий Хилендарски. Контекст и отгласи от личността и делото му. София, 2012.

Раковски 1984: Раковски, Г. С. Няколко речи о Асеню Первому (1860). // Раковски, Г. С. Съчинения. Т. 3: Историография. София, 1984.

Славейков 1972: Славейков, П. Р. Български притчи или пословици и характерни думи. Под ред. на акад. М. Арнаудов. София, 1972.

Снегаров 1934: Снегаров, Ив. Старият Търновски църковен Кодекс. // Годишник на Соф. университет. Богословски факултет. Т. ХІ. София, 1934.

Снегаров 1943: Снегаров, Ив. Исторически вести за Търновската митрополия. // Годишник на Соф. университет. Богословски факултет, Т. ХХ (1942-1943). София, 1943.

Тодорова 1997: Тодорова, О. Православната църква и българите. ХV-ХVIII век. София, 1997.

Тонев 1980: Тонев, В. Националнообразуващи процеси в Североизточно България и Добруджа. // Българската нация през Възраждането. София, 1980.

Цонев 1923: Цонев, Б. Опис на ръкописните и старопечатните книги на Народна библиотека в София. Т. 2: Опис на славянските ръкописи в Софийската народна библиотека. София, 1923.

Шкорпил 1914: Шкорпил, К. Опис на старините по течението на р. Русенски Лом. София, 1914.

© Тодор Моллов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.05.2015, № 5 (186)