Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА ГРАНИЦИТЕ НА СМИСЪЛА В "ШИШМАНОВАТА" ПЕСЕН

Тодор Моллов

web

Поставянето на въпроса за характера на фолклорния историзъм в контекста на песента "Иван Шишман на Софийско поле" предполага двупосочен (но не непременно противоречив с изводите си) анализ. От една страна, разглеждането й би следвало да се постави в зависимост от общите развойни тенденции на българската култура в етнотрансформационния процес на прехода от народност към нация, които естествено налагат премоделиране и на най-важни (стожерни) фолклорно-митологични сюжети в услуга на новите идеологически задачи. Достолепността на загатнатата в песента бъдеща съдбовна битка "за род и вяра", инверсирането на клишето за "последното време" във време на очаквана нова съдбовна битка с поробителя води първите патриотично настроени записвачи до деликатното "изолиране" на последните стихове - отвореният финал импонира на оптимизма на възрожденската епоха... Не по-малко важно е обаче да се замислим за ролята на отстранените фрагменти - тъкмо с тях песента е пренесена чрез традицията през вековете; те може и да са "ключ" към доизясняване на първоначалната й семантика.

Коледните обредни песни, в които присъства като персонаж цар (Иван) Шишман, анализирани от А. Калоянов [Янтра. Литературен алманах, 8. Велико Търново, 1987], реализират фолклорно-митологичните представи за "последното време" и битката на "последния цар" с отвъдните вражалци, чуждите, "другата вяра" и представят един от пътищата за развитие на "историческото" фолклорно познание (което по същество е квазиисторично). Това знание все още отчита не толкова фактологично-събитийното, колкото значимото от гледна точка на традицията явление, т.е. механизмът на разбиране на историческия процес е предопределен от вече съществуващите "матрици", които неведнъж са доказвали своята пригодност да "смилат" времето. Освен като взаимодействие между местно, регионално и общобългарско, фолклорната традиция е и инструмент за осъществяване на нормален преход между поколенията чрез символично регламентирано социализиране на личността и специфично усвояване на своята култура и идентичност. Българската фолклорна обредност представя в достатъчна пълнота групово-дружинния характер на индивидуалната социализация и позволява реконструкцията на определени соционормативни механизми в средновековна България, регламентиращи смяната на полово-възрастовите групи и адаптирането на младите към селищния, регионалния и общобългарския живот.

Много песенни сюжети носят отпечатъка на вече изгубена обредност, свързана с т.нар. "посвещения" (в по-дълбока древност те са били свързани с ритуалите на родово-племенните инициации), но по всичко личи, че голяма част от техните схеми се съхраняват в текстове, описващи нови - средновековни - реалии. Знае се, че при посветителните обреди младежите, организирани в специфични групи, се изолират от социума, който за известно време ги счита за "чужди", подложени са на различни изпитания, при които губят окончателно старата си същност (вярва се, че "умират" като юноши, за да "възкръснат" като мъже), обучават се в собствена култура (достигат и до определен праг на разбиране на "скрития" смисъл на някои сакрални текстове), и т.н. Без съмнение, не всичко, описвано от текстовете, има реална етнографска основа - голяма част от фабулите са вече само митопоетични клишета, поддържани от системния характер на всички равнища на народната култура (съхранила поради това определени остатъци /реликти/ от по-ранни институти).

Не е случайно, че текстовете, възхождащи към посветителни обреди, са в тясна връзка и с войнската, и с брачната тематика - тези соционормативни регулатори на социализацията са особено жизнени и през Средновековието. Множество песни имат за сюжет тревогите на сгодения момък, който - извикан на война в момента на сватбата - моли либето си да го дочака; най-често срокът е известен (7 или 9 години) и момъкът пази сгоденишката китка свежа, но след изтичането му я вижда повехнала, което за него е знак - при завръщането си заварва сватбата на жена си с друг. Неразпознат (защото в новия му социален статус е "друг"), той, подобно на Одисей, трябва да доказва самоличността си отново чрез знаци (пръстен и др.). Някои от тези мотиви съхраняват твърде старинни български посветителни практики - като тази младежите да охраняват важни гранични точки от етничноусвоеното пространство. Песни от Северна България (от балканските селища, Русенско и Разградско) знаят за мома Северинка, която ще пази Северград за момък, докато той е при "Демир капу войвода" (вер. Железни врата на Дунав) - обещал му кон, пушка и сабя; вместо това му дал мрежа да улови риба от Дунав, а той уловил 300 юнашки глави. Вариантите заменят "войвода" с "паша" и "Латински аянин", а изживеният ужас издава посветителния характер на целия описван епизод. При това войнът, тръгнал за битка (срвн. тур. сефер; Сеферинка в такъв случай е женски корелат на често срещания в обредните песни "млад Войно"), се оказва под властта на страшен патрон-посветител. В останалите български райони мотивът се свързва с "Иван Белиградчанин"; на въпроса "защо не се белее", Иван обяснява недоволството си - след изтичане на 7 (или 9) години "слугуване" ("робуване") в Белиград войводата не му дал обещаните като награда (придобивка след посвещението в нов социален статус) неяхан кон, нехвърляна пушка и нелюбена мома (оказали се "употребявани"), затова кълне Белиград да изгори. Последното отпраща към практиката след ритуала посветените да изгарят ритуалния си стан, а няколкото известни топонима Бял град по българските земи (крепостите Бялград край Преслав, Белоградчик, Белград на Дунав и др.) могат да подскажат регионална обвързаност на пунктовете, в които реално са се извършвали подобни "служби".

В песен от с. Саранци, Софийско персонажът е наречен "Бел Будим" (срвн. близостта на Бдин с Железни врата):

Бел Будине (2)
що се не белееш?
От три страни (2)
войска ти се бере,
от четвърта (2)
войска ти се строи.
Войвода им (2)
сам цар Иван Шишман.
Отговара (2)
сам цар Иван Шишман:
- Кръв ще леем (2)
за християнска вяра,
кръв ще леем (2)
за българско име!

[БНТ, т. 13, с. 102, N. 53]

Общата конструкция, както и финалът носят отчетлива връзка с "Откак се е...", а в светлината на вече казаното Бял Будим (с вар. Бял Видин, Бял Видо) се оказва един от всички повикани на "последна" бран, където ще леят кръв за род и вяра. Не можем да не отбележим близостта с финалните пасажи на "Откак се е...", които се пазят в по-разгърнатите записи:

..........
Излягоха, мила моя майно льо, тез грозни татари,
отговаря, сам цар Иван Шишман:
- Я идете, та си повикайте,
повикайте, бре, младо юначе,
повикайте, бре, луда гидия.
Свариха го, с булче под вянчило;
че остави, бре, младо юначе,
че остави, бре, луда гидия,
че остави, булче под вянчило,
че възседна, раняна си коня,
че отиде на Софийско поле.
Дет’ помина, планини
поломи,
дет’ помина, гората укърши,
че завари войска ми българска,
че завари войска разпръсната.
Разсърди се, бре, младо юначе,
разсърди се, бре, луда гидия,
че извади, сабя френгияна,
че разпръсна тез грозни татари.

[БНТ, т. 3, с. 136, Търново, зап. 1874 г.]

Вариантите от Горна Джумая и с. Рила, записани от Вл. Качановски през 1879 г., също знаят момък "луда гидия", който в момента на сватбата си ("и ойдоа у църква/ армасани-невенчани") получава вест да иде на помощ на цар Иван Шишман на Софийско поле - "преком пречи през гора зелена:/ и гората укор(н)и,/ и земята ископа,/ докле дойде на Софийско поле". Финалът е неочакван - сякаш повикан само да докаже безусловна вярност към сюзерена, младият войн е отпратен след благодарност с богато възнаграждение, за да довърши сватбата си ("И поклони го царю Шишмано/ една кочия сос желтици"). Така Иван Шишман замества "войводата-посветител" (от Белград, Демир Капия и другаде), който след преминатите изпитания "позволява" извършването на иначе недопустимия брак, нещо повече - във варианта от с. Ченге (Аспарухово), Провадийско, царят търси "най-добрия" юнак, който ще разбие "порти шимширени, врата зюмбюлена", за да извади като награда предопределената му "мома капиданка".

Записите на песента за последния поход на цар Иван Шишман са твърде отдалечени във времето от нас, затова, ако имаме възможност да чуем дори един от тях, ще се удивим на достолепно-епичната им и същевременно тъжно-елегична мелодика, синтезирала в старата воинска песен мъката, натрупана през годините на робството. Устойчивият рефрен "мила моя майно льо" ни кара да се идентифицираме с всеки ратник, чувствуващ съдбата си предначертана като на "най-добрия" юнак, който в посветителните ритуали ще падне пръв от внезапно "изтървалата" се най-добра пушка - в песен от Лясковец (публикувана в сборника на Л. Каравелов от 1905 г.) след специфичното  "Откак се е зора зазорила" и описание на войската пушка пуква от гора зелена и удря Вълко байрактар (следват известните "заръки" на умиращия хайдутин какво да съградят на гроба му). Че мотивът не е случаен и дело на патриоти-възрожденци, личи от сходен родопски вариант [СбНУ, 39 (Стоин), N. 48]. Плътното покритие на тези сюжети с песните за най-добрия юнак, паднал убит от случаен куршум от най-добрата пушка или от най-добрата сабя, окачени на Златна ябълка или в Будим, сякаш завършват един изследователски "сонетен венец" за митопоетичната подложка на устойчивия стереотип в българската народопсихологична нагласа, накарал столетия по-късно поета Димчо Дебелянов да осмисли сред безбройната рат ("където всички са един/ и всеки все пак сам") участта си - да падне под български флаг в защита на "своето" като най-добрия юнак!

 

 

© Тодор Моллов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.05.2000, № 5 (6)

Други публикации:
Алманах VI клас. В. Търново: Слово, 1994, с. 143
-149.