Целта на нашето съобщение е да въведем едно позабравено известие за български отшелник-пророк от началото на ХI век в контекста на известното за активизацията на българската пророческа институция в условията на византийското робство.

Интересуващият ни фрагмент се намира в първата част на известната "Чешка хроника" на Козма Пражки (1045-1125 г.), където е отнесен към 1003 г. (I, § 37)¹. В него се разказва за някакъв отшелник от един манастир близо до гр. Бабенберг (Бамберг, град в Бавария, дн. в Изт. Франция), който решил да отиде на поклонение в Иерусалим, но преди това бил повикан от германския император Хенрих II (1002-1024 г.), който му дал една златна сакрална чаша (потир), за да я измие (освети) в р. Йордан. След като посетил светите места и изпълнил височайшата поръчка, поклонникът поел обратния път, като избрал пътя през Константинопол и България. Тъкмо тук според неговия разказ той попаднал на някакъв отшелник-българин, при когото престоял известно време в разговори и молитви. При една от утринните молитви западният поклонник, както винаги, се помолил за здравето на своя император, но българският отшелник му казал, че това вече е излишно - той бил отишъл в местото (за отдих) на блажените, т.е. умрял. На въпроса откъде знае това, българинът отвърнал, че през последната нощ в състояние на полусън (не бил напълно бодър, но не бил и напълно заспал) имал велико видение - на светло, широко и прекрасно поле видял как императорът се съпротивлявал на някакви отвратителни духове (едни го дърпали за брадата, други забивали железни вили в гърлото му), а отзад вървели печални Св. Мария и Св. Георги, които се опитвали без успех да спорят за неговата душа. В това време в средата на полето се появили огромни везни, дълги (или високи) повече от 2 мили, от лявата страна на които стоели греховете му като голяма (неизмерима и неизчислима) тежест. Отначало Св. Георги сложил отдясно само един манастир (построеният от императора в негова чест) и понеже лошите деяния все още натежавали, Мария прибавила и голямата златна чаша, дадена на поклонника при тръгването му за Иерусалим. Едва тогава душата му била спасена, двамата го взели за ръцете и отвели в небесния дом. Като косвено доказателство за верността на своето видение българският отшелник допълнил, че в него една от дръжките на потира била откършена, при което западният отшелник припряно прибягал към своето ложе и с изумление открил липсващото парче. След като се завърнал в Бабенберг, отшелникът се уверил във верността на предсказанието (императорът вече бил мъртъв) и веднага отнесъл осветената чаша в манастира Св. Георги, където тя била пазена като скъпоценна реликва.

Както става ясно, описваното събитие трябва да се разглежда в контекста на 20-те години на ХI в. (макар че Козма я прикрепва към 1003 г.), което фиксира срещата между западния поклонник и неговия български домакин само няколко години след трагичния финал на Самуиловата българска държава през 1018 г. Тъкмо тогава, след завладяването на югозападните български земи, във византийската административна система се въвежда и названието "България" за обозначаване на новообразувания катепанат (тема) с център град Скопие. Този факт е косвено свидетелство, че при своето завръщане към родината поклонникът е следвал път от Константинопол през новозавладените земи², което задава относителна локализация и за мястото, където е станала срещата с българския отшелник-пророк.

Наличието на особена българска пророческа институция в ситуацията на византийското робство (Х-ХII в.) досега се идентифицираше най-вече от техните квазиисторически сотирологични послания, разпознавани днес като свод от историко-апокалиптични сказания. Със съзнанието, че предлагат специфично самоописание на българската гледна точка към света, техните творци били идентифицирани чрез авторитетните фигури на двама от най-респектиращите библейски пророци - Даниил и Исаия. Макар че внимателният хроно-стратиграфски анализ на текстовете, съобразен с историческата фактология, позволява да се очертаят възможностите за по-определена персонификация на някои от българските пророци, разсейването на посочената "анонимност" налага ултимативно привличането и на външна гледна точка (иноописание) към тях. Според мен засега сведението в "Чешката хроника" е първото чуждо свидетелство за наличието на посочената институция (следващото е известието за процеса на Алексий Комнин срещу Василий Врач през 1111 г.) и позволява да разширим представите си за широкия кръг от проблеми, които са вълнували един български интелектуалец от началото на ХI век.

В заключение ще напомним, че първата изява на нашите пророци се локализира в района на стария Средецки комитат и датира от 989-992 г. (навечерието на 6500 г. от Сътв.), когато след падането на Преслав и за нуждите на освободителното движение на Комитопулите те "препрочитат" в българоцентрична перспектива "Видение Даниилово" (преведено при цар Симеон), в резултат на което се явява "Тълкувание Даниилово". С времето те направили поне още две корекции в първоначално чистия превод на Видението, които конкретизирали името на "последния цар" - първоначално било прибавено името Гавриил (Гавриил Радомир), а после (вер. скоро след 1018 г.) и името Владислав (Иван Владислав). Последната намеса подсказва активност на отшелниците-пророци веднага след окончателното падане на Самуиловото царство и прави нашия отшелник техен съвременник, ако не и един от деятелите на посочените промени.

1.Смята се, че тази книга е завършена ок. 1119-1122 г.; тя има две части - в първата Козма използва най-вече исторически народни предания при описанието на езическия период от ок. 873-874 г. до покръстването на княз Борживой (891-894 г.), а във втората (която се отличава с по-голяма фактологичност) се очертава периода до 1038 г. [Козьма Пражский, Чешская хроника /Вступ. ст., пер. и комм. Г. Э. Санчука, М., 1962 (с. 84-85 - I, § 37); Кирило-Методиевска енциклопедия (КМЕ), Т. II, С., 1995, с. 374-377, с цит. лит.]. [обратно]

2. При това западният поклонник е могъл да се движи по някой от все още действащите важни римски пътища - 1. от Константинопол през Средец към Белград (1.1 от Средец е могъл да свие на юг по другия важен път през Кюстендил към Стоби на Вардар и оттам към Дурацо); 2. по Виа Егнация (от Константинопол през Солун, Битоля и Охрид към Драч). [обратно]

© Тодор Моллов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.07.2000, № 7 (8)

Други публикации:
Култ и обредност. Годишник на Асоциация "Онгъл". Т. 2. София: ROD, 2001, с. 206-209.