Историческата песен за Мурад и Мара е позната в три версии с над 50 записа от цялото етнично землище, макар да е общопризнат източнобългарския й произход. В основните схеми версиите се допълват: Цар Мурад подканя Мара да се потурчи; Мара поставя неизпълними условия или направо отказва; Мурад не приема условията й и тя запазва вярата си (а някъде загива за вярата си). Известността на историческото събитие, послужило за тласък на песента кара изследвачите да не се съмняват в ранния й произход - единствено Т. Ив. Живков предпазливо отбелязва, че в отделни пасажи с особено силен политически патос (исканията на Мара) "ще открием и късна битовизация на подвига, и вероятна обработка на преданието в песен по време на Възраждането". И наистина, при внимателно проследяване на всички варианти, тези искания озадачават с неспецифичната за фолклора ясна политико-идеологическа натовареност - половината от Цариград и потурчената черква "Света София" ("че тя й българскъ черкова,/ със триста златни кандила,/ с петстотин сребърни", Габрово), Одрин с Узун чаршия и Султан Селим джамия, пръстенът с царския печат (султанската тугра), половината от събирания данък, и др. Няколко устойчиви клишета обаче маркират и териториални претенции, които визират българското етнично землище - "край мори бели градуви,/ край Дунав дребни паланки" (Котел), "край Дунав бели градове" (Русе), "край Бялу море и край Черно/ селата и градовете" (Поликраище, Търн.), "двънайси села хасуви,/ тринайси бели градуви" (Г. Оряховица). Те удивително напомнят "владенията" на фолклорно-митологичния Дан войвода, който в няколко коледни песни ги отстоява в двубой от домогванията на самодива. Нима и в тази песен чрез по-стари клишета романтично-възрожденският порив към старината е "привнадил" политически идеи? И ако не, доколко народната песен е могла да ги носи, в какъв контекст са съществували (т.е. били ли са разбирани), за да ги съхрани?

1. ЦАР МУРАД.

В българските песни султан Мурад I (1360-1389 г.) се среща в обредни (коледни и "църковни", никулденски) и юнашки песни. В последните той се явява заместник на по-старинни персонажи с негативни черти, охраняващи пространство с характеристики на "отвъдно" - с хитрост примамва и затваря в тъмница Янкула войвода, залюбва любето му, от което има и мъжко дете, но е победен от Секула детенце (с. Галичник, Дебърско); затваря Марко в тъмница с хала (с. Недобърско, Разложко); изпраща Чер Арапин да плени и затвори в тъмница Марко, защото строил без негово разрешение църкви и манастири - героят е спасен от Секула детенце (Прилеп, Софийско, Пернишко); изпраща в Кара-Влашко и Кара-Богданско Халил байрактар (вм. Чер Арап) да залови Радул войвода (Изт. България), и др. Доколкото в повечето случаи героят е отпратен след проявена храброст с богатство и подарени градове, явно в характеристиките на Мурад се очертават функциите на древен патрон-посветител. Това личи и в няколкото песни, където току-що сгоден момък е повикан от цар Мурад на войнска служба; забелязал повехналата си китка, се връща на сватбата на годеницата си с друг (Копривщица, Ивайловградско, Преславско и Родопите). Отглас от тия му черти откриваме и в песен на малоазийските българи, заселени след Освобождението в Новопазарско - там "цар Мурадин" е кум-кръстник на Марковата мъжка рожба. В обредните песни в "равните двори" на (цар) Мурад (бег) расте чудно дърво (с връх до небето, клони до земята, листи-жълтици и цвят-маргарит); след отказа му да даде клонче от него на гълъби-ангели, пратеници на Богородица, те изтръгват цялото дърво (Русе); във вариант от с. Ярлово, Самоковско, ангели-гълъби отсичат чудно божурово дърво от градината на св. Димитър, за да направят "райски врати". В сходни мотиви градиво на Господ или светец за дострояване на райската градина или нова църква се търси от владетелката на долната земя (Добра/Добрица Змеица); доколкото "строежът" визира новосъградения (след критичен календарен момент) Космос-мироздание, в разглежданите песни (по сходство с общата негативна оценка, произтичаща от реалността), Мурад заменя владетел с хтонични черти (което обяснява юнашките изпитания в тъмницата, и богатството му). Падането под чуждоетнично и иноверско робство преобръща важни параметри на фолклорно-митологичния хронотоп - доколкото в предходния период клишето "робство" описва временни календарни "пробиви" и се отнася към обредно-митологичното "отвъд", след ХIV век действителността, схваната чрез това клише, предполага осмислянето на "тук" и "сега" като временна победа на хтонично-отвъдните сили. При това фолклорно-митологичните "вражалци" са отново разпознати не само етнично (както вече е ставало - "угри", "татари", "латинци", и др.), а и като "чужда вяра". Ако в последния привлечен текст Мурад има косвено отношение към проблема за вярата, доколкото не дава чудното си дърво за градиво на райските порти (предотвратяващи връзките между света на живите и мъртвите, срвн. по-горе за време-пространствения "пробив"), песента от Струга в сборника на Братя Миладиновци много по-ясно визира опазването на християнската вяра, схваната като "закон" и гаранция за оцеляване. В нея цар Мурад бег праща писмо до калугерите на Света гора да му дадат честното евангелие, светия потир, честния кръст и честния епатрахил (символите за богослужебни действия); в отговор на молбите им Бог чрез Св. Никола замразява в морето войската му - тогава Мурад обещава да не вреди на манастирите и обрича на Света гора и Св. Никола като дар три товара хазна, след което е освободен от ледената прегръдка. Така нашествието на хтоничните сили, предвождани от Мурад, се ориентира по вертикалата към най-сакралната точка в българския Космос, наричана в песните и "Света гора, Рай манастир". Дори да е отражение на известен исторически факт (като заповедта на султан Селим II от 1567-1569 г. за конфискуване на редица църковни и манастирски имоти, вкл. и на светогорските манастири, заради неуредени тапии с предложението християните да си ги "откупят"), тя се вписва органично в общата нагласа името на Мурад да се свързва с проблема за опазването на вярата.

2. ЦЪРКВАТА "СВЕТА СОФИЯ".

Още от периода на последното за българите робство (византийското, ХI-ХII в.), в народна среда започват да се разпространяват редица преработки на книжовни апокрифни текстове, които одомашняват важни за православното християнство мотиви за "Последното време", идването на Антихриста и "Страшния съд" и предлагат своеобразен спасителен изход. Важно място в него заема утвърждаването на вярата в месианската предопределеност на българите между православните - понеже с тях е "Светия Дух", те ще предадат "чиста и неопетнена" вярата в ръцете на Господ в Последното време. И ако тези вярвания били толкова силни в период на робство от гърците-единоверци, то можем да си представим колко по-важен бил проблемът за вярата в епохата на турското робство - факт, потвърден чрез датираните през ХV-ХVII в. преписи на посочените ранни преработки.

За самите византийци базиликата "Света София" била не само спомен от времето на "първия император" Константин Велики (Покръстителят), а и знак на имперската доктрина за хилядолетното християнско царство на земята - вярвало се, че в "Последното време" тъкмо в тази най-сакрална точка ще се появи лъже-Христос (Антихриста). Тази представа била пренесена чрез апокрифните съчинения и в България - тук също имало църкви, наречени "Света София" (Средец, Охрид, и др.), към които по специфично фолклорен модел били прикрепени и посочените вярвания. Падането на Византийската империя (Константинопол) през ХV в. отново при владетел с име Константин било симптоматично и сякаш "предопределено", но за християните по-важното било, че с потурчването на най-важния храм се прекъсвала нишката на историята с нейния християнски "финал" - борбата срещу Антихриста се смятала за задължителен елемент преди Страшния съд. В този смисъл исканията на Мара "бяла българка" да й се даде непокътната "Света София" могат да се схванат и като отражение не на официални, а на народнохристиянски "идеологически" представи - запазвайки християнския характер тъкмо на тази църква, българката Мара сякаш гарантирала спасителен изход в "последното време" не само за своя род, а и за всички християни. Така тя от историческа личност се превръща в исторически символ, въплъщение на етническото самосъзнание, изразител на конкретен етнически идеал и категоричен императив за поведение.

3. ВЯРАТА.

Накрая ще си позволим да привършим с някои важни размисли на известния наш фолклорист Т. Ив. Живков върху народните песни за опазването на вярата. В епохата на турското робство се разгръща процесът на утвърждаване на човешката личност като сърцевина на крепнещото народностно съзнание. Тъкмо защитата на вярата става едно от измеренията на новата личност, която израства из пепелищата на робството; вярата в случая е своеобразна етнична идеология, синтез на народностна нравственост, духовна среда за социализацията на личността и за съхранение на самостойни обществени структури в етничния организъм. Това е вяра в един фолклорен смисъл, възможна при наличието на едно православие, което подчинява универсалната същина на учението на потребността от етнично оцеляване. Фолклорът преобразува тези тенденции в православието, наблягайки не толкова на мъченичеството, колкото на изявата на личността в нейния етничен облик. Вярата българска, нашата вяра хубава означава нашият нравствен закон, външните и вътрешни изрази на нашата общност като народ. Тука са и обичайно-обредните традиции, и музикално-танцовото, и словесно-поетическото творчество, системата за изграждане на роднински отношения и т.н. Промяната на всичко това е не само промяна на културата, а и на социално-историческото поведение на българина. Говорейки за него, би трябвало да го разглеждаме в цялата му многоликост. Ако приемем за разграничителна бразда религията, очевидно трябва да отчитаме и явните, и скритите пластове в културната самоличност на християните, на приелите исляма, но съхранили славянския език и накрая на онези, които са загубили и християнската си вяра, и матерния си език. Всички те са носители на българската култура, която се явява в различни облици и подкрепя с различни средства етнокултурното единство на българския народ.

© Тодор Моллов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.06.2000, № 6 (7)

Други публикации:
Алманах VI клас. В. Търново: Слово, 1994, с. 130-135.