ОТГЛАСЪТ НА СТАРОБЪЛГАРСКИТЕ ИСТОРИКО-АПОКАЛИПТИЧНИ СЪЧИНЕНИЯ ПРЕЗ ХIV-ХV ВЕК

(Българските възходи и падения през призмата на устойчивото съдържание и променливата идеологическа обосновка)

Тодор Моллов

web | Мит - епос - история

2. Българският княз Михаил в житието на народния светец Гавриил Лесновски.

В пространен пасаж от т.нар. "Народно житие на Гавриил Лесновски", обсъждан нееднократно в науката, като посмъртно чудо на светеца е представена помощта му към загадъчния "Михаил Велики, княз български", който владеел Злетовската област. Срещу него се опълчил някой си Мавраган, описан като богат и силен езичник ("елинина родомъ", поганец), който завладял владенията (държавата) му. При първата битка след това Михаил бил победен и се оттеглил с войската си в Ратковица, където край извор се помолил на Бога и на преподобния светец Гавриил. След това заспал и видял светеца, който го посъветвал да иде през нощта с двама войници през Злетово в лагера на Мавраган в Ратаица и да го убие с копие в палатите му. Михаил го послушал, но в последния момент се уплашил, поради което се наложило светецът да подкрепи ръката му. На другия ден князът нападнал поганците и спечелил битката, след което често посещавал светеца (манастира) и го дарявал [Иванов, Й., 1931, с. 398-399; СБЛ 4, с. 174].

След подробните анализи на старобългарските историко-апокалиптични текстове в предходните глави става достатъчно ясно, че митоепичният модел, по който в тях се описват загуби и победи на българските кагани (Оделян и Михаил) срещу езичниците-измаилтяни, е всъщност "матрицата", чрез която тук се повествува за битките, които "Михаил велики, княз български" води със същия променлив успех срещу езичника Мавраган. И докато престоят около "кладенец" при Ратковица, край който става молбата към Бога има паралел с епизоди от Сказ. Ис. и Тълк. Дан. (в тях се говори за "кладенец с две врати" до Средец /или на Витоша/, край който отсяда Гаган Оделян, след като е разбит от митоепичния противник Чигочин /наполовина езичник, наполовина християнин/; там каганът отправя молба към Бога и получава подкрепа на светите отци на българската земя за "последната" победоносна битка), то заспиването преди боя (мотивирано в случая с нуждата от допълнително изявената подкрепа от светеца) е топос, близък до заспиването на героя-змееборец във фолклора и апокрифното житие на Свети Георги.¹²

Легендата обаче подсказва произход не само в познатите ни историко-апокалиптични сказания. Според нас незабелязани за българските изследователи са останали сравнително явните й следи от някаква преработка на епизоди от "Деянията (Чудесата) на Свети Димитър Солунски". И ако името Мавраган отвежда към петото чудо от втората книга, в което се разказва как светецът попречил на Мавър (един от най-близките приближени на българския хан Кубер) да предизвика ок. 682/4 г. междуособици в Солун, чрез които да помогне за превземането му [Божилов, Ив., 1995, с. 327 (N. 397), с лит.], то убийството му от княз Михаил чрез ръката на Свети Гавриил Лесновски вече напомня известното 27 чудо на солунския светец, в което той убива с копие българския цар Калоян преди нападението на Солун през 1207 г. [Златарски, В. Н., 1940, с. 255; ХИБ, 2, с. 83]. Замяната на Калоян с Мавраган и на Свети Димитър с Михаил княз подсказва, че освен някои от старите български сказания компилаторът е познавал сравнително пълен цикъл на Чудесата на Свети Димитър, в които са присъствали и двата епизода (а не, например, редуцираното Теодосиево житие на Свети Сава от края на ХIII или нач. на ХIV в.¹³). Дори и да е била осъзнавана, титлата "хан" в името на Мавраган е била, наред с прозрачната първа съставка (mauros 'черен'), по-скоро знак за неговата антагонистична природа - както вече бе показано, в сказанията от периода на византийското робство титлата "каган" (за Михаил и Одолян) се е осъзнавала не толкова като "спомен" от езичеството, а като знак за "свое". Компилирана по този начин, легендата е "пренесена" в околностите на Злетово и поради народноетимологичното осмисляне на селищните имена Ратковица¹⁴ и Ратаица¹⁵ като производни от стб. рать 'битка, бран, война, войска' (в посочените сказания опозициите 'горе : долу', 'планина : поле' също оразличават топосите, свързани със заспиване, молба към Бога или светците /горе, планина/ и мястото на битката /долу, поле/).

Макар и кратка, съпоставката дава основание този пасаж да се разглежда сред косвените доказателства в полза на излаганата в проучването ни концепция за историко-апокалиптичните сказания като митоепичен стадий на собственоетничното историческо познание, който се реализира чрез унаследените митопоетични клишета. В случая трябва да припомним, че веднъж изграден, този модел продължава да бъде жизнен, като усвоява нови факти от действителността и легитимира тяхната "историчност" за колективното съзнание. Доколкото квазиисторическите сказания са битували "снети" във фолклорна среда като пълноценни "исторически" извори (със статуса на "исторически предания"), можем да очакваме отделни клишета от тях да се актуализират и в литературни паметници, породени в "низова" среда, какъвто е случаят с т. нар. "Народно житие" на Гавриил Лесновски. "Вставката" в него носи отчетливи връзки с интересуващите ни сказания, но отсъствието на отгласи от тях в житията на другите народни светци ни кара да припомним, че единственият друг текст, който свързва този народен светец с историко-апокалиптичната традиция, е замяната му (в реда на "Рилската четворка" от "слава" на южнославянските светци) с техния "автор", наречен "Велегласния Исаия".

Впрочем, заявената в заглавието на тази глава задача е да се опитаме да разгледаме отгласите от историко-апокалиптичната традиция в по-късно време. В този смисъл, ако изложеното само потвърждава наблюденията ни за характерните черти на историко-апокалиптичните съчинения от ХI век, пасажът става особено интересен, ако се опитаме да осмислим жизнеността им напред във времето, като го погледнем в една необичайна историческа перспектива - през призмата на различните опити на българската наука за идентифициране на загадъчния български княз Михаил. Макар и необичаен, в този случай ретроспективният метод разкрива същото отношение на позитивно "доверие" към вече получилите статус на официални и достоверни исторически източници, каквото средновековният (респ. фолклорният) човек има към носеното от собствената традиция (сред тях безусловно са и митоепичните текстове, които днес схващаме като квазиисторични). В зависимост от гледната точка обаче в единия случай това е научно издържан метод, а в другия - продукт на неясни причинно-следствени връзки между явленията в живота и носеното от фолклора и/или митологията.

Когато става дума за неофициалните (в случая историко-апокалиптичните) творби на старобългарската литература, работата на литературния историк неизбежно до известна степен се покрива с тая на историка изобщо. При това най-често характеристиките на литературния герой се извеждат от данните на историческите извори, и ако те не дават еднозначен отговор, се стига до многобройни просопографски идентификации, често със съмнителна стойност. В случая с княз Михаил се е получила същата неопределима ситуация.

В бележките към новобългарския превод на текста [СБЛ,, 4, с. 569] Климентина Иванова повтаря съображенията на Й. Иванов [1906, с. 98], според когото зад фигурата на българския княз Михаил трябва да се търси "някой местен български княз, който се е сражавал с "поганско" някое воинство, вероятно печенежко или куманско". И ако тук известният ни учен привлича като допълнително съображение данните от Тълк. Дан. за битките на Михаил Каган край Велбъжд и Средец с уговорката, че са почерпени от паметник с явни "апокрифни примеси" [Иванов, Й., 1906, с. 41-42], съвременната изследователка не се съмнява в историческата им достоверност.¹⁶

Ранната датировка на историческия прототип на образа отстоява в специална работа и Емилия Гергова [1987, с. 92-97]. Като отчита "своеобразното историческо съзнание на средновековния човек" и факта, че художествения образ е изграден двуслойно, според принципите на средновековната естетика, тя стига до извода, че "всяко произведение съдържа елементи, насочващи към конкретна идеологическа ситуация, които биха могли да послужат като ориентири както за историческия контекст, в който то възниква, така и при търсенето на прототипа на даден литературен герой." След сравняване на сходните места в историко-апокалиптичните съчинения от ХI в. и народното житие, Ем. Гергова е на мнение, че те предават "една и съща битка, в която е участвал някой западнобългарски феодал Михаил, който се е откъснал от византийската власт и самостоятелно е управлявал земите си", след което го идентифицира със черногорския (обл. Зета) владетел Михаил (1046-1081), за който се смята, че е син на Стефан Воислав и Самуиловата внучка Неда (откъдето според нея идва и назоваването му в житието като "Михаилъ Великiи, князъ Болгарскiи"). Като смята, че към средата на ХI в. владенията му се простирали от Черна гора до Средец¹⁷, авторката предполага, че в посочените съчинения именно той фигурира като българския Каган Михаил. Това й позволява да подмени данните от историческите извори с тези на историко-апокалиптичните съчинения, след което възстановява съдбата му по вече познатата линия - Михаил първоначално претърпял поражение от печенезите в околностите на Велбъжд¹⁸, а през 1051-1052 г. ги разбил "някъде около Злетово". Нека припомним, че независимо от предполагаемата му родствена връзка със Самуиловия род дуклянският княз Михаил Зетски не е известен от източниците като български, а като сръбски княз; с българската история обаче го свързва опита да подпомогне едно от големите освободителни въстания през ХI век, като изпраща сина си Константин Бодин¹⁹ да го оглави (през есента на 1072 г. българите го обявяват за "цар" под името Петър).

Поради факта, че веднага след интересуващия ни пасаж се говори за щедрото ктиторство на Йоан Оливер (1341 г.), някои от познатите ни опити за непременна историческа идентификация на княз Михаил се опитват да издирят лице със същото име, фиксирано и в други източници от първата трета на ХIV в. В един от тях се предполага, че зад неговия образ стои Михаил, синът на Михаил III Шишман, деспот на Видин, чието управление се поставя (впрочем, не без опиране на легендарните "данни" от житието) в границите 1332-1341 г., а границите на подвластните му земи - далеч на юг, дори около Средец [Полывянный, Д., 1980, с. 93-98]. Обстойното критическо разглеждане на изворите, направено от Ив. Божилов [1985, с. 144-148 (I, N. 31), с по-ранната литература по въпроса] обаче показа неоснователността на горните мнения - според него вторият син на Михаил III Шишман е бил видински деспот за твърде кратко време (може би дори само година). За нас обаче е важна догадката на големия ни историк, че "ако Михаил Велики, княз български трябва да бъде отъждествяван с някоя реална историческа личност от ХIV в., то тази личност трябва да се потърси извън българските предели и извън българската история" [Божилов, Ив., 1985, с. 145], след което отпраща читателя към данните за Михаил Асен, първороден син на Йоан Асен и внук на Мицо, който по време на въстанието на Ивайло дори станал български цар под името Иван III Асен (1279-1280) [Божилов, Ив., 1985, с. 259-267 (II, N. 4)].

И така, какви са основанията за това мнение. Макар и твърде несигурна, възможността да е роден в периода, когато баща му за кратко време бил цар на българите (ок. 1279-1280) не е изключена - за пръв път името на Михаил се споменава през 1303 г. след смъртта на баща му (1302) като "император на Загора", т.е. на България. Перипетиите на сложната му житейска съдба през първата половина на ХIV в. напомнят в много отношения (макар и като че с обратен знак) тези на далечния му сродник, българския цар Михаил III Шишман. През 1327 г. той е вече в Белград (Берат) като съуправител (на протовестиария Андроник Палеолог, негов братовчед и племенник на императора Андроник II) на Западна Македония и част от Тесалия и Епир. По време на конфликта между Андроник II и Андроник III българският цар Михаил III Шишман заложил на младия претендент²⁰, а Михаил Асен водел военни действия в Македония на страната на стария император Андроник II. В началото на 1328 г., когато Андроник III вече владеел Солун, Михаил подирил помощ и подкрепа от сръбския крал Стефан Дечански. Понеже той отказал, Михаил Асен останал за кратко време като господар на по-рано завладяната от него крепост Просек на Вардарската Демир Капия. Според Ив. Божилов има основания да се смята, че малко по-късно той я предал на сърбите и преминал на служба към сръбския крал. Предполага се, че ок. 1330 г. е бил ктитор на църквата "Свети Спас" при Кучевища (в Черногория, северно от Скопие), а по-късно - деен участник в голямото сръбско разширение на юг по времето на Стефан Душан; по всяка вероятност е починал след 1345 г. - като негов се идентифицира един царствен гроб в църквата "Преображение Господне" на гръцкия манастир Хортиатис (на 20 км източно от Солун) [Божилов, Ив., 1985, I, N. 31, бел. 16 и II, N. 4; 1995, с. 210 (N. 48)].

* * *

Както става ясно от случая с връзката на Стефан Дечански с Овче поле, заявената тема се развива в изследователски ракурс, който не акцентува на идеята за конкретни прототипи на квазиисторичните персонажи. По-важна според нас е тяхната роля да моделират историята (чрез източниците, схващани от средновековния човек като исторически), като "изискат" от реалните събития подходящи личности, способни да да уплътнят и конкретизират определен идеологически заряд. Ето защо и тук, в случая с далечния отглас на квазиисторичния Каган Михаил, е може би по-правилно да се постави въпроса за идеологическата доминанта, наложила възкресяването на образа в нова светлина.

В този смисъл изложените вкратце просопографски бележки могат да послужат при анализ на идеологическите стремежи на Михаил Асен (независимо от някои неясноти около съдбата му в периода след 1328 г.). От една страна, не бива да се изключва възможността в навечерието на 1330 г. и той да се е опитвал да извоюва в ситуацията на разпокъсаност и династийни борби във Византия своя легитимност и евентуално възвръщане на "бащиния" български престол (нека припомним, че още в 1303 г. е титулуван "император на Загора"). Макар, както знаем, след 1328 г. той да е признал господството на сръбския крал Стефан Дечански, мълчанието на източниците за евентуално негово участие в битката при Велбъжд през 1330 г., а и ктиторството му на храмове в околността на Скопие не изключва възможността тъкмо тогава той да е изявил своите амбиции. Според мен това е едно от възможните обяснения както за опита му да потърси помощ и закрила от българския народен светец Гавриил Лесновски, така и титулуването му като "Михаил Велики, княз български". От друга страна, независимо от това, как сам той е преценявал действията си, те фактически допринасят за сръбското разширение на юг в македонските земи - осмислен чрез клишетата на старобългарските историко-апокалиптични сказания, епизодът с "подвизите" на Михаил всъщност послужил за идеологическото легитимиране на сръбските "имперски" амбиции.

Единственият случай, в който трансформиран епизод от историко-апокалиптичните творби е вмъкнат като постбиографично житийно чудо в "Народното житие на Гавриил Лесновски", може да се обясни или с наличието на преписи и на други квазиисторически съчинения в манастирската библиотека (срвн. споменатата замяна на Гавриил Лесновски с Исаия Велегласни), или с т.нар. манастирски предания - все пак една от ранните обосновки на образа на митоепичния победител Михаил е Архангел Михаил, който е и патрон на манастирския храм.²¹ Около средата на ХIV в. обаче те започват да работят в полза на друга кауза и при обновяване на творбите от светителския цикъл след преустройството на манастира чрез този епизод светецът е приобщен към все още свежите в актуалната колективна памет действия на Михаил Асен.

>>>

БЕЛЕЖКИ:

12. В малко по-различен план тези догадки са изложени и от Ем. Гергова [1987, с. 94]. [обратно]

13. В "Безименната българска хроника" от ХV в. убийството на султан Мурад от Милош по време на Косовската битка (1389 г.) се сравнява с убийството на Калоян (наречен тук Скилоян) от Свети Димитър в 1207 г. [СБЛ 3, с. 88]. [обратно]

14. Намира се на около 7 км източно от Злетово; в песен от Кратовско е наречено "картал Ратковица", т.е. Орлова Ратковица, поради височината си [ПСп., 1885, с. 153, N. 11, зап. Е. Каранов (=1991, с. 50); вж. и Кънчов В., 1970, 2, с. 522]. [обратно]

15. Намира се с теснина по Злетовска река на около 6 км южно от Злетово, поради което в песен е наречена "дервен Ратавица" [ПСп., 1885, с. 153, N. 11, зап. Е. Каранов (=1991, с. 49); вж. и Кънчов В., 1970, 2, с. 522]; в друг препис на житието, публикуван от Е. Каранов [1891, с. 309 (=1991, с. 220)] също стои формата Ратавица. [обратно]

16. "За подобни местни феодали имаме сведения и от други източници. Известно е, че през зимата на 1048 г. голям брой печенези са преминали Дунава и по тези места са ставали ожесточени сражения. Има съвпадения дори в имената. Печенезите са разбити от византийците с помощта на българския болярин "княз" Михаил." [обратно]

17. В случая Гергова се е предоверила на непрецизираното мнение на сръбския историк Панта Сречкович в публикация от 1884 г., което се базира отново върху данните на историко-апокалиптичните паметници от сборника на поп Драгол (нека припомним, че Сречкович открива този ръкопис през 1875 г., а издава интересуващите ни текстове през 1890 г.); впрочем, то не се потвърждава от съвременните исторически проучвания. [обратно]

18. Според изследователката споменатото име Ратковица "засега не може да бъде идентифицирано" [Гергова Ем., 1987, с. 95], което подсказва, че тя може би го търси около Велбъжд. [обратно]

19. Макар и най-малък от седемте сина на Михаил от първия му брак [Златарски В., 1934, с. 141], по това време Константин е бил не само пълнолетен, а и (както личи по развоя на военните действия) добър военачалник. След разгрома на въстанието е бил пленен и отведен в Константинопол, по-късно е откупен от баща си и върнат в Зета, където скоро след смъртта на Михаил (1081) наследява престола. [обратно]

20. По-късно обаче той решил да "помогне" на Андроник II да защити столицата от войските на бившия си съюзник, като всъщност се надявал да я превземе отвътре и да осъществи старата българска имперска мечта. [обратно]

21. Това е изрично отбелязано в Станиславовия пролог от 1330 г. В енциклопедичната статия за светеца [Стб. л-ра (е), 1992, с. 99] Ем. Гергова се е подвела да мисли, че построеният от светеца храм "Рождество на Пресвета Богородица" е бил на мястото, където (след разрушаването му) деспот Йоан Оливер построил храма Арх. Михаил в 1341 г. - пространното житие обаче твърди, че първият храм е в района на родното място на светеца (т.е. Осичкото поле). [обратно]

© Тодор Моллов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 14.08.2002
Тодор Моллов. Мит - епос - история. Старобългарските историко-апокалиптични сказания (992-1092-1492). Варна: LiterNet, 2002.

Други публикации:
Тодор Моллов. Мит - епос - история. Старобългарските историко-апокалиптични сказания (992-1092-1492). В. Търново, 1997 (вариант).