Юнашките песни представят един от най-древните дялове на българския фолклор, който заедно с митичните песни води началото си от времето на създаване на българската държава и народност. Тогава религиозно-митологичният светоглед задавал всеобхватната мрежа за разбиране на единството в Космоса - не само като отношения между света на хората и този на божествата, а и като отношения между отделните народи (етноси). Героят на мита бил посредник между хората и божествата и участвал във вселенски конфликти (например в Двубоя между Реда и Хаоса, предаден чрез мита за Змеебореца и Змея на Дълбините). За разлика от него героят на епоса бил защитник на своя народ, но не от заплахата на митични чудовища, а от враждебни представители на чужди народи - с други думи, конфликтът в епоса е междуетничен.

Тъкмо защото са възникнали по едно и също време, митичните и епическите герои имат близки характеристики и участват в сходни мотиви. Ако се обърнем към епическите творби на древните народи, ще се убедим, че в тях епическите герои действат заедно със своите божества, които ги подкрепят (или ги наказват). В нашия юнашки епос също могат да се открият редица песни, в които наред с главния епически герой участват Бог, светците и някои митични същества - змейове и самодиви (в някои краища наречени самовили). Според народната вяра Крали Марко получил огромната си сила, след като се погрижил за детето на една самодива и тя го закърмила с чудното си мляко. В някои песни той моли вярната си посестрима-самодива да му помогне в критичен момент от битката, а в други я преследва, защото е убила верния му побратим. Една известна песен разказва за епическия герой, който се възгордял от огромната си сила и предизвикал на двубой самия Господ. Богът се появил като беден старец и го помолил да повдигне малката му торбичка, която обаче тежала колкото цялата земя. Юнакът пренебрежително се опитал да я вдигне с върха на копието си, без да слиза от коня, но не успял; после се присегнал с малкото пръстче (кутрето), но пак не сполучил; най-сетне слязъл от коня и се навел, сграбил торбичката с две ръце, напънал се с всички сили, зачервил се целият, но торбичката стояла непоклатимо. Тогава Бог му отнел силата и в замяна му пожелал от този момент насетне да побеждава с хитрост (мъдрост)... Богоборческият мотив в тази песен е измежду най-старинните в нашия фолклор и отново подсказва ранния произход на самия епос.

Близостта между митичните песни и епоса личи особено ясно от ония мотиви, в които епическият герой върши подвизи, които са присъщи най-вече на митичния герой. Известната песен за Двубоя на Добър Юнак с лютия Змей или сурата Ламя (отглас от древния мит за битката на Змеебореца със Змея на Дълбините) завършва с текването на трите реки на плодородието, чрез които се представя възстановяването на новия космичен ред в двете му измерения (като пространство и време). В една известна юнашка песен героят се бори с триглав Змей (или люта змия), който е препречил планинските проходи или пътищата - след победата си над него юнакът възкликва: "Селете се, девет села". Тук явно става дума за връзката на Основния мит с нормалния ритъм на живот на хората - убийството на Змея е съизмеримо с освобождаването на човешкото общество от заплахата на безредието, предадено като невъзможност за разселване. С други думи, в тази песен митичното безредие във Вселената е предадено като безредие и в света на хората, които в Последното време са били принудително събрани в едно сгъстено, пренаселено единство (в една точка). И ако си припомним, че по подобен начин в митичното Последно време се предаваше "сгъстяването" в една точка на Времето и Пространството, става ясно, че възможността за "разселване" на хората след победата над Змея напомня "разбухването" на пространството и времето в Първото време (на Сътворението на света).

Друга песен разказва за критичен природен момент, когато Самовила е заключила водите в едно сухо дърво в Суха планина. След битката си с нея юнакът "разключва" водите и те текват към полето, като оросяват всичко. В стария български език думата "ключ" значи и "извор", откъдето разбираме, че "разключването" на водата означава нейното "текване" в определен календарен момент - тук явно става дума за пролетното (през месец март) освобождаване на природата (и изворите) от жестоката прегръдка на студа и леда (зимата се представя чрез замръзналата, не-течаща, вода, което се сравнява със сушата - сравни по-горе "сухо дърво", "суха планина").

И двете песни пазят старинната си връзка с мита за Първото време (за Сътворението и за победата над Хаоса), което подсказва ранния произход и на самите епически творби. Но по-важното и в двата случая е ориентирането на юнашкия подвиг към "неговия народ", а не изобщо към човешкия род (както е при митичния герой).

Тъкмо защото пази "своя народ", епическия герой е представен като негов водач и защитник, който трябва да действа там, откъдето идва заплахата за народа му - героят най-често е представен като пазач на цялата територия, населена от българи (етничната територия), която е обхваната в рамките на държавните граници (образно казано, той е "граничар"). Старинното схващане на своята територия като равнозначна на цялата земя, поражда и едно от най-известните начала на епическа песен - "Шетба шета Марко Прилепчанец,/ шетба шета земя покраина". Мястото, отредено от епическата представа за място на подвизите на Героя, е периферията на етничното землище (покрайнините на своята земя), което неизбежно го прави по-различен от главното лице в държавата (царят) - героят е по-скоро негов подчинен, а това кара епическите певци да го нарекат "крал" (с по-ниска ценност от титула "цар").

Промяната на митичния светоглед с епически се отразява и в обозначенията на фигурата на Противника. Макар да пази част от характеристиките на митичния Противник (Змей или Самодива), епическият противник вече се представя като човек, представител на реален чужд народ (етнос), който е заплашвал българския народ в определен момент от неговата история. Това обяснява защо в името на епическия противник задължително се посочва и неговия народностен произход - песенния "Черен Арапин" пази спомен за битките на хан Тервел през 8. век срещу арабското нашествие, "Черно Угре" (варианти Въгре/Вагре) пази спомена за битките на цар Симеон през 10. век срещу угрите (наричани от българите и "въгри", познати едва по-късно чрез името маджари, днешните унгарци), "черните татари" са спомен от татарското нашествие през 13. век, и едва с името на турците в българския епос се пази спомена за последните противници на българския народ и държава в края на 14. век.

По този начин епическата песен съхранява своеобразна "памет" за реалната история на българския народ, но ако познаваме механизмите, по които "работи" епическото мислене, ние можем да се замислим и за избора на някои реални исторически личности за герои на българския епос. Вече разбираме, че това не може да бъдат българските царе, които според епическата нагласа трябвало да обитават Центъра на българското пространство, наричан в песните с името Цариград. От една страна, бъдещият епически герой трябвало да е по-ниско поставен от царя и да владее земи, разположени в покрайнините на българската държава, а от друга страна - трябвало да е съвременник на голяма заплаха за българския народ и държава (чуждо нашествие).

Както вече отбелязахме, българският юнашки епос има ранен произход (още през 8.-9. век, преди покръстването), което дава обяснение за титлите на героя в песните - в тях се срещат както "бан" (управител на гранична област в епохата преди покръстването), така и "крал" (след 13. век). А това иде да ни подскаже, че в своя исторически развой епосът е бил активен поне в два важни исторически периода - първият пази спомена за времето, когато се е създавал българския народ и е трябвало да се отстоява мястото му сред другите народи на Балканския полуостров, а вторият пази спомена за борбата срещу турското нашествие, което довело до най-дългото робство в нашата история.

Изборът на Крали Марко за главен епически герой произтича както от факта, че той живее в края на 14. век и е съвременник на Последното време за нашата държава (и на последния ни цар - Иван Шишман), така и от факта, че владее областта около град Прилеп, разположена в западните покрайнини на българската земя. Според някои изследователи на фолклора името Марко е било вече известно, много преди да се появи историческия Крал Марко, то се среща в някои обредни (митични) песни - например в някои варианти на песента "Божа майка ражда Млада Бога, но го изгубва тръгва да го търси" вместо Млада Бога стои името Марко, а в други песни той носи по-старинния титул "бан". Ето защо народните певци не са се смутили от факта, че реалният Крал Марко е бил подчинен васал на турския султан и е участвал със свои войски в османските завоевателни походи - по традиция те продължавали да възпяват епическия герой Марко като пазител на своя народ и своята земя, борец против чуждите врагове.

Така с времето името на Крали Марко ставало все по-популярно и постепенно изместило всички по-ранни имена на епически герои. Едва ли някога ще научим името на епическия победител на Черния Арапин от песните за борбата на българите срещу арабите в началото на 8. век - днес на негово място стои само Крали Марко, който освобождава три синджира роби или пленените хора от три села. Ако припомним, че епосът се създава по времето, когато се създава и българската митология и обредната традиция, ще можем да си изясним смисъла и на това пленяване на "три синджира роби". В много обредни песни се среща мотивът "Свети Георги се бие срещу Самодива, която е пленила три синджира роби" - доколкото победата на светеца над нея напомня в най-общ вид известния му подвиг срещу Змея (образ на разрушителните сили в края на годишния цикъл), става ясно, че в тази песен Последното време се описва като заплаха срещу подредения свят на хората. Затова вместо текването на трите "космически" реки на плодородието тук се описва освобождаването на трите синджира роби, което лесно навлязло и в епическите песни - в тях вместо религиозно-митологичния герой или светец (Добър Юнак, Свети Георги) се явява мисленият като реален човек епически герой (Крали Марко), а вместо религиозно-митологичната Черна (или Кара < от турски език 'черен') Дива Самодива се появява мисленият като реален епически противник Черен Арап. При това и Двубоят вече задължително се пренася от Центъра на пространството (в митичните песни там Героят се бие със Змея или Самодивата) в Периферията на етничното (българското) землище - там, откъдето иде заплахата за "своя" народ.

© Тодор Моллов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.07.2000, № 7 (8)

Други публикации:
Литературни анализи в помощ на учениците от 6 клас. В. Търново: Абагар, 2000, с. 3-7.