Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
НИВО СФУМАТО. DAS KUNSTWERK

Тодор Карастоянов

web

Коментар на Ангел Христов

        Ако искаш да говориш за Сфумато като за български театър трябва да изпаднеш в едно, да кажем предкритично в какъвто поискате смисъл състояние. Да излееш събираната под задръжките на детските години сърдитост срещу лишения от полза труд в работилницата - резултат на неправилно четене на Маркс може би /ако въобще някога е четен при даденото духовно стечение на обстоятелствата/. За нивото, на което е стигнала Сфумато, вече трябва съвсем различен от критичния език и друга литература - статистическа например, защото знаем, че като всеки процес и този в театъра може да се изрази графично. Нагледните криви на посещаемостта или на нивото положителност в рецензиите за периода 95-2000, амплитудата на приближеност към идеала за театър, изразен в концептуални серии от крайъгълни пиеси, възходящата черта на сплотеност на колектива сега са по-интересни за гледане от престой в салона по повод "Черното руно". Някои от тези графики могат и да те развълнуват с абсурдната си логичност. Сфумато недвусмислено показва, че не вярва на българската критика and doesn`t give a fuck about it. Преди известно време стената на гордостта във фоайето му бе покрита с копия от рецензии от немската преса досущ листчета с пожелания до бога на театралния комерс. Той, като всеки   уважаващ себе си бог, е скрит и ние, простосмъртните, виждаме  само някои негови проявления като геранската театрална критика например, а неговото име дори няма нищо общо с комерсиалността - поне няма да чуете тази ерес от пророческите усти. Да има бог е хубаво, защото има мярка, има съизмеримост и вярващите я спазват. Сега на стената виси една проста рамка, еталон, шаблон на постигнатото дотук и отгоре просто пише: SFUMATO - DAS KUNSTWERK. Отдолу - снимки. Може би сте усетили в пряк или косвен контакт, че Иван и Маргарита не са далеч от желанието да повдигнат цялата работилница на такова божествено духовно ниво. Мярата улеснява техните антигравитационни желания и освобождава мисълта им от притегляне, за да може да се мисли само за бога. Да си мислим, за принадлежност, посетеност, осененост е удобно и за нас, простосмъртните зрители, защото ако има нещо, което се хули лесно и удобно, то това е бог.
        Като цяло за нивото Сфумато може да се употреби една дума - надхвърляне:
        1. Сфумато /Иван Добчев и Маргарита Младенова/ гради самочувствие върху оттатъшни рецензии - надхвърлянето на българската критика е важен етап за техния творчески баланс -  сега, подкрепени от далечните похвали, те ще изпоизследват и каракачани, и помаци, цигани, новопреселени китайци, виетнамци /кучетата вървят комплект/. А това си е една театрална, виртуална хранителна верига. След като ни се поднесе гледката на поредната група човешки същества, издъвкани  с интелектуален финес ни идва да си задаваме само въпроси като "И какво от това?", "Пак ли това?" и да отвръщаме погнусено умове от гледката. Но си ги задаваме само наум, за да не нарушим сакралната акустика на ситуацията, както и природните хранителни закони.
        2. Гледането на театър в Сфумато е въпрос на консенсус между Иван, Маргарита и зрителите. Другата дума е навик, но употребявам консенсус, за да вмъкна и лекия политически оттенък на взаимоотношенията. Но този консенсус е на път да надхвърли рамките на удържане, и ако има още духовна чест в режисьорската двойка, те биха скъсали бента първи. Засега те казват: ще гледате този театър така, гледайте тук - заявяват го с всяко представление, а като не стига пускат програми, автореферати и с очевидни сетни усилия сдържат някакъв високоинтелектуален дискурс, с който ни се представят  като месиите на театралната антропология. Ние отзивчиво гледаме театъра им така, както поискат, и препредаваме обратно тази съглашателска вълна - създаваме илюзия за възпитаване на вкус и, ето ви още едно надхвърляне - нашият вкус се възпитава за този определен театър и понеже вече сме попаднали в магическия кръг на възпитанието, не му отказваме самонатрапената духовна висота - нали, ако това не е така, сами попадаме в неловко положение. Тоест този театър е въпрос на такт. Ние сме възпитани да го гледаме - театърът познава това и връща одобрително - спиралата се спуска спокойно - гледай - това не са отделни спектакли, това са цели цикли и от цикъл до цикъл можеш да възпиташ в себе си вкус към das kunstwerk на принципа на повторението, като куче, свикваш със Сфумато, автоматизираш Сфумато и примляскваш от скука. Накрая - като се натренираш, просто прочиташ концепцията  от поредната програма на поредния спектакъл и той направо се възпроизвежда в главата ти. Ето ползата от възпитаването на вкуса.
        Ако тези надхвърляния трябва да означават създаване на български представителен за света културен облик бих попитал къде е тогава разликата между SFUMATO - DAS KUNSTWERK и ПАЙНЕР СТУДИО - чалгата създава вкус към себе си на същия принцип на консенсуса. За да различим двете, ние се нуждаем от някаква изненада като се надявам тя да дойде откъм работилницата. Чалгата поне не се напъва да стигне отвъд балканите - поне не толкова определено. И откога международните фестивали заместиха собствените ни театрални критерии?
        Обаче подозирам, че преди изненадата липсва нещо друго - мисля, че Иван Добчев и Маргарита Младенова са загубили творческата свобода, пленена от концептуалността, заробена от програмността и вградена в напъните към световните фестивални критерии - голямо напъване без съмнение и с резултати за мен лично подозрителни - къде е театърът в цялата тази надпревара с комплексите ни, къде е забавлението от театъра /може би е поверено в ръцете на А. Морфов и там му е добре/. Собствена сграда, собствен екип, собствени концепции - това са повече грижи отколкото свобода на действие.

 

София, 23. 03. 2000

 

© Тодор Карастоянов, 2000
© Издателство LiterNet, 30. 03. 2000
=============================
Първо издание, електронно.