След цяла безкрайност от 3 седмици Лятната Академия за Изпълнителски Изкуства приключи както подобава на издигаща се спирала - с трансцеденталната импровизация на Масаки Ивана - буто танцьор, съсредоточен в собственото разклонение, наречено Бяло Буто.

Последното, което мога да изрецитирам пред вас е: що е то Буто. Още повече сам М. Ивана каза, че за 40 години история танцът още не е намерил формулировка и най-понятното в него е самият танц. Затова направо ви препращам към любимата на вас търсачка, където пишете BUTOH и ви излизат поне 20 страници за различни течения и танцьори, а после сами си отговорете, че Буто е... (за начало може пък да пробвате с http://members.aol.com/rawvor/history.html).

Естествено друго е да застанеш очи в очи с творец-японец. Дори да не разбереш много за него (мимикрия), разбираш разни неща за себе си. Започва навързване на верига съпоставки. Макар от средата на 80-те Ивана да живее във Франция, а самият танц да търси корени в немските експресионизми - пред мен беше японец - забулен зад един вероятно интелектуален облак, може би облак от моите мисли, а може би поддържана японска тайна. Видях как един японец твърдеше с тялото си, че представлява концентрат от движения и покой, различни от моите движения и отпуснатост. Ситуацията можеше да бъде наречена “Антонен Арто 2000” (изчистена от колониален привкус), без да е ясно кой е Арто и кой - танцьор. Танцувайки, Ивана ме убеждаваше, че и аз мога да танцувам, но като криво огледало аз връщах един по-различен образ, от които сам разбрах, че:

неговата енергия е мое усилие, неговата гъвкавост е моя скованост, неговите движения са моя разпиляност, неговият поглед е мое плуване без очила за плуване, неговите мускули са в употреба, а моите не са. И така, в наблюдаване, ние прелитахме над урбанистичното циклене и надмогвахме собствените си моментни състояния. И не изброявам това, за да омаловажа себе си - по-скоро ви давам част от мерките за безопасност, от които се нуждаят телата ни при подобни срещи. Когато той влизаше във фоайето (на хотела в Бистрица, където протече цялата Академия - много добра организация, акомодация), аз излизах на прашен и непознат път, когато се сгърчваше и разперваше в екстракт от движения с изместен център, аз се сковавах върху този прашен и непознат път, защото не знаех как да ходя по него. Когато той обиграваше цялото пространство на това фоайе, накара ме да бъда едновременно в много точки и да се объркам коя е моята. Посред изпълнението си той за момент излезе от разбалансираните си движения и направи няколко нормални крачки, с което накара публиката си да реагира като за край на спектакъл. Ръкопляскането мигновено го разбалансира отново и той се втурна напред (назад, нагоре - май посоката не беше от значение, движението поглъщаше пространството) - Not yet! Not yet! Difficult sofia public! - продължаваше да иска съпоставяне, което дори на нивото на едва забележимото потрепване на ръката се пренасяше нагоре по клоните на хилядолетно асоциативно дърво. Бавният стриптийз едновременно го освобождаваше от бедняшкия му костюм и освобождаваше енергията на едно голо тяло, наистина сливаше мъжко и женско тяло (една от мисиите на Буто) и наистина превръщаше това тяло в обект (друга една мисия) или във виртуална танцувалност. Когато бавно се отдалечаваше, накрая той сякаш се опитваше да заличи следите от присъствието си и да се изтрие от главите ни. Танцът може би трябваше да остане само във времето и пространството на своето изтанцуване.

Все още седях като зрител сред останалите. Сега и аз ръкоплясках.

Присъствието на М. Ивана на тази академия, посветена на тялото, разглоби това тяло на много въпроси - тялото е култура, културите все още могат да се съпоставят, сливането е дълъг процес, техниката на работа може да разглоби едно тяло, за да сглоби от него друго, и този Франкенщайн за мирни цели е принуден да вършее в една театрална зона, все по-малко населена с митове, чудовища на духа и трагедия - зона, в която тялото е поело цялата отговорност да бъде театър. От сегашна гледна точка може да се каже само, че и това е дълъг процес на други съпоставки, от които самият театър ще възкръсва винаги като феникс.

Държанието на Ивана очерта още нещо, което сякаш беше несъвместимо със същността на Академията като място за споделяне на опит - той запази много от своите тайни като тайни - мимикрия, конспирация - което всъщност е също толкова важно за твореца, колкото изкушението да бъде педагог. Така запази енергията на своите мимолетни творения.

И предостави това чисто поле за съпоставки, в което се разпоплагат хората, когато се срещнат.