Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
МЕТАФИЗИЧНАТА ДРУГОСТ НА СТРЕМЕЖА

Светослав Тодоров

web

        В едно малко балканско градче, сгушено нейде в полите на планината, вероятно и до днес водят своите спорове Вазовите “чичовци”. Светът, в който те живеят, е изпразнен от събития, в него времето като че ли не тече. Самият спор също не може да бъде разбран като действие, споровете в “чичовското” общество водят началото си от незапомнени времена и никога не намират своето решение. Най-голямо впечатление от всичко, обаче, прави словоохотливостта на героите, тяхното неизменно желание да ословесяват битието си.
        И така, съществува цяла поредица от интерпретации, които правят опит да обяснят и обвържат в едно липсата на действие и словоохотливостта на “чичовците”. Традиционна при прочита на произведението, е аналогията между възрожденското и “чичовското”. Редица критици виждат “чичовските” мислене и манталитет като поредна стъпка от процеса на възраждането. Други са на мнение, че “чичовците” са просто една вкаменелост, която не подлежи на промяна и не може да роди нищо градивно в персонален, национален и какъвто и да е друг аспект. Идеята на представената разработка е да анализира текста, като го извади от контекста на досегашните му интерпретации и се опита чрез средствата на индуктивната логика да даде свои отговори на поставените в него въпроси.
Всяко действие се мотивира от целта, която то желае да постигне. В  този смисъл, анализирайки действията на “чичовците”, можем да разберем тяхната мотивация и тeхните цели, които, оказва се впоследствие, са доста интересни и неочаквани. Смятайки го за най-продуктивен в това отношение, започваме с епизода, в който Хаджи Смион и Иванчо Йотата се опитват да избягат от “агарянските гонения” като се скриват в “Дупката”. Първоначално в диалога помежду си героите съставят план за своите действия. Принципно нещата стоят перфектно, декларираният поведенчески модел е познат, той многократно е бил разиграван в българската и в чуждестранната литератури. Схемата е класическа: поробеният и угнетен индивид изразходва насъбралото се в него напрежение под формата на бунт и, напускайки границите на робското, се устремява към сюблимното пространство на планината (Балкана). Всичко това е чудесно, но в конкретната ситуация намеренията на “чичовците” изглеждат абсолютно неадекватни. Нито Йотата, нито Хаджият могат да бъдат бунтовници, освен това гонения няма, те са плод на фантазията на двамата герои. Както проличава по-късно, самите те не са имали дори и най-малката идея да изпълнят своите планове. Но все пак разговорът помежду им е факт и, въпреки че се е самопородил, възниква въпросът каква е неговата функция? Оказва се, че той е самоцелен, тоест смисълът му се съдържа в самото му провеждане, в изричането на думите. Това е една много типична практика за героите, те измислят произволен проблем (агарянските гонения) на базата на дадена асоциация (че двамата герои са бунтовници) и след това стремително се впускат в преодоляването му, като при това нагаждат нещата така, че самите те да изпъкнат възможно най-ярко всред породилата се всеобща “речева паника”. Говоренето е начинът, по който “чичото” успява да реализира себе си като герой. Наборът от примери, които могат да бъдат дадени, е твърде голям, героите се изживяват като философи, революционери, оратори. Практически всеки персонаж има своя легенда, създадена от неговата странна представа за света и непрестанно разигравана в диалога с останалите: “- По модата в Америка - американски.“ С тези думи Хаджи Смион обяснява някои странности в облеклото си, подчертавайки едва ли не органическата си връзка с “американското”, като освен всичко останало Хаджият прави това “без най-малка цел да излъже”.
        В “чичовската” любов към спекулации с думите и в нестандартната функция на езика можем да намерим и обяснението на изумителното количество спорове, които героите водят помежду си. Практически в спора даденият персонаж не се опитва да защити собствената си теза, а се опитва да разгради тезата на противника, като по този начин освободи думата или понятието, около което се води “прението”, от още едно от оковаващите го постоянни значения. Така героите си отварят възможността да боравят свободно с него. Изпразвайки по този начин езика смислово, те намалят вероятността да им се наложи да изпълнят това, което са декларирали, че ще направят. “- Па ако ни хване Филип?” - Хаджи Смион и Иванчо Йотата се страхуват да не бъдат хванати от смисъла на своите думи.
        Като цяло “чичовците” са страхливи хора, но нещото, от което се страхуват най-много, е действието, то предизвиква у “чичото” едно неимоверно интелектуално усилие, тъй като на него му се налага да го обмисли посредством набор от предварително изпразнени от смисъл понятия. В подобни ситуации се съдържа и основната част от комизма на произведението, а “Чичовци” наистина изобилства от свеж хумор.
        Според съвременната наука за езика: “Думата е нещо, което замества друго нещо, за някого, в някакво отношение”. Подменяйки заместимото на думите ,“чичовците” изграждат свой собствен имагинерен свят, в който могат да се изживеят в желаната от тях роля. Имагинерният свят на “чичовците” е изоморфен израз на реалността и представлява нейна трансформация като всеки негов елемент има своя реален аналог: “- Ела сега да се скрием в дупката... тя е до планината” (к. а.). “Дупката” от реалността е аналог на “планината” от имагинерния свят на героите. Отношението между “дупката” и “планината” е показателно и за целите светове, те са един до друг, допират се и тяхната допирна точка е именно езикът. Използваното като самоопределение гранично понятие бунтовник отвежда “чичовците” в техния измислен свят и ги кара да се опитват да се държат като бунтовници. Това е възможно само до момента, в който се появява Филип, той разрушава “чичовската” игра, тъй като е част от реалността. Срещата с него автоматично преобръща езиковите кодове и трансформира ситуацията, като превръща Хаджи Смион и Йоан Йотов от въображаеми бунтовници в истински “чичовци” и дефакто ги изгонва от имагинерното им пространство.
        Действието, което по принцип е оскъдно, когато е търсено в действителността на “чичовците”, е развито във фикционалната реалност на езиковия театър. Словото на “чичовците” изгражда една нова и сравнително автономна сюжетна линия. Героят Слово, който се изявява на това ниво, е абсолютен антипод на “чичото” и негова най-основна характеристика е действеността:
        “- Ако би да идат за нас, елате да се затворим в манастира... да се затворим в манастира и да се браним... кулите имат мазгали, а у дяда игумена има джепане за цяла войска... Цял Севастопол е тук! Нека само да посмеят тие магарета... ще ги натъркаляме като кучета, па тогава в планината...“.
        Героят Слово е абстракция, той не е реален и въпреки всичко е определящ за поведението на отделния ”чичо”, тъй като абстрактният герой олицетворява неговите идеали. В двойната игра на думи и действия, “чичовците” трябва непрестанно да рискуват, движейки се на границата между собствените си действия и тези на героя, когото “изиграват” чрез словото си.
        Тук можем да погледнем и върху един доста показателен епизод - сцената в кьошка. Пред кадията стои задачата да реши спора между Селямсъза и Тарильома, но той не го прави. Защото решаването на този спор би означавало да бъде прекратено неговото ословесяване. Да бъде спряна разпрата значи да бъде убит онзи герой Слово, който живее в думите. Беят не може да направи това, той изгонва “чичовците” с Мексиканеца и ги връща обратно в техния свят - свят на големи думи, малки хора и още по-малки събития. Впечатление прави и самият бей, който за разлика от повечето образи на турци в българската литература е “твърде справедлив съдия”, този и други подобни факти, като че ли се опитват да ни отдалечат от традиционния “етно-прочит” на повестта.
        Въпреки цялата решителност и свободолюбивост на абстрактния герой, бунтовното и революцията съвсем не са основата на “чичовския” диалог, те са нещо външно, нещо привнесено, тъй както външен остава образът на Филип Тотя. Нещо повече, “чичовците”, колкото и неуки да изглеждат, имат широк поглед върху света. В кафенето, на улицата и у дома те предпочитат да обсъждат например проблемите на естеството:
        “-  Виж, това месечината, Варлааме, ще да е нещо голямо... дали е живо нещо? Санким, ако му гледаш лицето, прилича на живо... но кой знае пак...”
        Философията също е доста застъпена тема на разговор. Мирончо, Хаджи Смион, Варлаам и останалите обичат да правят своите изводи и обобщения  в един своеобразен “философско-епикурейски” стил:
        “ ... той беше много умен човек и имаше обичай да се изразява с притчи и издълбоко, щото дядо Постол мислеше, че Варлаам е чел Соломонията ... “
        Темите на ежедневните разговори варират, като се отнасят ту до проблема за личността, за честта и достойнството, ту до проблема за свободата, те обхващат и необозримо количество други въпроси, които “чичото” с охота обсъжда и по които с готовност дава своето “компетентно” мнение. Въпреки че персонажите по правило са бездейни и страхливи, те остават пословични със своята честолюбивост, с начина, по който защитават името и достойнството си:
        “- Какво бива от една котка и от един Тарилйом? Нищо. Котката се измива, дрехите се изпират. Ами това леке, дето го залепи на вратата ми и на лицето ми, кръв го измива! Кръв, знайш ли, Иванчо?”
        Героите на творбата са съвършени идеалисти, те са готови да анализират и най-малкия факт от битието си. В това отношение образът, до който най-много се доближават, е този на дон Кихот де ла Манча. Подобно на Сервантесовия герой “чичовците” са в непрестанна битка със своите вятърни мелници, със силите на злото, привидяни в най-причудливи форми. Асоциациите, които най-безобидни факти от действителността пораждат у чичото, се явяват неочаквано и някак лавинообразно. Също като дон Кихот героите на Вазовата повест трагично се провалят в своята борба, но въпреки всичко й остават верни, те стават мъченици, пленени и непрестанно тормозени от своите видения. Също както дон Кихот “чичовците” не са склонни да се съгласят с отредената им роля, те се опитват да избегнат профанизирането на човешките отношения. Измисленият свят на героите е трансформация на реалността, направена по определен принцип, блудната на пръв поглед фантазия на героите ражда отношения, които описват едно високо ниво на битието. Вазовите герои се стремят да разбият стената на видимото, техният романтизъм ги кара да вярват в съществуването на друго, ново и различно ниво на възприятие, където Луната е жива и където в “Америка” хората се обличат досущ като Хаджи Смион. Смешните им на пръв поглед идеи носят в себе си стремежа да бъде открита метафизичната другост на контекста, в който те живеят, да бъде открита красивата и функционална страна на всяко необяснимо или непоправимо нещо от реалността. Това е и основната причина “чичовците” упорито да отказват да видят и най-вече да изговорят света такъв, какъвто е:
        “- Помни ми думата, Мирончо, че на тия хъшове, що са сега в балкана, войводите им са се  руски генерали ...”
        Може би и съдбата на повестта малко напомня за тази на Сервантесовия роман, тя като че ли е осъдена да бъде възприемана като една елементарна пародия на възрожденския антигерой, единствената цел на която е той да бъде осмян, също както “Дон Кихот” дълго е бил елементаризиран. Това разбира се е нелепо, както в единия, така и в другия случай.
        “Чичовци” е произведение, което страда от своето болезнено затваряне в рамките на българската следосвобожденска литература. Това е творба, която може да бъде разбрана в своите най-дълбоки смислови нива, само aко е поставена в контекста на европейската и световна литературни класики. Повестта не разглежда проблема за българското национално освобождение, тя описва човека в ролята му на творец, тя говори за всеобщото човешко възраждане.

Варна.1996 - 1999 г .

 

 

© Светослав Тодоров, 1996-1999
© Издателство LiterNet, 04. 12. 2000
=============================
Първо издание, електронно.