Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОРНАМЕНТЪТ КАТО ЕЛЕМЕНТ ОТ ХУДОЖЕСТВЕНАТА СИСТЕМА

Светлозар Василев

web  | Съвременната поезия на бесарабските българи

В един от своите етюди по поетика на художествения текст Р. Якобсон отбелязва особеното значение на повтарящите се елементи в художествената система на лирическото произведение1. Наблюденията си той конкретизира върху творчеството на Пушкин и в тях разглежда художествения образ на статуята и неговата роля в поетическия текст. Интересът на Якобсон е привлечен от честотата на употреба на този образ в поезията на Пушкин и от факта, че честотната употреба на подобни художествени елементи се отразява на спецификата на поезията и я прави "характерна" (като дава пример "пушкинска поезия" ­ поезията на Пушкин). Въз основа на тези свои наблюдения Якобсон достига до извода, че съществуват такива художествени елементи, които представляват неразривен компонент от динамиката на художественото произведение, а има и такива, които варират в различните произведения (и предават на всяко от тях индивидуалност), но само първите създават характерния рисунък на стиха и без тях той не може да бъде възприеман, т.е. "четивен", отнасян към общата символическа система на произведението2. Съвкупността от подобни художествени единици Якобсон нарича "поетическа митология", характерна за определена група художествени текстове3. "Ако искаме да овладеем символиката на един поет ­ пише той, ­ преди всичко ние трябва да открием онези постоянни символи, от които е изградена неговата поетическа митология"4.

Художествени единици с подобна роля откриваме в съвременната поезия на бесарабските българи. Якобсон извежда общия извод за постоянните художествени елементи, които влияят върху логическата подредба на лирическата картина, от наблюдения върху текстове на един поет (Пушкин). В съвременната поезия на бесарабските българи се касае за художествени единици от общ "натюрел" на група поети.

Явлението, което тук ще се опитаме да обясним и опишем, има пряко отношение към структурата на художествената система на поезията на бесарабските българи. Ще бъдем водени от идеята за една обща (за всички поети бесарабски българи) естетическа концепция, според която основната градивна единица на художествената система е  о р н а м е н т ъ т (разбиран като представителен елемент от някаква знакова система). Орнаментът, както ще проследим, функционира в качеството си на художествена и културна единица. В нашия случай това ще бъдат знаци с национална емблематика, заети от "система I" (в случая българската национална знакова система ­ в исторически и културен план) в "система II" (съвременната поезия на бесарабските българи), в своята "хералдическа застиналост". При този процес на "заемане" (който засега само ще предположим) орнаментът (знакът, националната емблема) ще търпи допълнителна семиоза, при която към цялата гама от значения, които той притежава, ще се прибави и интерпретантата "свой, разпознат елемент"5.

Интересен е подборът на използваните единици. Предпочитани са онези, които като знаци вече са усвоили свое място както в националния митопоетичен текст, така и в националното съзнание. Символи, които имат повече от един семантичен план (напр. географска реалия, исторически обект и сакрално значение) и най-малко два ориентира към интерпретантата си (напр. "индивидуален": за "България" ­ "име на държава", за "Балкан" ­ "планинска верига на Балканския полуостров" и "общ", който се отнася към всички знаци ­ "елемент от националната историческа и културна памет").

В ролята на  о р н а м е н т и  са използвани знаци от различни редове. Богатството и колорита им са обясними от факта, че интерпретантата "елемент от националната знакова система" се открива във всички функциониращи в българското етническо землище подсистеми (от топонимната, фолклорната, етнографската, антропонимната, та до лексикалната). Елементите са от различен клас и тип, като предпочитани за художествени "образи" са единици от редовете на топонимите, топосите с особено значение, антропонимите (личните имена), битовите предмети, обекти и реалии с етнографска стойност, както и групата на архаичните, чуждични и диалектни думи. Честотата на тяхната употреба и значението им за художественото внушение предполагат разглеждането им не просто като художествени елементи, а като единици, изграждащи "поетическата митология"6 на бесарабската поезия.

Всеки от класовете художествени единици се отнася по различен начин към рисунъка на стихотворния разказ. Отделният клас (топоними, антропоними, топоси, битови предмети, архаични и диалектни думи) има обособена функция (роля) по отношение на създавания художествен свят в стихотворенията. Така топонимите в някои случаи обслужват мотивировката на разсъжденията и изводите в стихотворенията с български национални мотиви. В стихотворението на П. Б. Вълканов "И попитах" топонимите "Странджа, Добруджа, Родопи, Шипка, България", въведени като художествени субекти, към които е задаван въпросът "... де е дядо ми... де коравите му жили спят", обясняват обобщения отговор в края "... той подпира моята снага...". Т.е. субектите-топоними с географския и националния план на своето съдържание "очертават" събирателния топоним "България" и едновременно с това мотивират отговора ­ "... подпира снагата ми..." или "снага" = "тялото на земята българска" ­ метафора в съдържателен план, включваща изредените географски български реалии. В други случаи топонимите уплътняват рисунъка. В стихотворението на Д. Пейчев "Звездно" топонимът Буджак влиза в следната картина с метафорично пренесеното състояние "спящ Буджак" ­ "В зимен сън потънал, спиш ти, мой Буджак...". Споменаването му подготвя последвалото "уплътняване" ­ "... полета ­ сланясали, дървета ­ вили, натъкнати в небето...", т.е. споменаването на характерните за равнината Буджак реалии, които всъщност са носители на настроение от смисловия ред ­ "тишина, спокойствие, зимен пейзаж...".

Антропонимите или личните имена, които са използвани, конкретизират търсения в стихотворението образ на лирическия субект с логическата връзка "като него". При П. Б. Вълканов в "Зов на България" ­ "... и с мъка Аспарух пак възсиява..." ­ логически се подразбира "страдащ като Аспарух", в стихотворението "Към Балкана" (от П. Б. Вълканов) ­ "Да нося Ботевата сабя с клетва и да просветна като негов стих..." ­ дори връзката "като него" е предадена пряко в стиха. На други места имената на историческите личности (като част от използваната антропонимична система) са в качеството си на "културни цитати" от различни епохи. При М. Бъчваров в стихотворението "Парастас на гимназията в Болград" ­ "... князът домнул Богориди с хрисовула тръгнал е към нас, ... и последван от Сава Радулов, ... дядо Вазов намръщено гледа..." ­ заместват лирическия субект и поемат тази роля (на обобщен субект-съдник в конкретния текст).

Топосите мотивират "случването" в някои от стихотворенията. Т.е. оправдават действието, което може да се организира "точно на това място", на мястото, което му е присъщо (отнася се за "устойчиви" действия с "ритуален" характер, каквито са изпращането, посрещането, хорото, пеенето). Откриваме при П. Б. Вълканов ("Мама") ­ "На прага тя седи... а сетне кърпата пребражда. Гледа отвъд полята, как ли се надява!" ­ топосът "праг" ­ "гранично" място, от което се посреща и изпраща (стихът "как ли се надява / гледа отвъд полята..." = "чака / очаква") или при М. Бъчваров ("На мама") ­ "... чакала си ти пред стари порти" (отнасящо се към началото на стихотворението ­ "Ще се върна, мамо, в ранна есен...") ­ "чакането" е ситуирано в единствено възможното пространство ­ "пред портите". При М. Бъчваров в стихотворението "Край село в Буджака" ­ "... по пролетни буйни зелени баири, овчаринът ... на гайда си свири и песен прастара, хайдушка си пее..." ­ "зелените баири", "гайдата", предполагат "песента" и то не каква да е, а "хайдушка".

Засилената употреба на битови предмети с етнографско значение в стихотворната картина играе в някои от случаите компенсаторната роля на заместител на стихотворното действие. Така е при Д. Пейчев в стихотворението "Утро далечно" ­ "... черги окърпени, вехти дисаги, бели месали, възглавници писани... с бяло брашно нощови..." е стих, в който изреждането на битовите предмети спомага за постигането на неутрализираната откъм действие пауза, която едновременно е и естествен преход от предхождащия стих "... тъгувате вие за мен..." към следхождащия "... всички сте живи за мен...".

Архаичните и диалектните думи са използвани като съзнателно търсени единици от двама поети ­ М. Бъчваров и П. Б. Вълканов. В техните стихотворения можем да ги възприемаме като лексеми-знаци. Функцията им в "картините" е да уплътняват битовата атмосфера. В стихотворенията на М. Бъчваров "Люляци" ­ "... аз топях на кръглата софра, ... вечер лягах аз на пръстен одър, ... заран по росата крачех бос..." (софра, одър, заран), в "Архангеловден" ­ "... мрачно-морава икиндия, бавно над лозето увисна пак, ... тук подранилия върти геранилото, ... поверил си мъката на този геран, ... кофите пълни на стария водник, ... кво правиш, що чиниш, ... лаф за баща ми наука за мен..." (икиндия, геранило, геран, водник, що чиниш, лаф) и в стихотворенията на П. Б. Вълканов "Нашите стари бащи" ­ "... къпеха те хергелето в реката...", в "На майка ми" ­ "позамислена е, тя седи на одъра...".

Обобщаващо, по отношение на художествения "разказ", можем да отделим следните "роли", които са отредени за орнаментите: мотивиране на състоянията и "изводите" в някои от стихотворенията, т.е. мотивиране на емоционалната "сфера" (топоними), уплътняване и обясняване на образа на "субекта" (антропоними), ситуационно "обезпечаване" на някои "ритуални" действия (топоси), логическо осигуряване на необходимите "паузи" и "преходи" в "разказа" (етнографски елементи) и постигане на реалистичност при пресъздаване на битови сцени или образи (архаизми и диалектни думи).

Не по-малко интересна е структурата на орнаментните класове (редове). Топонимите са количествено най-богато представеният клас орнаменти. Използвани са имената на различни географски реалии. Подялбата им по признаци е следната:

По принадлежност:

I. Български ­ включващи:

1. Имена на градове и села.
1. 1. От българската съвременна политическа територия (Сливен, Батак, Казанлък, Царева ливада, Трявна).
1. 2. От българското етническо землище ­ които са били в българските територии някога (Солун, Одрин, Лозенград).

2. Имена на планини и географски области.
2. 1. От българското политическо (съвременно) землище (Ком планина, Стара планина=Балкан, Пирин, Странджа, Родопи, Добруджа).
2. 2. От българското етническо землище (Македония).

3. Имена на реки и морета.
3. 1. В българските граници (Черно море, Марица, Янтра).
3. 2. В българското етническо землище (Бяло море).

II. Бесарабски (Бесарабия е географска, а не политическа област):

1. За градове и села (Тараклия, Болград, с. Исерлия, Твардица).

2. За географски области (Буджак).

3. За реки (Киргиз река) и името на България, което фокусира в себе си няколко значения ­ "Родина", "Родина на дедите", "Втора майка", "Отечество-Метрополия".

В знаковата характеристика на топонимите по необичаен начин се решава опозицията "свои - чужди". Тези с произход Бесарабия са лишени от натоварването "чужди". В диахронен план от 40-те години развитието е очевидно - през 1943 г. М. Хаджийски издава сборник със заглавие "Пуста чужда чужбина" (с репродуциране "чужда" Бесарабия, "свое" в Българското); вече през 90-те години в поемата на М. Бъчваров "Архангеловден" четем "...дома на село в Буджака гостувам..." (т.е. абстрахирайки се от конкретното "дом" = само на "къща, в която съм се родил и живял", виждаме движението на маркерите "свои - чужди" върху бесарабските реалии, 40-те години бесарабско - "чуждо", 90-те години бесарабско - "свое").

Логиката, по която се посочват топонимите от България, е не логиката на четене на географска карта, а на четенето на исторически атлас. Така ги откриваме у П. Б. Вълканов в стихотворенията: "И попитах" - "Странджа, Странджа, с кръв и мъст люляна..., и попитах Добруджа с тревога..., вий, Родопи величави, горди..., Тунджа, Тунджа, моят дядо где е..., Шипка, Шипка, ти навярно помниш..."; в "Зов за България" - "Край Солун слънцето пак кърваво залязва..., и Бялото море прорязват вик и стон..., над Пирин планина горят пожари..., и Македония потъва в Мрак..., през Странджа бежанци с деца се мъкнат..., над Одрин, Лозенград лъщи кама..., а в Добпуджа прабългарската чета..."; в "Песен за Добруджа" - "Добруджа, Добруджа, светла обител..., Добруджа, Добруджа, порти чемширови..."; в "Среща с родината на дедите" - "...и люля ме вятърът хайдушки край Батак, край Сливен и Троян".

Топонимите за планини включват имената на почти всички български планини. С особено значение сред тях е "Стара планина" = "Балкан"(старият Балкан). Това е и честотно най-употребяваният топоним от този клас. От П. Б. Вълканов в стихотворенията "Към Балкана" и "Ергенски кладенец": "...Балканът, мой закрилник, пак ме мами...", "...от жилите на древния Балкан..."; от М. Бъчваров в стихотворенията "Предание" - "...балкана хайдушки", "На Шипка" - "...аз стоя на Балкана...", "Архангеловден" - "...а на Балкана е пъпната ми връв"; от Н. Стоянов "Българин да си остане" - "...напуснал свидните Балкани..."; от Вл. Калоянов в "Памет" - "...стои сега Ботев... и страж е на свещения Балкан...".

В поетичния контекст се извежда опозиционната двойка топоними Балкан - Буджак. Буджак е географска област в Южна Бесарабия, която е заключена между реките Дунав и Днестър и от Черно море. Някои етимолози обясняват името и от татарски език със значение "ъгъл" и го свързват с областта "Онгъл", в която за известно време се установяват Аспаруповите българи7. Интересното е, че и в поезията макротопонимът се възприема с това си значение. В стихотворението на И. Вълков "Буджак" откриваме следното историческо четене на макротопонима: "Онгъл, мой роден, с думи напевни..., скитски кургани, вал Аспарухов..., всичкото мами с образи сухи...". Буджакът поема няколко значения - "роден Буджак" при М. Бъчваров в "Сърце, сърце", "степ" (широко и диво пространство) в "Тараклия" от същия поет, "роден" при П. В. Вълканов в "Ергенски кладенец", "Онгъл", т.е. праизвор=отправна точка преди векове за прабългарите, "южна равнина" при П. Б. Вълканов в "Моята южна равнина". Т.е. Буджакът като равнина е възприет и в географското си, и в предаденото му историческо интерпретиране, и в значението си на "родно място"="дом".

Балканът също носи географска и историческа интерпретанта. Историческата му семантика се свързва с етапа на освободителни борби от турско робство - "Балкана хайдушки" (от стихотворението "Пееше мама" на М. Бъчваров). Едновременно с това "хайдушки" отвежда към фолклорния семантичен план и се стига до митопоетическата интерпретанта "Балканът мой закрилник" (при П. Б. Вълканов в стихотворението "Към Балкана"), за да може, пренесен като макротопоним в поезията на бесарабските българи, да функционира и с нова семантическа стойност - "...кръвта зове ме, вика ме Балкана..." ("Предание" на М. Бъчваров) - място на корените, място, от което са дошли бежанците (събирателно Балкан - Балкани) и което ги "зове"="вика" при себе си.

Опозицията "високо - ниско", "планина - равнина", "Балкан - Буджак" всъщност се изравнява в интерпретантата "люлка на корените" (значение, пренесено от макротопонима Балкан върху другия макротопоним Буджак, който освен това се осъзнава и като "Онгъл").

Интересно е осмислянето на макротопонима България спрямо останалите макротопоними Молдова и Русия и развитието в значението на понятието Родина. Името България се появява както пряко назовано (при П. Б. Вълканов в стихотворението "Малинов звън" - "Българийо, от кост на кост..., ГИ попитах", "... и попитах най-накрай България..."), в стихотворението на М. Бъчваров "Пееше мама" - "...и сърцето им обич към България беше"), така и непряко, подразбиращо се от определители (при П. Б. Вълканов в стихотворението "Среща с родината на дедите" - "...ти, земя на Левски и на Даме..."). "Родина" търпи развитие в семантичен план за продължителния период (от 60-те до 90-те години). В първата българоезична стихосбирка "Моята южна равнина" на П. Б. Вълканов под "родина" се разбира Русия - "Родино моя" - "...обичана и слънчева Русия, родино моя, майчице добра". Веднага след това стихотворение следва "България - моя втора майка", в която се търси "изравняване" в семантичното натоварване на двата макротопонима, решено удачно още в заглавието на второто стихотворение - "втора майка". В значително по-късни стихотворения (80-те години) България вече се означава като родина-майка (в стихотворенията на И. Вълков "Заветът на Кубрат" - "...Българийо, ...свещена наша земя...", в "Носталгия" - "...твое съм чедо, Българийо мила, ...винаги майка-любов те наричам, ...скъпа Българийо, родна страна"). Така е и при М. Бъчваров в "Архангеловден", където в последния стих се решава въпросът за съдържанието на понятието "родина-майка" - "...тук, в Буджака, съм аз повтория, а на Балкана е пъпната ми връв" (макротопонимите Буджак и Балкан са използвани със събирателното си значение Молдова и България, а "майка-родина" е свързано асоциативно с "пъпната ми връв").

Семите, използвани за означаване на топоси (в митопоетичния текст пространства с допълнително натоварени значения), се отнасят към ситуирането на действието в произведенията. В своята семантична същност те кореспондират с топосите от българската фолклорна традиция (от българското фолклорно съзнание). Именно заради това им значение и заради връзката с традицията те са предпочетени в някои от стихотворенията. Използвани са обектите кладенец - геран, праг, път, степ и Балкан. Балканът от макротопоним с историческо и географско значение, още в българския митопоетичен текст получава допълнителното семантично натоварване "свещения Балкан" и от класа на топонимите преминава в класа на топосите с особено значение.

"Кладенецът" или както е използван на някои места "геранът" притежава нещо от фолклорното си значение "път между световете". Използван като такъв образ от П. Б. Вълканов в стихотворението "Ергенски кладенец", го откриваме в следната строфа: "...кои ергени и кога, копали го за спомен на дедите ни? А той останал с името им досега, просмуквала се чак дотук водата синя, във родния Буджак от жилите на древния Балкан". Т.е. в последния стих кладенецът става "пътя", "мястото", чрез което се стига до "другия свят" - "родината на дедите", тук в събирателното "древния Балкан", а за символ на "връзката" е използвана "водата синя", която е удобна и за сетивнато възприемане на резултата от "прехода" - "...да ни напомня, че тя е сладка като вино на празника на Трифон Зарезан".

"Пътят" е символ на "бежанецът" и в този план "път" и "бежанец" се изравняват семантически. В митопоетичен контекст "пътят" е мястото извън усвоеното пространство, т.е. неусвоено, опасно пространство. Един от текстовите образци за подобна употреба е в стихотворението на Н. Стоянов "Българин да си остане" - "...когато тръгна, заскрибуца през буците от рът на рът, с дечица пълната каруца...". Тук "път" е заменено от "през буците от рът на рът", значението на топоса е запазено (неусвоено, опасно пространство) и дори подсилено, като вместо да използва лексемата "път", авторът е предпочел по-образното ("през буците от рът на рът") изразяване, което съдържа нюанса "дори няма път".

Богата е системата на употребените лични имена в стихотворенията. В съдържателен план те ще се поделят на имена на исторически личности (за които пояснихме, че функционират в качеството си на културни цитати - Калоян, Симеон, Самуил, Кубрат, Аспарух, Богориди, Сава Радулов, Ботев, Левски, Караджата, дядо Вазов, Пушкин, Еминеску, Тарас Шевченко) и лични имена от познатата българска антропонимична система (които ще присъстват само със значението "български имена" и с него ще бъдат използвани като символи).

При въвеждането на имената на личности в действието или просто в стихотворния разказ се следва една историческа логика. У П. Б. Вълканов в стихотворенията "Зов на България" ("...земяна ни, която Омуртаг запазва, ...духът на Симеон ни пита пак..., и вдигнал меч, сам Калоян в тревога тръпне, ...и с мъка Аспарух пак възсиява..."), "Към Балкана" ("...да смъкна аз бесилката от Левски"), "Среща с родината на дедите" ("...ти, земя на Левски и на Даме..."), в стихотворенията на М. Бъчваров "Пееше мама" ("...пееше песни за Караджата, ...песни Ботевски пее..."), "Парастас на гимназията в Болград" ("...князът домнул Богориди, ...последван от Сава Радулов, вижте с укор ни гледа Тарас, ...дядо Вазов намръщено гледа, ...Пушкин гледа в очите със бяс..."), в стихотворенията на И. Вълков "Заветът на Кубрат" ("...заветът на мъдри Кубрат изпълни, ...земята на хан Аспарух пребъдва..."), "Буджак" ("...скитски кургани, вал Аспарухов...").

Имената се заемат като вече устойчиви символи от българската история. В текста заместват цели описателни конструкции (Симеон - "златен век на културен подем", Калоян - "време на военни успехи и политическа мощ" и т.н.). В стихотворенията, в които се обсъждат културно-просветни проблеми (М. Бъчваров в "Парастас на гимназията в Болград", например) са предпочетени имената на книжовници и дейци от времето на Възраждането. Самото "Възраждане" по този начин е означено като период от типа "златен век на българската култура" и е превърнато в "поле" за заемане на имена - високи модели за подражание (дядо Вазов, Богориди, Сава Радулов). Прави впечатление, че присъстват и имената на "чужди" културни герои. Принадлежността им руската или румънската култура (традиции, с които бесарабските българи имат контакти) обяснява приемането им стихотворенията (Пушкин, Тарас, Еминеску - като "синоними" - "руският Вазов", "украинският Вазов", "румънският Вазов").

Останалите лични имена (Кольо Турлак, Гичов Тодор, Димитър Бондар, Кривошиев Иван, Снежана, Каню, Яна) с принадлежност към българската антропонимична система, битуваща в Бесарабия, нямат никаква особена знаковост (освен тази, че са български). Те (с изключение на Каню и Яна) се появяват в текста по логика, известна само на автора (и обикновено като лице, към което е отправен монолог). Например у М. Бъчваров в "Праг" - "Цъфтеж е във Чийший, Кольо!", в "Архангеловден" - "...комшия да шия Кривошиев Иван...", т.е. имена на хора, които са познати на автора и с които той общува задочно в стихотворението. Д. Пейчев в стихотворението "Утро далечно" ("...как да не каним кавала на Каню, как да не чуем Яна усмяна, Яна усмяна с нова премяна") използва имената "Каню" и "Яна" с художествена цел и в знаковото им натоварване "български имена". Римното свързване "Яна - усмяна - премяна" и потърсената алитерация в стиха "как да не каним кавала на Каню" имат ритмообразуваща стойност за стихотворението.

Етнографските елементи допринасят за колорита на съвременната поезия на бесарабските българи. Като такива са използвани предмети от селския бит (черги окърпени, вехти дисаги, бели месали, възглавници писани и др.). Характерни са за художествения натюрел на Д. Пейчев. У останалите поети са използвани по-рядко и не могат да бъдат изведени като техен стилов определител (например в стихотворения на П. Вълканов: "дядов кавал", "бащино рало", в стихотворения на М. Бъчваров - "пеещи каруци", "кръгла софра", ""пръстен одър", в стихотворенията на Н. Стоянов "пълна каруца", "бял остен"). При тях етнографските елементи (селските битови предмети) са добавка към картината, "елемент" от нея, но не и самостоятелен обект (т.е. те са несамостойни единици), които функционират като картинен уплътнител). При Д. Пейчев битовите предмети изграждат стиха не само технически (като осигуряват ритмически стихотворението "наредени" - "уморени" срещу "кавал" - "месал"), но и художествено (създавайки една контрастна, цветна картина - "бели" за "месали", "писани" за "възглавници", "алени" за "грънци", "златни" за "керемиди"). В стихотворенията му със значение "етнографски елементи" са използвани не само битови предмети. В стихотворението "Помня" картината на "родното", "селското" е постигната с изброяване имената на полски растения ("...твоите градини, изкласили житни ниви, меден медов слънчоглед, трънки, млечки и пелин, гьозум, джигра и ардал, под черешите сакъз..."). Друг клас със същото значение е този на обекти от "селската" топонимия (в стихотворението "Нощем в Балкана" - "...спят нивята, ... спят лозята, спят баири, долини, спи рекичката далече"). Устойчива черта в подобни стихотворения, в които етнографските елементи имат функцията почти на лирически субект, е те да бъдат изброявани в границите на едно или две четиристишия и по този начин да се постигне търсеният ефект (да се привлече върху тях вниманието на читателя и те да се възприемат като субект, например в "Утро далечно" - "...черги окърпени, вехти дисаги, бели месали, възглавници писани, кюпища пълни, алени грънци, с бяло брашно нощови..."). Особеност е и това, че всяка "група" е от "еднородни" елементи (само битови предмети, само селски топоними, само полски растения), няма "смесване" на елементите. Така се постига усещането за "компактна" и "хомогенна" група, "субект", към който могат да бъдат отправени определения като "спят" (ниви, лозя, баири), "сънуват", "тъгуват" и реплики като "вие сте живи за мен", "помня ви".

Последната знакова система, от която се подбират "единици", които да функционират в художествения текст като орнаменти е езиковата. Търсени са лексикални единици от архаичните, диалектните и чуждичните езикови пластове. "Чуждиците" (ако могат да бъдат наречени така) са турцизми, които отдавна функционират в говоримия език и са лишени от спомена за своята етимология. Използвани са лексеми за предмети (шарапани, съдини, пешкири, софра), за обекти (сая, кър, харман, геран, водник), за абстрактни понятия (во веки, айол, каил), за действия (калесва, лочат, чиня), за времеви определения (икиндия, заран, одеве) и др. Основната им функция определихме като допълващи селската атмосфера, която е търсена в някои от стихотворенията (в знаковата позиция "селско"="свързано с корените", "близко", "родно", "свое" и в опозицията "село" - "град", например при М. Бъчваров "...омръзнал ми е този градски шум с неоново-ослепящи афиши, потеглих бавно в селски прашен друм..."), използвани обикновено от лирически герои - възрастни хора, носители на диалекта, архаичните думи и турцизмите (например в "Архангеловден" от М. Бъчваров - "...дядо Стоян викаше... Мише, момченце, глупав си айол...").

Орнаментът (или елементите от различни знакови системи, които функционират в бита и съзнанието на дадена общност с подобен статус) има текстовото основание да бъде възприеман като структуроопределяща единица в художествената система на поезията на бесарабските българи. Тя може да бъде осмислена цялостно единствено в естетиката на  д е к о р а т и в и з м а, където орнаментът да бъде възприеман като художествен символ (в случая на етническата принадлежност). Активно той функционира в една голяма част от съвременната поезия на Бесарабия (онази, която се отнася към темите "национално-героичен епос" и "страдание и болка по корените, по спомените").

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Якобсон, Р. Работы по поэтике. М., 1987, с. 145-181. [обратно]

2. Вж. Якобсон, Р. Цит. съч., с. 146. [обратно]

3. Пак там, с. 148-149. [обратно]

4. Пак там, с. 149. [обратно]

5. Вж. Еко, У. Трактат по обща семиотика. С., 1993, където се разглеждат основните процеси и отношения, които съществуват в знаковите системи, и редом с това процесът на допълнителна семиоза, на който могат да бъдат подлагани знаците, като се има предвид и връзката с пълната гама от предходни техни значения (с. 90-100). [обратно]

6. Виж. Якобсон, Р. Цит. съч., с. 148. [обратно]

7. Неделчев, Н. Бесарабските българи в Тараклия. В. Търново, 1998. Авторът разглежда етимологията и значението на макротопонимите Бесарабия и Буджак и приема като едно от възможните тълкувания на макротопонима Буджак името му да се чете като калка на татарски език на думата онгъл - 'ъгъл' и да е свързан, т.е. да е мястото, на което се установяват Аспаруховите българи около 660 г. (с. 25-27). [обратно]

 

 

© Светлозар Василев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 23.11.1999
Светлозар Василев. Съвременната поезия на бесарабските българи. Варна: LiterNet, 1999

Други публикации:
Светлозар Василев. Съвременната поезия на бесарабските българи. Ямбол: Хера АД, 1999.