Съвременната поезия на бесарабските българи включва в своята многоцветна палитра "модерната" тема "за самотата". Поставена в този контекст "самотата", като душевно състояние, добива ново измерение (нюанс), заради личността на своя носител - бесарабският българин, потомъкът на политическите емигранти от България¹.

Не е възможно да "разчленим" във вид на тематични определения тревожните за българската общност в Бесарабия въпроси, които като проблематика генерират художествените търсения и размишления на тази поезия. И макар и условно, за наше улеснение ние ги сведохме до три - "за миналото", "за корените" и "за самотата". В отделните произведения и в общия поетически текст те се преплитат и взаимно допълват. Дори такава "универсална" тема-проблем, каквато е тази "за самотата", със съвременно звучене и измерение, в поезията на бесарабските българи попада под "сянката" на "спомените" и "корените", на "традицията" и се обременява от емоционалния "товар", който могат да носят в своята душа и съзнание наследниците на емигрантите.

Ето защо, когато се занимаваме с бесарабската рецепция на една от големите световни проблемни теми - "самотата", трябва да отчитаме, че тя всъщност е художествен аналог на настроения, появили се съвсем естествено в емоционалния свят на емигрантската общност в чужбина и наследени от нейните потомци.

Резигнацията, отчуждението са резултат от граничната ситуация "свой само в общността, чужд сред своите в родината майка". Трагедията идва за второто и третото поколение в чужбина под формата на въпроса "А къде е Родината?" (например у П. Вълканов в "България - моя втора майка", у Д. Боримечков в "Отечество - метрополия, Молдова - родина"). "Своето", там, където си "чакан" и "желан", е условното пространство, художественото пространство, а реалността е друга - "живот в неусвоената чужбина", където си сам дори сред своите, защото липсват ясните определители "майка-родина" и "дом". Проблемният индикатор е "четим" като "липса на", т.е. "нещо, което не достига, за да си щастлив". "Самотата" за съвременния бесарабски българин е усещане, предизвикано от широк диапазон екзистенциални адреси, за които е общ въпросът "Какво е моето място, роля, задача в чуждото и в своето общество?". "...а времето е глупаво трагично, кому съм нужен аз и тези редове?" (Т. Стоянов - "Студ" от стихосбирката "Размисъл").

Кръгът от проблеми започва да се разраства още при заглавията на стихосбирки и стихотворения: "Дано досънувам до края" (С. Кутанов), "Размисъл" (Т. Стоянов), "С болка и копнеж" (А. Малешкова), "Плът на радостта ти" (Г. Барбаров), "Вселена на откровения", "Синята далечина" (Д. Боримечков), "Носталгия" (Ил. Вълков), "Това съм аз", "Нежни листа" (Т. Танасова) - стихосбирки; "Елегия", Самота", "Студ", "Път", "Сън" (Т. Стоянов), "Монолог", "Краят", "А мен ме боли", "Защо?", "Нощта мълчи" (Т. Танасова), "Съвършени сме", "Разреши ми да бъда", "Плюят в душата ми", "Рани дълбоки" (Г. Барбаров) - стихотворения.

Онова, което е било само въпрос, необяснимо усещане, започва да търси своите отговори и обяснения. Ето къде е заложена и втората причина, която прави темата интересна за бесарабските поети. Художественото търсене на миналото и корените не са в състояние да дадат онази широта на перото и погледа, та да бъдат "дискутирани" екзистенциални по своята същност проблеми. Темата "за самотата" е възможност да бъде направена връзката с голямата, световната поезия. Тя е възможност да се "отвори" тесният проблемен кръг на поезия, ориентирана към една етническа общност, да я превърне в поезия с универсално значение (което да осигури "диалогът с другите"). В така ориентираната поезия диалогът с чуждата културна традиция вече не заплашва с "културна асимилация", напротив, допълва художествената визия: "...и дым отечества нам сладок и приятен. А. С. Грибоедов" (използвано като мото от П. Вълканов), "...твоею кистью я отмечен. М. Светлов" (използвано като мото от П. Вълканов), "...ах, кто не любит первый снег. Н. Рубцов" (използвано като мото от Т. Стоянов).

С "модерните" търсения ни запознават "нови" имена - Т. Танасова, Т. Стоянов, Н. Стоянов, Вл. Калоянов, Ил. Вълков, Г. Барбаров, Д. Боримечков. Техният рисунък е по-дискретен и деликатен. Стихотворенията им кореспондират с изобразителното изкуство (например "Акварели" - стихосбирка от Т. Стоянов). Пред перото им се появява новият проблем - "Как да бъдат представени душевните настроения?". Разрешението не е ново, но за развитието на бесарабската поезия е оригинално - стихотворенията се превръщат в стихотворения - пейзажи на душата. "...и капят дни във вечността, и времето лети, лети! Излива дъждове пак есента..." (Т. Стоянов). Стилът и формата се усложняват. Някои от поетите използват "белия стих" - "Мълчанието е отговор на много въпроси... мълчат притихналите ни ръце..." (Т. Танасова). Г. Барбаров създава свои "бели" тристишия в стихосбирката си "Плът на радостта ти" - "...ах, и огледалата имат младост, винаги съвпадаща със нашата", "...докосвам се до тебе, усещам бъдещото твое отсъствие", "Асансьорът на нощта изкачва нагоре само спящите". Полетата, от които се заемат символите, чувствително се увеличават. "Националната знакова система", която изчерпателно се използва в другите стихотворения, тук не е достатъчна. Уловената близост между "пейзажа" и "настроението" позволява да бъдат привлечени символните полета на природните и сезонните състояния и да бъде използвана тяхната образност (например, сезонни цикли в антологични сборници - сб. "Песен за зимата", "миниантологии"² по страниците на вестници - "Есен в Буджака", "Зимата си отива от Буджака"). Природните промени и състояния са приети с цялата гама от емоции, които носят (листопад - от Т. Танасова в "А мен ме боли", "Есен е" в стихосбирката "Това съм аз", от М. Бъчваров в "Жерави" в стихосбирката "Камък на синора", от П. Вълканов в "Ранен есенен дъжд"; цъфтеж - от Т. Стоянов в "Дойде пак време за цъфтеж" в стихосбирката "Акварели"; снеговалеж - от Т. Танасова в "Януарско", от П. Вълканов "Снегът вали..."). Освен "сезоните" и "природата" за поезията се "открива" пространството на битовото ежедневие, урбанистичните картини, тишината на вечерните часове, която предразполага към размисъл и съзерцание, светът на околните предмети, който подчертава самотата и тишината и поражда необходимостта от "другия човек", с когото да се споделя (в поетическите текстове на М. Бъчваров - "...омръзнал ми е този градски шум..., "...пак прободе с гръм трамвай градското среднощие..."; на Н. Стоянов - "...такава звънка, звездна нощ, че сякаш нищо няма смисъл..."; на Т. Стоянов - "...влезе в стаята ми да се сгрее поизмръзналата тишина...", "...човекът стоеше сам сред опустелите пейки на стадиона..."; на Т. Танасова - "...ще помня, че под туй небе веднъж си ме докоснал...", "...повтарям в унес твойто име, но ти мълчиш, нощта мълчи..."; на Вл. Калоянов - "...колко слънца, а жълтите им пламъци осейват слънчогледовите ниви...").

Лирическият разказ се изчиства от събитийност, конкретност и връзка с някакви реалии. Поезията започва да "рисува" емоционални състояния, обогатена от символите на новите полета и пространства, свързани и обединени по някакъв начин около темата "самота". Апаратът за "сетивно" възприемане на "емблемите" и прочита им през "етноразличителната" решетка е заменен от асоциативно "четене" на символите в плана на настроението и емоционалния заряд, който те носят.

Усещането за самота, което витае над голяма част от поетическите текстове на бесарабските българи, е постигнато по различен начин.

Особено популярно е търсенето на промените в природата като емоционални носители. Тук всеки поет има свой любим сезон, който оказва известно влияние върху стила и настроението на поезията му. Т. Танасова се обръща към носталгията на есента и тишината на зимата. "Есента с късо жълто палтенце трепери, и няма навес, нито завет, нито стряха за нея днес..." в "А мене ме боли", "...вчера бе лято, днеска е есен, ...капят листата в синята вечер, стине земята - есен е вече..." в "Есен е", "...обещават, че тъжен сняг ще отрони небето скоро..." във "Винаги неочакван", "...пада сняг - бял дувар, бяла къща, ...пада сняг, ...любовта ни се връща..." в "Януарско", "...печален сняг, далечен ден..." в "Плен". При нея "есента" е свързана с "край на нещо", с "безвъзвратност", с нещо, което завинаги си е отишло. "Зимата" е "белият цвят", "надеждата" и "тишината", тя носи усещането за изчистеност на отношенията и за вътрешна, душевна чистота ("...пада сняг и навред е прекрасно..." в "Януарско").

При Т. Стоянов "есента" и "зимата" присъстват по друг начин. "...аз помня зимата, когато снегът висеше над земята..." в "Из детството", "...аз тичах пак сред зимата..." в "Аз тичах...", "...снегът е пак мажорна песен, ах, стига теб да видя аз..." в "Снегът...", "...разтапя се пак есенното злато, небето е звънлива синина..." в "Етюд", "...хвърчат листата, от вятър подгонени, с пристан едничък за тях - в паметта" в "Удрят се леко в стъклото листата", "...октомври пуши дългите цигари, замислен, мълчалив...". Тук "зимата" и "есента" са свързани със спомените и с размисъла. Настроението за безнадеждност липсва. Сезоните са потърсени в пейзажната им застиналост, композирани така, че да улеснят и предразположат съзерцанието. Към тях поетът е прибавил пролетните картини, в които пулсира "раждащото се", "новото" - "...първите следи на пролетта...цъфнаха кокичетата и усещам, първото си чувство спомням аз..." в "Кокичета", "...как ли се раждат мечтите, от мирис на люляк в нощта..." в "Как ли?".

За П. Б. Вълканов "зимата" и "есента" са сезоните на равносметката, времето за "погледа назад", за погледа към свършеното и несвършеното - "...снегът вали, затрупва мойте дири, а мойте мисли ронят се и пеят... сред грижи и надежди и съмнения... и всичко тук напомня ми за тебе..." в "Снегът вали" или "...а дюлите узряват късно във сини есенни градини, ...да, дюлите, те твърде късно изцеждат в сока свойта песен..." в "А дюлите". Така е и при Н. Стоянов - "...среднощни снежинки светят... далече сега си, там... ще тръгна към тебе пеш", при Г. Барбаров - "...не съществува друго време - сняг вали... сякаш трябва да забравим за болките, за времето..." в "Най-после сняг".

Докато сезоните са използвани в качеството им на "носители", изпълнени с емоция, и внушението се постига с композирането на самия пейзаж и рисуването му в стихове, в други текстове интересът е насочен към връзката на емоциите с отделните моменти от денонощието (утро, ден, следобед, залез, вечер, изгрев...). Тя е потърсена в характерните за тези моменти състояния на духа. У Т. Танасова - "...тъмно, пусто... тъжно, тихо... само мисля, ах, къде си ти... тука само ме прегръща нощната тъма, ...тебе чакам, тебе любя..." ("Нощно"), "...и през летните нощи пролетта ще сънувам..." ("Ще сънувам"), у Т. Стоянов - "...когато тъмносиньо небе запалва нощем жълтите си свещи... забравям всички болки и обиди..." ("Когато тъмносиньото небе"), "...и мяркат се, треперят сенки, потъват във вълните на нощта..." ("Сенки-спомени"), "...нощта е летище, където кацат нашите сънища..." ("Всемир"), у Г. Барбаров - "...асансьорът на нощта изкачва нагоре само спящите...", "...щурчето нощната грамада отрича - шегувайки се..." (тристишия от стихосбирката "Плът на радостта ти"), у М. Бъчваров - "...и в пристигнала нощ, ...все се взирам... тази нощ с тъмнината е лек..." ("Зимна вечер"), у Д. Боримечков - "...нощта е самотна - аз целувам дъжда..." ("Есен"). Нощта за тези поети е времето за откровения, за лирическо настроение, нежни жестове, притихнал поглед, тъжно съзерцание ("...тъмно, пусто - мисля къде си..." - Т. Танасова, "...забравям всичките си болки..." - Т. Стоянов, "...тази нощ с тъмнината е лек" - М. Бъчваров). Тонът е тих, минорен, успокояващо-лечителен.

Утрото носи противоположните настроения - вълнението, надеждата, очакването за нещо ново, нетърпението - "Такова утро бяло! ...безмълвно пада сняг, ...макар че слънце няма - денят е чист и благ..." ("Такова утро" - Т. Стоянов), "...ах, сребърното ми звънче, на мартенското ведро утро..." ("Обновяване" - Т. Стоянов), "...сутрин ще повторя бъдещето си - ще живея..." (Г. Барбаров), "...той ме събуди сутрин рано - аз снощи с тоя стих заспах..." (Т. Танасова), "...зората гори като пламък - събужда се новият ден..." ("Утро над родното село" - М. Бъчваров), "...славеите приветстват зората със своя звучен песенен език..." ("Утро" - П. Вълканов).

Светът на вещите, всекидневното суетене, бързобягът и "градският шум" (М. Бъчваров) са въвлечени в картините, за да подчертаят човешката самота, отчужденост. "...заминаващият влак потвърждава разлъките и срещите..." (Г. Барбаров), "...ах, каква е лудост - опитваме се да живеем нормално.", "...родих се човек, ала животът търпеливо превръща ме в животно", "...не пътечка търси пияният в нощта, а отдавна изгубени пътища.", "...пламъкът на свещта с остри отломъци - кърпи мълчанието ни..." (Г. Барбаров - тристишия), "...стоя на гарата самотен и чакам вече с часове...", "...в ефирното пращене долавям аз едва... о, звуци, крехки, живи, ...представих теб, останала в изминалите дни...", "...часовникът дан на прогреса, ...побира в таблото си лесно... и болки, и смях, и мечти..." (Т. Стоянов), "...пак прободе с гръм трамвай градското среднощие, ...спи синът щастливец той е, ...а часовникът нацупен, пак си тика, пак си така - чакам аз, че стих ще дойде, през стъклото гледам... (М. Бъчваров), "...тичат нагоре, тичат надолу, бързат за някъде... Ах, накъде сте забързали, хора?" (Д. Боримечков). В тишината на предметите и сградите трагедията, безнадеждността се задълбочават - "...жилището се превърна в сгъстена топка избухлива тишина, готово да се пръсне от първото звънене - дано поне някой обърка номера! ("Телефонът"), "...човекът седеше сам сред опустелите пейки на стадиона... той усети дългия ми поглед и се стресна, ...сутринта стадионът изглежда като напуснато от хора жилище" ("Самота") - от Т. Стоянов. Самотата се усеща още по-силно, нейното присъствие се осмисля в екзистенциално изстрадана максима - "...сам съм като честния човешки път!" (Г. Барбаров).

Изповедите са "извлечени" от сърцето, от душата на самотника. Те са строго индивидуално изживени и изстрадани. В текста откриваме следните варианти - "...докосвам се до тебе, усещам бъдещото твое отсъствие...", "...достигнах края на земята - и намерих пътечка към родината...", "...сърдя се...", "...аз се влюбих..." (Г. Барбаров), "...аз чаках твоята ръка...", "...бях най-невинна...", "...в моето съзнание блещука крехка мисъл...", "...аз зная има нейде - едно сърце и две очи...", "...ще помня, че под туй небе...", "...аз влюбена съм в твойте рими..." (Т. Танасова), "...мен ме мами синята далечност...", "...мене ме боли...", "...аз целувам дъжда..." (Д. Боримечков), "...аз тичах, тичах пак сред зимата...", "...аз помня зимата, когато...", "...но аз ще бъда вече друг...", "...не съм аз вече толкова безгрижен...", "...и ето аз слизам най-сетне..." (Т. Стоянов), "...аз искам да докосна с устни...", "...и аз си заминавах неохотно, а ти остана - светла и печална..." (Н. Стоянов). Първоначалният изказ - "аз"-ът дава на съвременните бесарабски поети възможността да споделят в следата на художествената условност, с помощта на лирическия изказ, лични, човешки проблеми и жизнен опит, нещо, което и в другите две теми ("за миналото" и "за корените") се потискаше от силата на общността и традицията. "Аз"-изказът е свидетелство и за друго - в тези стихотворения "субектът" е сам, по-рядко, почти единично се среща споделяното - "ние", "заедно". Човешкият свят в тези стихотворения като че е затворен в местоименните форми на "аз"-а и рядко срещащата се "тя" ("ти") - "...аз, ти - черното и бялото на любовта..." (Т. Барбаров), сякаш той се изчерпва с тях и "другите" в него са излишни.

Напрежението в поетическия текст ("...жилището ми се превърна в сгъстена топка избухлива тишина...") кулминира и "се пръсва" ("...готово да се пръсне от първото звънене...") в множество "екзистенциални" въпроси - "...розовата къщичка я няма - Где е оня град благословен?" ("Първи сняг" - Н. Стоянов), "...съвършени сме. Затова ли така обичаме случайните си грехове?" (Г. Барбаров), "...докъде ще достигне празнината след думатата ти "сбогом"?", "...без лъжи ще открие ли мястото си в живота ни правдата? (Т. Барбаров), "...ах, накъде сте забързали, хора?" (Д. Боримечков). Прави впечатление, че перспективата в тези въпроси винаги е обърната към бъдещето, към онова, което предстои - "докъде ще достигне?...", "...ще открие ли?...".

Синтезът е достигнат при Т. Стоянов - "...но времето е глупаво трагично, кому съм нужен аз и тези редове? ("Степ"). Търсенето и питането са обобщени в едно съмнение - "за смисъла на онова, което се върши", "за необходимостта от красота, мечти, поезия".

Онова, което учудва в тази поезия, е позитивността на авторите, тяхната положителна нагласа. У същия Т. Стоянов тревогата отстъпва на надеждата: "...Всред гъстата от облаци мъгла, изгубена звезда една блещука. Така всред множество тегла - понякога прогледва и сполуката! ("Всред гъстата...") или "...но щом сред толкова омраза намира все пак път и обичта - изглежда няма нищо въобще напразно и значи струва да живееш на света!" ("Р. С.").

Проблемът за "смисъла" и "утрашния ден" е решен чрез всепобеждаващата сила на "обичта" и "красотата" по модела "Красотата ще спаси света" (който за бесарабските поети е изчистен от спомена за литературен цитат и битува като универсален екзистенциален отговор).

Всеобхватната тема "за самотата" и нюансите, в които тя е разгледана от съвременната поезия на бесарабските българи, "обговаря" модерните въпроси, които стоят пред общността и нейните членове. Тя "чертае" и бъдещето в поезията на бесарабските българи, онова, което следва, когато вече имат художествено решение, интересът към "миналото" и "корените". Съвременната и актуална тема предоставя пред тази поезия възможността за "полет". "Полет" в бъдещето на "художествените форми" и "художествения свят".

БЕЛЕЖКИ:

1. Отношението "потомците и самотата", според нас, е основният мотив за оригиналния поглед към темата в нейната рецепция в съвременната поезия на бесарабските българи. [обратно]

2. Т.нар. "миниантологии" са рубрика на в-к "Български глас", издаван в Молдова. Те представляват периодично представяни литературни страници, в които се публикуват избрани по определена тема стихотворения на утвърдени поети бесарабски българи. [обратно]

© Светлозар Василев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 23.11.1999
Светлозар Василев. Съвременната поезия на бесарабските българи. Варна: LiterNet, 1999

Други публикации:
Светлозар Василев. Съвременната поезия на бесарабските българи. Ямбол: Хера АД, 1999.