Заета с решаването на собствени методологически проблеми, българската литературна история вече десетилетия наред пропуска от погледа си онези редове на националната литературна парадигма, които са създавани през годините в българските етнически общности зад граница. Така четири, също български, литературни традиции (македонската, бесарабската, на българите от Западните покрайнини и банатската) остават без научно определени параметри, като че ли забравени от Метрополията.

Литературата на бесарабските българи е само една от тях. Ние с основание я нарекохме Непознатата страна, защото тя наистина се оказва непозната за българската аудитория¹. А има почти век история.

Съвременната поезия на бесарабските българи е хронологически най-късният неин продукт. Отчитайки това, ние се захванахме с проблема, защото смятаме, че това е най-адекватният начин да прехвърлим съответния ракурс към историята на тази литература. От позицията на актуалното да се позовем и потърсим отговорите в миналото.

Съзнаваме необятността на въпросите, които ще възникнат и "безсилието" на първото изследване да ги реши, и по-скоро се надяваме да създаде основата за следващите проучвания.

"Неизвестността" в проблема и многозначните словосъчетания, в които влизат макротопонимът "Бесарабия" и етнонимът "българин", породиха необходимостта от историческо предисловие на "Пътеводителя". Без него ще бъде трудно да отговорим на въпроса "Защо трябва да ни интересува литературата на бесарабските българи?", а без този отговор ще бъде неморално твърдението, че адекватно проучваме националната си литература.

Най-ранните изследвания върху историите на българските колонии в Бесарабия са на Й. Титоров "Българите в Бесарабия" (С., 1903 г.) и на В. Дякович "Българите в Бесарабия - кратки изследвания и сведения" (С., 1930 г.), които днес представляват библиографски интерес и рядкост. В съвременността въпросът добива популярност в книгате на Грек и Червенков "Българите от Украйна и Молдова - минало и настояще" (С., 1993 г.) и особено в сборниците с изследвания и материали "Българите в Северното Причерноморие", издавани от Великотърновския университет от 1991 до 1996 г. Разглеждан е и от д-р Н. Неделчев в "Бесарабските българи в Тараклия" (В. Търново, 1998 г.) и в отделни статии на П. Германов.

Първите преселнически вълни в ново време отвъд Дунав започват в края на ХVIII началото на ХIХ век и са предизвикани от фанариотските и политически притеснения по българските земи през този период. Емигрантите намират за подходящи оставените от татарите територии на Бесарабия и се заселват първоначално в градовете крепости Измаил, Килия, Кишинев, Акерман, Бендери.² Запазени са документи за преселване на славяни от балканския полуостров, между които и българи, в земите на Северното Причерноморие след два указа на императрица Екатерина Велика, единият от които е от 1752 г. След нейните две последни войни с Турция от това десетилетие емигрират няколко големи групи етнически българи. Такива са олианските българи, изселени от Алфатар, Силистренско, след опожаряването му през 1773 г., пристигнали през 1774 г. в с. Олшанка, на двеста километра северно от днешна Одеса. След войната от 1791 г. се преселват много българи от Северна България предимно в крайдунавските градове Рени, Измаил, Килия и в крайпрутските Леово, Кагул, Акерман, Кишиве и Бендер. Голяма група се изселва след кърджалийските размирици в Източна Тракия и Странджа и е превозена с кораби от Одеса, Феодосия и Керч до полуостров Крим. Тракийските българи, участвали в тази емиграционна вълна от 1801-1806 г., се заселват в селата Голям и Малък Боялък, Кубанка, Катаржино, Одеска област, и в Крим в селата Стари Крим, Кишлав, Коктебел, Чаята, Бял Чокрак. След войната от 1828-1829 г., в която участието на българите на руска страна е масово, емигрират цели села от бургаския, ямболския, сливенския и варненския край.³ Заселват се в Болградски район и особено компактно в Болград, където създават свои Ямболска и Сливенска махала. След 1853-1856 г. (Кримската война и парижкия мирен договор) на молдовските териториии на Турция започва голямо разместване на българското население в Буджак, което през 1859 г. е последвано от избухналото в Болград въстание срещу новата власт.⁴ Причините за емиграцията са отчасти и икономически - българите очакват в новите територии да придобият собствена земя. През 1813 г. Бесарабската област получава административно признание и самостоятелност в границите на Руската империя. Статутът им на преселници се урежда с правителствения указ от 23.ХII.1819 г. и 20.III.1820 г., а вътрешното им самоуправление - с "Инструкция за задълженията на селските прикази" от И. Н. Инзов, която се изпълнява до 1832 г., и с обнародването на "Указ на колониите на чужденците в империята".⁵ Административното управление се упражнява на три нива - селски приказ, окръжен приказ и попечителен комитет, заменен по-късно с Управление на заддунавските преселници.⁶ След войната от 1878 г. Русия отново включва Молдова в имперските си граници, статут, който се запазва до края на Първата световна война. В периода 9.IV.-10.Х.1918 г. Бесарабия се "присъединява" към Кралство Румъния, а след 1940 г. вече е в териториите на Съветския съюз.⁷ Едва след промените от края на 80-те години на нашия век намиращата се в териториите на Съветска Русия Бесарабия (по-голямата част от географската област е в Украйна, а по-малката в Молдова) се оказва вече в пределите на две различни суверенни държави.⁸

От началото на века интересът към историята и живота в българските колонии в Бесарабия не отслабва. Във всички трудове на български учени по въпроса населението в тях без колебание е считано за етнически българско и с дълбоки, неувяхващи корени в Метрополията. Интересен е "латентният" период във формирането и устройването на общността, разполагащ се между годините на първите български заселници там (края на ХVIII в.) и 1878 г., когато заедно с освобождението си Метрополията-родина придобива всички, изхождащи от политическия суверинитет, условия да промени статуквото на политическите емигранти с това на заселници на нови колонии. Промяната е трудно осезаема за своите съвременници, но автоматично води до пренагласа на процесите там.

Ако до Освобождението колониите са били в съзнанието на политическите емигранти свободна територия, от която може да се работи за политическото и културно-просветно "освобождение" и революция в България, ако до 1878 г. те са били приемани за "плацдарм" на младата тогава българска интелигенция и за място, в което е можело да се получи необходимото за програмата на Възраждането "високо" образование, след посочената дата колониите изведнъж губят тези си функции (статут). Обстановката там се "стеснява" до регионална етническа емигрантска общност, която се намира относително далеч от вече свободната и политически независима Метрополия, в средата на чужда културна традиция. От посочения момент (1878 г.) общността започва "пълнокръвен" самостоятелен културен живот, въпреки историческите 80-90 години съществуване (от основаването си), през които не се е отличавала нито културно, нито в административно отношение от Метрополията. В такава една ситуация на чужда културна традиция и чужда политическа система етничният елемент е застрашен първо демографски, а след това и културно, от претопяване. Споменът - родов, фолклорен, исторически, литературен и най-сетне културен, ще бъде изключително необходим, за да запази етничното начало и етничната чистота. А опазването му - първостепенен проблем за младата българска общност. Логично е заплахата на чуждата културна традиция да предизвика бързото сглобяване и активизиране на етнозащитната машина, която притежава всяка народностна група.⁹ В книгата си "Етничният синдром" проф. Т. Живков засяга част от правилата и санкциите за опазване на "етнична чистота".¹⁰ В основата на този ансамбъл от процеси стои споменът за родния тип култура. Неговият пренос става в синтезиран вид както по отношение на съдържанието му (българската културна традиция е пренесена от различни краища на Отечеството), така и на количеството му. Едва след преноса при възникналата необходимост той се разгръща като обемен етноразличителен културен пакет. За този "пакет" можем да твърдим, че се отнася към метрополския като вариант, в който фолклорните текстове и практики от различни краища съществуват съвместно по хаотичната принуда на преселенията, а тепърва създаваните литературни ще се влияят от метрополските.

Смятаме, че именно този детайл убягва на съвременните историци, третиращи въпроса, а за онези от началото и средата на века той не е сработил и заради това, че те са били съвременници на процесите.

Българите, населяващи земите Бесарабия (географското понятие включва няколко области), живеят в чуждоезиково землище и в политически суверенни "чужди" държави; няма да коментираме спорните за историците тези до кой период част от тези земи са влизали в политическите и етническите граници на Царство България и при кой цар те са били изгубени. Факт е, че за бежанците - политически и религиозни емигранти (според Червенков-Грек), както и за тяхната съвременна историческа памет това са били чужди земи на Румъния, Молдова, Украйна или Русия (тъждествени в същата тази бежанска памет със свободни от турци територии).¹¹ Доминиращ в някои случаи е факторът "чужда етническа и политическа територия". Ето защо бежанците в нея нарекли "колонисти", а селищата им - "колонии". Т. е. разглеждайки не само тяхната литература, култура, но и самите тях като антропологична даденост, трябва да ги подредим в понятията си някъде сред останалите български общности по света. И макар при предвиденото по-късно изясняване на понятията, с които ще боравим, да разглеждаме по-подробно този въпрос, тук ще посочим маркерите, уловени поне сред граничещите географски на България български общности. Защото те също имат своя литература, писана в условията на естествено или изкуствено създадена чужда среда - съвременна и от по-старо време, и тя ще трябва някога да бъде разгледана или поне "посочена". Литература от този тип, писана в чужбина в български колонии-общности, трябва да се чете по-внимателно и различно от тази в България и от тази на съвременните емигранти. Всяка от тях притежава не само различен контекст, но и различни от тези в родината реципиенти. А "Непознатата страна", за която говорим и която ще разгледаме, още повече е обременена от нелитературни фактори, дори само поради факта, че я откриваме като част от един етнопакет - особеност, неотбелязвана досега.

Литературата, която е била създавана, а се създава и днес¹² в Македония, е рожба на хора, исконно обитаващи свои територии там. Рожба на българи, пишещи в етническо българско землище, отдавна усвоено и номинирано като такова. Което означава, че всички обреди и ритуали със значение "санкциониране" на чуждото и със значение "охрана" на кръвта и паметниците там вече са се случили, при това още в ранното Средновековие. Дори само фолклорът с целия негов цикъл от заклинания и сакрални формули е роден на място, а не е бил донасян от Метрополията. Нещо повече, Македония тогава (а и сега!) е част от самата Метрополия, факт, по едни или други причини отричан от много учени днес. "Чужбина" тук е вторична номинация и то от много по-ново време, плод на изкуствени политически и дипломатически ходове. Цялата култура, създавана там, би трябвало да смятаме вариант на един голям метрополски инвариант, т.е. равна, еднозначна с тази във всяка българска етническа област - Шоплука, Северен Балкан, Източен Балкан, Добруджа, Тракия (включително и Беломорска), Мизия, Западните покрайнини. Последните, макар и позабравени, са особено свързани с България и в кръвно, и в ритуално отношение, както и по родава памет, в която онази легитимация на българското, която със съвременен език наричаме фолклор, функционира. При банатските и бесарабските българи нещата не стоят така. Важното при тях е не толкова дали териториите, в които общностите ни живеят днес, са били някога в българските граници. Факт е, че целият етноразличителен пакет там е бил унищожен и забравен, а те имат паметта на бежанци и заселници. Банатските българи исторически заселват териториите си вторично като политически емигранти след въстания. Ако и да откриваме старобългарски паметници там, съвременните "информатори" "помнят", че са дошли от Метрополията, а като такива са и част от нея. Културният им пакет значи можем да наречем вариант на метрополския. Т.е. той вторично е внесен и върху него е дописвано, а не е наследен на място.

В същата културна ситуация са и бесарабските българи. Гробовете на ханове и доказателствата за политическата власт пред Средновековието не намират място в паметта като наследен на тази територия спомен, а като донесен от историята, писана в България. Носителят на паметта се номинира и казва своя произход, само когато си спомня мястото, от което е и от което идва, а в новото той е колонист, т.е. заселник. И когато се ровим в културната памет на българите извън съвременните ни политически граници, трябва да имаме предвид именно тази опозиция¹³ - "част от етническото и родово землище на Метрополията" и "заселени или колонизирани земи", а за действащите в тези процеси лица - "носители на памет за местно население" и "донесли паметта от родината си". Уточнението ще бъде от полза при работата с културни образци от усложнен тип като този, защото в тях, както видяхме, влияят и други "екстра-фактори".

Самият факт, че вторите, носещи паметта от родината, ще трябва наново да усвояват землището и да подреждат/пренареждат своя етнозащитен пакет, вече предполага необичайното "вавилонско" смесване на знаци и поведенчески варианти в усвояемата територия. Още повече, че в момента говорим за процеси, които не можем да разположим по някакъв начин в профанното време. Тъй като нямаме абсолютно никакви сведения колко дълго календарно са траяли те в Метрополията (където започват от края на VII век), едва ли бихме могли да определим техния етап в нашата съвременност, дори да се съобразим с бързината на етничните процеси в модерното време. Като за всички трябва да бъде ясно, че под инициация, номинация и др. практики, които ние включваме в понятието "етнозащитен пакет" (което ще дообясним допълнително), нямаме предвид съдаването на фолклор (в съвременното му терминологично значение), което практически е невъзможно, поради неговата "устойчива" и "твърда" структура (нещо, което на практика беше доказано през последния половин век у нас).

След тези необходими уточнения ние можем само да се промъкваме в гората от знаци и практики, когато четем или разказваме за някои от текстовете на колонистите. Самото понятие "профанно време"¹⁴, към което се отнесохме, защото сме носители на "модерно" съзнание, ще ни принуди да подредим диахронно всички наблюдаеми в нея процеси. Нещо, в което ще се затрудним, защото "модерното" време стартира разрушаването на Вавилонската кула. Създава лъжезнаци, псевдоповедения, които с приликата си може да напомнят за повтаряне на нещо вече познато ни. Или, докато довъзрожденският етап на нашите "информатори" може да се гарантира със сигурността на методично прилаган фолклорен апарат с точни и константни механизми (това, което Лотман нарича "бинарни културни системи"), то цялата съвременна жестикулативност, с която ще работим, носи вкуса на "модерно" съзнание, което понякога подражава умишлено (вж. интенция), друг път случайно, а в трети - "играе самото себе си".¹⁵

По-рано споменахме, че за начало на литературна необходимост у заселниците ще смятаме годината 1878 г. Условно и само за да се съобразим с диахронната принуда, защото от тази година нямаме състоял се авторски акт. Но както обяснихме, тя е разделна за колониите и Метрополията, поне по документи. Ще имаме случай да споделим и източниците си, както и да изговорим цялата около вековна периодизация на бесарабската литература. Тук е, според нас, мястото да ви запознаем с имената на онези, които смятаме за нейни творци, както и с техните произведения, преди още да сме уточнили тези понятия (Приложение № 1).

Първа книга, предадена за печат от бесарабски българин, е сборникът¹⁶ от 1910 г. на Ат. Върбански "Песни на бердянските българи". Той може да бъде отнесен към авторските книги дотолкова, доколкото е негов оригинален подбор на текстовете (с изразеното вече съзнателно бердянски! българи). Ако имахме за цел да се задълбочим в издаването на сборници в Бесарабия през ХХ в., принципът на техния подбор щеше да ни изясни техните културни потребности в различни исторически периоди. По същото време имаме информация¹⁷ за издаване на голямо количество "учебни помагала" на "роден", т.е. български език. Заедно с този на Атанас Върбански, през 1910 г. излизат и сборниците на Д. Димитров "Другарче" и "Сметанка", предназначени за същия просвещенски процес на роден език, станал актуален за периода. Към десетилетието отнасяме и поетическите опити на Р. Кандева - учителка, от която нямаме останали стихосбирки. В същата 1910 г. се печата и сборник "Смесена китка или песнопойка"¹⁸ на С. Червенаков, в която освен подбрани творби от Ботев, Вазов, Каравелов откриваме и три авторски стихотворения. Наблюдаваме интересен процес на самооценка при подреждането на книгата, където редом с имената на необходимите за паметта на заселниците класици се поставят и авторски стихове (а това е акт на санкция). Третото десетилетие на века ни поднася по-голяма изненада. Подмененото поетично поколение се появява в сянката на Великото кралство Румъния, която вече е включила Южна Бесарабия в своите територии. Бесарабските творци от този период (1935 - 1940 г., когато СССР окупира териториите), които можем да наречем румънски, се появяват на страниците на вестници и списания, издавани на румънски език (4 в Болград и 2 в Кишинев) - "Буджакул", "Генератия нова", "Фамилия ноастра", "Детски буджакул", "Паджини Бесарабии", "Вияда бесарабиея"¹⁹, последните две, издавани в Кишинев. В една своя статия от 1937 г. в сп. "Епохи" П. С. Пенаков ни оставя имената на творците от румънския период - Л. Димитрова (стихосбирката "Бесарабски лилии"), Н. Греков, Т. Ненчев, М. Радианова, Л. Узунов, Вл. Каварнали, Я. Слав, Ив. Сулаков, А. Банов, В. Агура, Е. Каварнали, Е. Димчева, Д. Минчев. Повече информация получаваме от Минчев Д. на страниците на сп. "Светоглас"²⁰ в статията му от 1937 г. "Българските бесараби в съвременната румънска литература". Ив. Сулаков за периода 1935 - 1940 г. издава три свои големи романа - "Бележки на един гладен човек" (1936 г.), "Студентът от Буджак" (1937 г.) и "Синът на народа" (1938 г.). Вл. Каварнали - своята единствена стихосбирка от 1934 г. с поетесата Л. Димитриева, като един от големите румънски поети на своето време. Възникват разбира се редица въпроси по отношение на румънския период на бесарабските българи, но на този етап (ние сме само в началото на лабиринта) не разполагаме с понятийния апарат, за да подредим отговорите. Достатъчни са само фактите.

Редактори на сп. "Буджакул" и сп. "Детски буджак", което е негова притурка, са Я. Славов и Т. Ненчев - бесарабски българи. Редактор на списание "Генератиа нова"²¹ е Л. Узунов - бесарабски българин. В редакционния колектив на сп. "Фамилиа ноастра" влизат Т. Богач и А. Петров - също бесарабски българи. Ив. Дундаров в статията си "Приносът на бесарабските българи за културното развитие на УССР" дописва списъка: М. Куцарски, С. Мунтяков, К. Рулевски, П. Милчев, Г. Кочев, А. Власов, В. Герганов, М. Шейтанова, Д. Марков, Ив. Гедиков, Ст. Журжер, В. Чеботаев, Н. Суфлярски, Л. Стоянов, Г. Журжер, А. Кетков, С. Червенаков, Ив. Мавроди. Дава им определението "журналисти и писатели, творили и работили в УССР", бихме добавили, след своето наблюдение върху произведенията им на български език. Ив. Мавроди е уникален талант сред тях. Според П. Лозанов, той продължава да създава литература до края на живота си (1981 г.): сборник повести "Партизански и други разкази (1932 г.), сб. "На пълен ход" (1934 г.), сб. "Дончо Цигеларов" (1941 г.), "Радост" (1955 г.), "Внучка" (1956 г.), "В страната на розите" (1963 г.), трилогията "Катарджин", излязла след смъртта му през 1982 г. За А. Кетков също имаме информация за голяма преводаческа и публицистична дейност - работил е в редакциите на в. "Колективист" и в. "Бъди готов". Сред имената от този период значим е таврийският българин Мишо Хаджийски (Таврия - област в Бесарабия). Единственият известен ни коментар за неговите произведения е казаното от Ал. Миланов: "А е можел да стане таврийския Йовков" - достатъчно силно и емоционално за няколкото думи. М. Хаджийски има пет книги: сб. Разлив" (1938 г.), сб. "Нощите край Лозоватка" (1940 г.), "Пътни бележки" (1941 г.), сб. "Пуста чужда чужбина" (1943 г., преиздаден във Велико Търново през 1992 г. и станал библиографска рядкост) и книгата "Българи в Таврия" (1944 г.). Той е и с най-трагична съдба измежду своите събратя по перо. Политически преследван, завръщайки се в родината през 1944 г., той е многократно арестуван от Народната милиция. По време на една от хайките слага край на живота си. "А е можел да стане таврийския Йовков."

През втората половина на века следва нова смяна на поколението творци. Е. Стоянова в статията си "Българският периодичен печат в Украйна и Молдова 1859-1993"²² посочва заглавията на десетки български вестници, излизащи там в периода 1944-1993 г. Не можем да не предположим появата на автори бесарабски българи на техните страници.

Следвоенното поколение, онова, което ще създаде съвременния текст на поезията на бесарабските българи, е открито и "отгледано" в своите първи поетически стъпки от ментора от родината - поета, преводача и редактора А. Германов. Първите негови връзки с бесарабските поети датират от началото на 60-те години, когато Германов се запознава с младия тогава П. Б. Вълканов, още студент в Тираспол. За отношенията на Германов с бесарабския начеващ поет научаваме от афтобиографичната му книга "Шаячни момчета", където той разказва за някои от гостуванията на "българчето Петър" и за напътствията в поетическите му опити. Всъщност А. Германов помага особено във формирането на поетичния талант, на стила на П. Вълканов. Той става и редактор на първата му поетична книга "Моята южна равнина", която се счита и за първа българоезична стихосбирка в Бесарабия в следвоенния период, издадена в Кишинев през 1967 г. За съществената роля на А. Германов в оформянето на поетическите си текстове П. Вълканов споделя: "...всичко, което досега съм написал, мина през зоркото око на А. Германов..."²³ Неслучаен за цялата художествена система на съвременната поезия на бесарабските българи ще се окаже селският полъх и идеализирането на битови картини. Моралноестетическите възгледи на българския поет за силата на корените и мамещия свят на патриархално-селската топлина ще окажат своето влияние върху художествената концепция на огромна част от съвременната бесарабска лирика. Много пъти в стихотворенията си поетите бесарабски българи ще се връщат към германовските теми за дома, бащиното огнище, родното село, майчината песен, като към извор на душевна чистота и непокварена искреност. След смъртта му ще му се посветят стихотворения (П. Б. Вълканов - "Не за награда аз живея", посветено на А. Германов; М. Бъчваров - "На светлата памет на А. Германов"; Н. Стоянов - "Българин да си остане", посветено на А. Германов и известно във втори вариант с мото от Германов "... и все тъй българи да бъдем"), а в други текстове стиховете на Германов ще се появят като мото (пр. Т. Стоянов - "И ние бавно чезнем, чезнем... - А. Германов).

Всъщност Германов редактира и пише предговора и на първата поетическа книга на Н. Стоянов "Здравейте". Там той споделя: "Неговите творби са изпълнени с усещания за природни състояния, с младежка чистота и нежност, с обич към земята и нейните труженици, и в тях се срещат тънки, акварелно чисти природни картини".

Голямата любов и уважение, което изпитват бесарабските поети към своя духовен баща, поръчител в поетическото поприще, А. Германов, намират съкровен израз в споделения спомен от П. Б. Вълканов в книга за Андрей Германов "Сплав неделима бе нашата дружба".

Следвоенният период в бесарабската поезия (който започва от 1967 г., когато е издадена стихосбирката на П. Б. Вълканов) е време на нови бесарабски поети, нови търсения в поетическите форми и художествени теми, време за обръщане на погледа към корените и произхода като към основание за българска принадлежност. С основание първият от този период поет П. Б. Вълканов можем да наречем водеща фигура в съвременната бесарабска литература. И то не само заради историческото право на "първия". Темите, идеите, мотивите, които той въвежда в поезията, остават актуални за събратята му по перо и до днес. Освен "Моята южна равнина", той издава стихосбирките "Далечни извори", "Вярност", "Корени". Появяват се поетите: Н. Стоянов със стихосбирките "Здравейте", "Наздраве", "От болка свята", "Две обичи - една любима"; Т. Стоянов с "Акварели" и "Размисли"; Т. Атанасова (единствената бесарабска поетеса в съвременната им поезия) с "Това съм аз" и "Нежни листа"; Г. Барбаров - "Събудена тишина", "Продължение на делниците", "Барбаризми"; Вл. Калоянов - "Звънлив капчук", "Капки от корена"; М. Бъчваров - "На белия свят", "Камък на синора"; Д. Боримечков - "Вселена на откровения", "Синята далечина". Те оформят ядрото на съвременните бесарабски поети, създават съвременния бесарабски лирически текст.

В тишината след изброяването на имената им се таи безгласен въпрос, на който така дълго и не без гордост чакахме да отговорим: - Да, те пишат на български език и създават българска поезия! По израз - стар, диалектен или лошо научен и граматичски неправилен, но български език. Обръщайки се към съвременната литература на бесарабските българи, целта ни е да я извадим от сянката на украинската, румънската или молдовската среда, в която я създават. Интересното е, че ще имаме редкия шанс да наблюдаваме на живо процеси, за които сме чели или сме се досещали в литературознанието.

Съвременното състояние на литературата, което (за разлика от нашето в България) от 1967 г. насам не се дели на етапи, периоди или течения, а представлява хомогенен процес, ще бъде за нас като изследователи от огромен интерес. Ние сме свидетели на "ставането" на живия организъм на "Непознатата страна", на неговите метаморфози и превъплъщения. Процесите или механизмите, които можем да отделим в него и да изведем като понятия, биха ни изяснили до голяма част онова, което е българската литература днес и което сме забравили за нея. И не само това. Трябва да отчетем и факта, че описваме формирането на едно общностно съзнание не само по отношение на неговата литературна памет, но и докато то подрежда своя етнокултурен пакет. Защото не бива да забравяме, че именно литературата на българите в чужбина днес, повече от която и да било друга българска литература, фокусира в себе си литературни и нелитературни търсения. А за да отговорим на част от възникналите дотук въпроси, първо трябва да зададем на себе си обратните: "Какво представлява литературната и историческата памет за бесарабските българи, има ли я и, ако да, то как функционира?".

Събирайки разпръснатите късчета от литературата на бесарабските българи, ще ни бъде изключително трудно да сглобим мозайката. Едно, защото от 20-те години на века те са наричани румънци, молдовани или украинци, но не и българи, и друго, защото, пишейки за тях, съвременниците им винаги ги жертват за някоя кауза. Или са поети на Великото кралство (т.е. румънски), или интернационални комунисти, или "утвърждаващи братската обич между народите". Едва в последните години по брошури и вестници (защото собствените книги и стихосбирки на тези автори са рядкост) откриваме истинските им лица на застанали не само на границите на държави, но и на границите на епохи - самотни, неоткрити, страдащи.

Обърнахме внимание на тяхната поезия, не защото тя е по-обемната част от съвременното им творчество, или защото с формата си позволява откровения и драматизъм. Съвременната им поезия е нещо по-значимо от патологичния интерес към един незавършил процес. Тя е Бърнамски лес от знаци, който идва към нас. Рано или късно той ще ни стигне и ще се сблъскаме, защото сме флора от една и съща знакова гора. Поради известни вече причини, материалът, който ще наблюдаваме, е малък. Много от стиховете, които са ни известни, дори не са видели бял свят. Друга част са публикувани само в приложения на вестници и литературни списания. Ние сме избрали основните текстови единици, напечатани и издадени в стихосбирки и алманаси, но и тях откриваме във варианти, добавяни и дописвани къде от самия автор, къде от неговия "редактор". Това говори много не само за състоянието на културния им пакет, но и за литературното съзнание на неговите носители и за техния динамичен тип.

Започвайки работата си, бяхме инспирирани от нещо друго. Ю. Лотман пише: "Проблемът за културата не може да бъде разрешен преди да се определи мястото и в извънкултурното пространство."²⁴ Ние ще добавим за нашия частен случай, че едно произведение е значимо само тогава, когато усети ритъма на културата, чийто повик то изпълнява, независимо от състоянието на своята съвременност. А времето вече доказа, че литературата на бесарабските българи не е нито румънска, нито молдовска, нито украинска или руска.

Тогава?

В края на пътеводителя въпросите станаха толкова много, че все пак ще се наложи да им дадем отговори!

БЕЛЕЖКИ:

1. Имаме предвид факта, че българският национален въпрос периодично се използва от политиците за печелене на дивиденти. [обратно]

2. Грек, И. и Червенков, Н. Българите от Украйна и Молдова - минало и настояще. С., 1993. [обратно]

3. Германов, П. Преселение. // Родолюбец. С., 1994 г. [обратно]

4. Неделчев, Н. Бесарабските българи в Тараклия. В. Търново, 1998. [обратно]

5. Пак там, с. 19. [обратно]

6. Пак там, с. 20. [обратно]

7. Пак там, с. 21. [обратно]

8. Пак там, с. 29, бележките. [обратно]

9. Живков, Т. Ив. Етничният синдром. С., 1994, с. 69-70. [обратно]

10. Пак там, с. 71-72. [обратно]

11. Не разглеждаме въпроса за политическата принадлежност на Северна Добруджа. [обратно]

12. През м. ХI. 1996 г. представяне на съвременната македонска поезия бе направено от доц. Р. Радев в Дом на книгата, гр. Велико Търново. [обратно]

13. Понятието "опозиция" се използва в неговия основен смисъл 'различаване'. [обратно]

14. За термина виж Елиаде, М. Митът за вечното завръщане. С., 1994, с. 50. [обратно]

15. За понятието вж. Лотман, Ю. Култура и взрив. С., с. 91. [обратно]

16. Калоянов, Вл. Българите в Северното Причерноморие. Т. I. В. Търново, 199?. [обратно]

17. Дроснева, Е. Българската възрожденска книга в Бесарабия. // Българите в Северното Причерноморие. Т. IV. В. Търново, 1994. [обратно]

18. Лозанов, П. Предговор. // Лозанов, П. Цялата болка на Бесарабия. Стихове. Сливен, 1996. [обратно]

19. Пенаков, И. Българи от Бесарабия в румънската литература. // Завети (София), № 3, 1937. [обратно]

20. Нягулов, Бл. Бесарабските българи в румънската литература между двете световни войни. // Българите в Северното Причерноморие. Т. IV. В. Търново, 1994. [обратно]

21. Минчев, Д. М. Българите бесарабци в съвременната румънска литература. Светоглас (София), № 5-6, 1939. [обратно]

22. Стоянова, Е. Българския периодичен печат в Украйна и Молдова (1859-1993). // Българите в Северното Причерноморие. Т. III. В. Търново, 1993. [обратно]

23. Вълканов, П. Бурлак. Сплав неделима бе нашата дружба. // Книга за Андрей Германов. С., 1985. [обратно]

24. Лотман, Ю. Култура и взрив. С., 1998, с. 34-39. [обратно]

© Светлозар Василев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 23.11.1999
Светлозар Василев. Съвременната поезия на бесарабските българи. Варна: LiterNet, 1999

Други публикации:
Светлозар Василев. Съвременната поезия на бесарабските българи. Ямбол: Хера АД, 1999.