Критиката е важен за всеки литературен процес етап на културния текст на една общност. Нейната поява в определен момент от развитието на дадена литература говори за зрелост и за необходимост от посочване на мястото и в културния процес въобще. Присъствието и е знак, че литературата е вече готова да отговаря на въпроси към себе си, а за възприемателите, че са в състояние да ги задават, т.е. да отличават и определят текстовете на литературата художествено, естетически и концептуално. Не на последно място, появата и е важен показател за статуса на самата литература, към която са отправени критическите текстове.

Критиката е съпътстваща художествения литературен процес. Тя е негов коректив и едновременно с това се определя от естетическата необходимост на обществото, което я изисква и което възприема съответната литература¹.

Нашият интерес е привлечен от появата на съвременна бесарабскобългарска критика. Уточнението "съвременна" е необходимо, доколкото назовава периода, през който се създава тя - от първите следвоенни години до наши дни (т.е. т.нар. следвоенен период, който практически започва от 1967 г.). То не означава, че критиката обхваща само савременни автори и произведения.

Почти няма данни за критически текстове, разглеждащи литературата на бесарабските българи, публикувани през предвоенния период. Идентичен характер имат две статии през 30-те години, публикувани в България, от Д. Минчев - "Българи бесарабци в съвременната румънска литература", и от Ст. Пенаков - "Българи от Бесарабия в румънската литература"². Известно е и съществуването на българска секция във Висшия украински съвет на Пролетарските писатели през 30-те години, в която участват бесарабски българи-творци от съвременната (30-те години) българска литература. По същото време в периодичния печат липсват рубрики, в които да открием критически спорове или диалози по един или друг въпрос, касаещ литературата на бесарабските българи. Едно от обясненията, които можем да дадем на този факт, е, че за възприемателите от 20-те, 30-те и 40-те години проблемът не е стоял по начина, по който стои за нас през 90-те години. Липсата на критически текстове говори за липсата на необходимост от такива текстове, а погледът на бесарабската интелигенция тогава основателно е насочен към проследяване на художествено-творческите и естетически достижения на литературата-модел в Метрополията, която за възприемателите от колониите е била с висока художествена стойност и е функционирала като генератор на литературни образци. Обяснимо тогава е, че собствената, регионалната литература все още не е представлявала интерес за местни критици.

Появата на критиката е явление, особено значимо за следвоенния период на бесарабскобългарската литература. По това време процесът никак не е случаен. Обемът на периодичния печат, в сравнение с предхождащите десетилетия, се е повишил и повечето от изданията са притурки на български език към официалните всекидневници. Засилен е и издателският интерес към книги на български език. Всъщност, първият текст, който можем да приемем за критически, е уводната част от А. Германов към стихосбирката на П. Б. Вълканов "Моята южна равнина"³. Ако приемем, че всички критически текстове за бесарабската българска литература съставят една основна парадигма, то хронологически първият сред тях е създаден от български поет. Съвременната критика на бесарабските българи, с отделни изключения, се създава от участниците в литературния процес в Бесарабия. Те са едновременно и писатели, и критици. Нивото на литературната критика е публицистично. То често се изразява в рецензии, уводи към стихосбирки или представяне на вече излезли такива, чрез статии в пресата. Обикновено имат характера на отзив и носят положителна емоционална оценка за един или друг състоял се творчески акт. Адресат на критическите текстове е масовата, а не специализираната научна аудитория. Самите текстове имат за цел да информират и насърчат, а не да предизвикват идейни литературни спорове сред творци или възприематели. Критиката на този етап е по-скоро в монолог и не поражда литературни дискусии в печата. Тя не разполага с издадено обемно книжно тяло с критически текстове, а полето на реализирането и са периодичните издания. По обект на изследване съвременната бесарабска критика се насочва към три адреса - бесарабската литература в довоенния период, съвременната бесарабска литература и литературата, създавана в България (без да е конкретизиран интерес към определен период или явление от българската литература).

Текстовете, ориентирани към бесарабската литература от довоенния период (от 1910 до 1945 г.), представляват представяне на творците с биографични и библиографски данни и кратък, обикновено от едно-две изречения, коментар за художествените качества на творбите. Библиографските данни в повечето от случаите съдържат точна и пълна информация за изданията на представените автори и тяхното техническо и езиково оформление. Карета с подобна проблематика са публикувани в определен период през 80-те години и са имали за цел да запознаят аудиторията с историята на бесарабската българска литература.

Текстовете, отнасящи се до българската литература, са подбирали обекта си на принципа на годишнините и честванията. Те не представляват в пълния смисъл "критически" текстове, а по-скоро имат мемориален характер. Тяхната цел е да запознаят "средния" читател с един или друг български автор и да обърнат вниманието му към определени негови обществени или житейско-философски позиции, обикновено с възпитателна цел. През 70-те и 80-те години такива текстове не са особено популярни, а ако ги откриваме, те са единични явления и представят регионални български поети съвременници и са резултат от лични познанства и впечатления, придобити при индивидуални гостувания в България⁴. През 90-те години интересът към тях нараства.

Третият вид критика разглежда съвременната бесарабска българска литература, издавана след 1967 г. на роден, български език. Подобни статии се пишат, за да представят съвременната литература на бесарабските българи пред широката аудитория от творци и читатели в Бесарабия. Рядко адресат е публиката в България. Повод за тях е издаването на книга от бесарабски творец. Те са създавани от местната интелигенция, често едновременно и поети, и журналисти, и студенти, и читатели с литературни познания и култура, и в някои случаи от български писатели⁵. Освен като статии в периодичния печат, те са и под формата на уводни думи към съответните издания. Критическите текстове, разглеждащи съвременната литература на бесарабските българи, обръщат по-голямо внимание на художествените качества на произведенията и емоционалното им внушение върху читателите. Те са своеобразни опити за размисъл над съответните произведения и в тях водещи са емоционалният и индивидуалният подход. Този тип критически текстове носят и съвет към читателя как да възприеме произведението и на кои негови художествени страни и особености да обърне внимание. Трите български вестника в Бесарабия - "Роден край" в Одеса, "Родно слово" в Кишинев и "Български глас" в Тараклия - се грижат за публикуването им. През 80-те години вестниците "Роден край" и "Родно слово" не са били специализирани издания за литература и изкуство. Те са представлявали вестници, издавани на роден език, и освен с литература са се занимавали с регионалните обществени проблеми. Литературната страница е била специална притурка към тях. Все още в Бесарабия няма строго специализирано периодично литературно-критическо издание. Особено активен в публикуването на критически текстове през 80-те години е бил вестник "Родно слово". На страниците му откриваме теченията на две критически рубрики - "Поезия-проза българска-съветска", която се е занимавала с историята на бесарабската литература от довоенния период, и "Критики, отзиви, мнения", в която се публикували коментарни статии върху скоро отпечатани книги на бесарабски творци. Вестник "Роден край" няма отделни рубрики за такива текстове и появата им е предизвикана от публикуването най-често на кратки поетични или прозаични творби. Вестник "Български глас" поддържа две постоянни полета за критически текстове - "Имена от бесарабската литература" и "Нови книги".

Историографски интерес представлява поредицата статии от 80-те години в течението "Поезия-проза българска-съветска" на вестник "Родно слово". Тя е водена от редакторите на вестника - поета В. Стоянов и журналиста П. Делибалтов. Ценни са информаторският и характер и умело подбраните представители на историческото развитие на бесарабската литература. Само в броевете на 1988 г. са представени поетите И. Гедиков, Д. Маджаров, Д. Марков, Ив. Мавроди и прозаиците А. Кетков, Г. Журжер, В. Ненов, Н. Шимов. Анна Преславска, живяла и работила до 40-те години, е представена с отделно заглавие "Критика българска-съветска" в същата рубрика, а текстът от нея е за поезията на Кр. Кюлявков. Заедно с биографичните данни за всеки от творците е публикувано и кратко негово произведение.

"Критики, отзиви, мнения" обръща по-голямо внимание на художествените качества на текстовете. Занимава се с публикуването на кратки статии от читатели с по-богата литературна култура. Авторите на статиите са от бесарабски произход. Стилът и езикът им са наивни и искрени, предизвикани обикновено от въздействието на книгите, които разглеждат⁶. Някои от тях са дело на редакторите на вестника и се различават по стил и задълбоченост на проблема. Статиите тук имат самостоятелни заглавия⁷.

По-сериозни са самостоятелните критически есета в "Родно слово" и "Роден край". Техните автори са поетите Г. Барбаров ("Утре ме чака по-светъл и радостен ден"⁸ по повод стихосбирка на М. Бъчваров), П. Лозанов ("От любовта остават сто стихотворения"⁹ за стихосбирката на Г. Барбаров), Г. Барбаров ("И потече ручеят"¹⁰ за книга на Н. Стоянов). Текстовете също имат самостоятелни заглавия и в тях произведенията се разглеждат в широкия контекст на бесарабската литература в нейния съвременен етап. Критическите статии посочват значението на съответната книга за конкретния етап от творческия път на автора, което е възможно поради личното познанство между пишещия статията и твореца.

Отделно е мястото на интервютата с бесарабски писатели и поети, в които с авторите се дискутират въпроси относно техни творчески планове или особености на стила им¹¹.

Особени са онези текстве, които представляват уводни думи към художествени книги. В съвременността по-популярни са стихосбирките и книгите с кратки разкази. Нашите наблюдения ще се спрат на няколко уводни авторски текста, които заемат важно място в съвременната бесарабска българска критика, но ще отчетем, че са ни известни и други такива¹². Онези, които ще привлекат вниманието ни, са от А. Германов за стихосбирката на П. Б. Вълканов "Моята южна равнина", на Ал. Миланов за стихосбирката за деца от Вл. Калоянов "Звънлив капчук", от Г. Барбаров за стихосбирката "Акварели" на Т. Стоянови и от П. Лозанов към сборника стихове "Цялата болка на Бесарабия" - антология.

А. Германов в увода към "Моята южна равнина" обръща внимание на стила и качествата на стиха на П. Б. Вълканов. "Неговите стихове - пише той, - носят здрава реалистична мисъл, остро социално и национално чувство, първично усещане на природата, както и един мил наивитет - черти така присъщи на нашата възрожденска поезия... Лиричният герой в стиховете на младия поет е селски младеж, влюбен в живота, минаващ весело разгърден сред полята, където зрее жътвата на неговите ръце и неговите мисли, загрижен за съдбата на хората, за тяхното щастие и бъдеще"¹³. За Германов разликата между поезията на П. Б. Вълканов и поезията, създавана в България, е осезаема. С появата на първата българоезична стихосбирка в Бесарабия (след 1945 г.) той усеща невъзможността двете литератури да бъдат сравнявани и уточнява това в края на уводните думи: "На места стиховете на Бурлак-Вълканов са тромави, на места перото му се отклонява помамено от магнетичната сила на големите руски и български поети, формата не е на нивото на сегашните формални постижения на нашата поезия. Всичко това е обяснимо, като се има предвид, че младият поет живее в неродна езикова среда и сам проправя своята пъртина в поезията"¹⁴. Уводният текст от българския поет А. Миланов към стихосбирката за деца на Вл. Калоянов "Звънлив капчук" е със заглавие "С изворна свежест". В него освен художествените достойнства на стиховете, обичаен обект на всички уводни думи, Ал. Миланов ориентира присъствието на автора спрямо исторически предхождащите го поети от 30-те години: "Вл. Калоянов ще продължи делото, наченато през 30-те години от В. Фуклев, Ив. Гидиков, Г. Журжер и М. Хаджийски"¹⁵. Ал. Миланов е автор на първия текст, който споменава за продължение на традициите в бесарабската поезия.

В коментара на Г. Барбаров за стихосбирката на Т. Стоянов "Акварели" откриваме идеята за литературно-поетичен кръг на творците от съвременния етап на бесарабската литература. "А и имаме желание, заедно с П. Б. Вълканов, Н. Стоянов, П. Люленов, И. Вълков, М. Бъчваров, Вл. Калоянов и Т. Танасова да бъдем едно цяло с вас, българи, запазили обичаите и традициите на народа си, езика, уверено вървящи по собствен път"¹⁶. Авторът има съзнанието за неговата важност и го публикува по едно и също време в два вестника - "Родно слово" и "Роден край" (в Украйна и Молдова)¹⁷.

П. Лозанов е автор на встъпителните думи към сборника със съвременна българска бесарабска поезия "Цялата болка на Бесарабия". Текстът е озаглавен "Спомен за Земята и Балкана". Първата му част накратко запознава с имената на съвременните поети и задава формулата "седем плюс един" - "седем поета и една поетеса", подобно на Г. Барбаров. Текстът не е голям, но е съобразен с характера на сборника и има антологична подредба на информацията си. Биографичните бележки и заглавията на авторските книги, както и коментар за всеки автор, са изведени в самата антология при индивидуалното представяне на творчеството. Втората част на увода има емоционален характер.

Съвременната бесарабска критика е самобитно културно явление, което, според нас, има аналог само в историята на българската критика и то в нейния възрожденски период. Парадигмата на бесарабски критични текстове допълва културната ситуация в Бесарабия и я коригира. Ролята на коректор е особено важна за процесите там сега. Тя е залог за тяхното движение.

БЕЛЕЖКИ:

1. Вж. Марков, Г. Българската възрожденска критика. С., 1981, с. 3-20; Димов, Г. Литературна критика и литературен процес. С., 1979, с. 259. [обратно]

2. Пенаков, И. Българи от Бесарабия в румънската литература. // Завети (София), № 3, 1937; Минчев, Д. Българите бесарабци в съвременната румънска литература. // Светоглас (София), № 5-6, 1939. [обратно]

3. Вълканов, П. Б. Моята южна равнина. Фототипно издание. Кишинев, 1992. [обратно]

4. Вж. в. Родно слово, 27. 01. 1988, статия за Г. Райчевски (от Пловдив). [обратно]

5. Български писатели са автори на уводи към стихосбирки, вж. бел. № 12. [обратно]

6. Вж. в. Родно слово, от март-май 1991, статии от Л. Хангану, К. Еленков и др. [обратно]

7. Заглавия от в. Родно слово - Л. Хангану. Буджашка лирика, К. Еленков. Стихове, наивни и прекрасни..., март-май 1991 г. [обратно]

8. В. Роден край (Одеса), № 18, 1990. [обратно]

9. В. Родно слово" (Кишинев), № 12, 1993. [обратно]

10. Пак там, № 7-8, април 1992. [обратно]

11. Пак там, № 100-101, 1991 - интервю на Т. Стоянов с М. Бъчваров - "С какво ще запомнят нас". [обратно]

12. Хаджиев, Й. Книга съдба (за стихосбирката на Г. Барбаров "Камък на синора"); Стоянов, Н. Трогателна в своята поетическа всеотдайност (за стихосбирката на Т. Танасова "Това съм аз"); Стоянов, Н. На добър път (за стихосбирката на Д. Боримечков "Синята далечина"). [обратно]

13. Германов, А. (за стихосбирката "Моята южна равнина" от П. Б. Вълканов). [обратно]

14. Пак там, с. 4. [обратно]

15. Миланов, А. С изворна нежност" - увод към "Звънлив кахчук" на Вл. Калоянов, С., 1994. [обратно]

16. Барбаров, Г. Уводни думи за "Акварели" на Т. Стоянов. Кишинев, 1991. [обратно]

17. В. Родно слово (Кишинев), № 9, 1992, в. Роден край (Одеса), № 20, 1992. [обратно]

© Светлозар Василев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 23.11.1999
Светлозар Василев. Съвременната поезия на бесарабските българи. Варна: LiterNet, 1999

Други публикации:
Светлозар Василев. Съвременната поезия на бесарабските българи. Ямбол: Хера АД, 1999.