Книгата на Сава Сивриев “MITOS I TEXNH. Опит върху българската литература от миналия век” (ИК “Александър Панов”, С., 1999) не е “опитване”, а действително натрупан опит. Тя излиза четири години след “ЧУДЕСНОТО РАЖДАНЕ. Работи по литературна история” - първата му книга с литературноисторически изследвания.

Между двете книги има очевидна връзка. Общото им “сечение” е проблематиката на Българското възраждане, но по-точно е да се каже семиотиката на културните преходи. Ако първата му книга сега изглежда повече на “съ-борна”, втората е избор и съсредоточаване. Това, което в първата прилича повече на открояване на  литературното явление, във втората кристализира като логически феномен. Принципно логичното мислене върху литературната материя, в “MITOS I TEXNH” превръща самата литературна материя в цялостен текст, подчинен на ясни каузални връзки, а коментарът му води непрекъснато към “определени логически заключения” - “стратегема” на изследователя, която забелязваме още в предисловието.

Предизвикателствата на “MITOS I TEXNH”:

Реконструкцията на един наситен, да го кажем макротекст на възрожденската книжнина, който разширява литературноисторическата очевидност в собствения смисъл на думата (практически изглежда напълно просто: всеки може да прочете като роман описа на Маньо Стоянов на възрожденската книжнина). Но това е само едната страна на извършената работа - по-важно е, че реалната конфигурация на културното поле създава възможност не за очертаване на върхове, а на културни антиномии. Последното забелязване е ключът към осмисляне на дълбинните пораждащи структури на културата - теоретическата цел на книгата.

Теоретизирането именно от гледна точка на очевидностите (“Две са очевидните неща.” - началото на книгата), подкопава аксиоми в литературноисторическото ни мислене: “Това, историята на средновековието да свършва с Паисий и оттам да започва другото, новото литературно мислене и литература, въобще е представа на по-сетнешното литературознание. Тази представа в някои отношения може да бъде видяна и като принуда над литературния и книжовния материал.” (с.15). Последователното прехождане от Стара към  Възрожденска и от Възрожденска към Нова българска литература е моделиране, даже метафоризиране на литературния процес, но не би могло да обясни механизмите му. Ще вметнем, че граденето на “възможните светове на историята” чрез текстове (проблем, специално анализиран от автора) се оказва универсално работещо в културата - в случая и на металитературно равнище.

Българската литература от миналия век е многопластово книжовно поле, където изследването на съжителството на текстовете от различни културни знакови системи (средновековната, фолклорната, възрожденската, модерната) и тяхната функционална промяна заедно с промяната на социокултурната ситуация се оказва много по-важно за граденето на културните парадигми, отколкото еволюционисткото им подреждане.

Книгата на Сава Сивриев показва, че това, което в културата изглежда като антиномично: сакрално и светско, новомитично и фикционално, "високо" и "ниско", органично и неорганично, центростремително и центробежно, или "билингвистично" при срещата му в творчеството на отделен автор, открива пътя към нейната феноменологична същност. И че преди да бъде решен големият антиномичен въпрос на българската култура в края на ХIХ век - MITOS или TEXNH (МИТЪТ или ИЗКУСТВОТО), трябва първо да бъде разгледан като MITOS и TEXNH.  

© Светлана Стойчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.07.2000, № 7 (8)