Две са очевидните неща.

Първото е, че Възраждането не свършва с 1878 година. То, за едни изследователи, продължава до края на 80-те години, за други - по някакъв видоизменен начин и до времето на войните. Но тъй като Възраждането и възрожденското е очевидно и след 1878 г., независимо от това къде ще поставим крайната граница, един опит върху българската литература от края на миналия век следва да отчете, че във времето и след условната граница на Възраждането - 1878 г., съществуват две знакови системи - тази на Възраждането и тази на модерната българска литература.

Това е предварително условие, приемането на което би следвало да доведе до определени логически заключения.

Второ, въпросът за органичността и неорганичността на литературата ни. В една своя рецензия от шейсетте години Тончо Жечев пише, че още от началните етапи на развитието си българското литературознание се измъчва от въпроса за неорганичността на процесите в литературния ни развой (Жечев, 1965, с. 145). Това може да бъде и е, без съмнение, един изключително сложен проблем, възможното решение на който изисква множество общи усилия. Но преди той да бъде поставен, е необходимо да се уточни и другото - що значи въобще органична литература. Или култура. Има ли литература и култура, която да е органична, и ако тя е възможна, то няма ли да бъде нулева култура? Могат ли да се определят като органични такива нормативни култури и литератури като старогръцката, староеврейската или византийската, които преди да станат нормативни и пораждащи други, са пречупили в себе си множество чужди влияния. И въобще, докъде се простира това противопоставяне между своето и чуждото. Докъде е полезността му.

А културата, известно е, е социален феномен и както и аз-ът, така и тя носи в себе си знака на единственост и неповторимост, на уникалност. В това е нейната ценност. Тогава е добре да се покаже по какъв начин тя е вариант и какъв точно вариант е на правенето от хаоса космос в границите на даден естествен език. По словата на Борхес, във всяка една национална литература може да се открие всичката храна, необходима на духа: “Така например аз изобщо не познавам малайската или унгарската литература, но аз съм убеден, че ако времето ми предостави възможността да ги изуча, ще открия в тях всичката храна, необходима на духа” (Борхес, 1989, с. 319-320). Феноменологията на това общо съзнание може да бъде предмет на интерес от страна на изследователя, защото общото съзнание изгражда своя концептуална система, свой клас от аксиологически категории и чрез тях хаосът се подрежда в космос. По някакъв начин. Представата за ценностите изгражда този модален космос.

Един пример. Също Тончо Жечев пише, че движещ мотив в нашата литература на Възраждането е раждането и развитието на националната идея, идеята за национално-освободително движение и че литературата на този период, с всичките си слабости, отразява силата и слабостта на това движение (Жечев, 1965, с. 150). Позната истина е, че националната култура създава единствения и неповторим национален образ на света. В пределите на Сърбия, Гърция, Румъния или Русия, в границите на Балканите и православието в същото време по друг начин се изграждат литературните и културни светове. По друг начин чрез културата се назовава битието. В това е и “философският национализъм” (Дерида, 1991, с. 43-62), присъщ на всяко едно колективно мислене.

И ако е думата за света, за подредените светове, които културата гради, то явно е, че различието, различните гледни точки, назовавайки едно и също нещо, обогатяват обекта и нашето познание за него, както твърди и Пол Файерабенд.

Заедно с това, социалният феномен култура се конститутира и според определени прагматични нужди. Според някаква необходимост, която трябва да бъде решена. Корпусът от текстове, които създава културата, е израз на особеностите на колективното съзнание, проявени в намеренията му към света. Това как спецификата на текстовете се съобразява с прагматичната цел на културата е добре показано от Христо Ботев, който пише: “За французкия народ могат да бъдат “полезни и поучителни” романите даже на Пол де Кока, а за нас не ще има смисъл даже Гетевият “Фауст”; а също и: “романите, повестите, разказите и въобще чисто литературните произведения трябва да се приравняват или по-право да кажем, да отговарят на стремленията и на характерът на онзи народ, на езикът на когото се пишат или превождат тие” (Ботев I, 1976, с. 186).

Ако приемем културата като колективно съзнание, което се конструира по свои индивидуални прагматични закони и което чрез текстовете си обогатява познанията ни за света, ние приемаме и равноценността и равноправността на различните културни гледни точки за света.

Проблемът за взаимовръзките и взаимодействията, за органичността и неорганичността може да има и един друг аспект, според който при възприемането на чуждото винаги се задейства механизмът за превод на чуждото на своя културен език. По друг начин казано, на езика на колективното съзнание, което ще възприеме чуждото. Удачен пример, поради хиперболата, ни изглежда едно изречение от “Чичовци” на Иван Вазов. В него се казва: “Да живее Волтер! Йотата долу!”. То, макар и частен случай на общото, показва, че Йотата и Волтер могат да бъдат възприемани като нещо, което е едно и също, да бъдат поставяни наравно, отъждествявани и обединявани. Благодарение на тази операция на превод на чуждото и Волтер, и Йотата участват в създаването на културен свят. Преведено и преобразувано, чуждото има ролята на свое.

Освен всичко останало литературата и културата в цялост са диалогични и проблемът за взаимодействието на отделните култури се състои и в това да се разбере как една култура диалогизира с друга или какъв е нейният комуникативен статус. Защото в диалога, в тази интерсубективна деятелност, културата проверява себе си, значението на истините, до които е достигнала, равноценността или подчинеността на своя глас в диалога, възможностите си за диалог въобще. Ограничени ли са те в границите на някакъв културен ареал или тя е в състояние да диалогизира с универсума.

Метафората “европеизация” показва не друго, а желанието за равноправно диалогизиране, при което своето се стреми да влезе в кодовете на чуждото, за да стане част от някакво по-глобално свое. Това, разбира се, е в противовес на предходната възрожденска норма, при която обратно - чуждото задължително се прекодира към кодовете на своето, защото своето се себеосъзнава като достатъчен самоценен и самостоен универсум, смилащ в себе си всичко чуждо.

И докато диалогизирането, интерсубективната деятелност (разбрана в широк смисъл), интеркултурната деятелност е повтаряща се обичайност, следва да се отбележи, че органичността на литературното развитие е именно присъща на литературата на Възраждането. В тази органичност потъва и се превежда всичко, което идва отвън, поради това, че мощни центростремителни сили организират възрожденската култура.

ЛИТЕРАТУРА

Борхес, 1989 Хорхе Луис Борхес. “За класиците”. - В: Вавилонската библиотека, С., 1989

Ботев I, 1976  Христо Ботев. “Тайните на инквизицята” от В. Фереал”. - В: Събрани съчинения, Т. 1. С., 1976.

Дерида, 1991 Жак Дерида. “Национальност и философский национализм”. - В: Московские лекции, Свердловск, 1991.

Жечев, 1965 Тончо Жечев. “Опит за теоретическа история на литературата”. - Литературна мисъл, 1965, кн. 4.