ЖЕЛАНИЕ НА КРЪВТА

Станчо Пенчев

web | Властта на очите

        Хрътката бе петниста, с цвят на пепел и кръв, и доктор Жанов не можа да отдели поглед от слабия й, гъвкав гръб, провиращ се между ракитите.
        Някъде отстрани стреляха един след друг три пъти. Жанов погледна ботушите си, потънали в мочура и усети хлад в стомаха.
        - Пуцай, докторе, пуцай! - изшепна зад гърба му едрият, изпечен селянин Радуш и кимна към разтворената двуцевка.
        Жанов мярна двете патици в мътното есенно небе, приклади и дръпна единия спусък. Гърмежът го оглуши. “Какво правя тук?” - помисли с писнали уши.
        - За кой път си на лов? - Радуш изчисти с длан влажните си устни.
        - Много питаш? - сряза го Жанов.
        - Е... - стъписа се селянинът - аз... ще извиняваш!
        Хрътката се върна  задъхана, с мокри хълбоци и увиснал език.
        - Търси, търси! - вдигна крак да я ритне Радуш. - Блатото е пълно с леш... Калпав добитък! - погледна Жанов. - Жал ми е да я гръмна, а няма кой да я вземе...
        Петимата мъже насядаха край разпалващия се огън и отпиха със зачервени от дима очи по глътка ракия.
        - Нямаш ли вино? - попита едроглавият прегърбен фелдшер Калъпчанов.
        - Бе взех - отвърна Радуш и се почеса по врата - ама е...
        - Ако е киселак, си го остави за домашно - ухили се младият полицай Чиков и поглади с палец тънките си мустачки.
        - Не, бе, не, бе, старши! - поклати докачено глава Радуш - не е лошо, ама е за мезе...
        - Ей, разбираш му, мама му стара! - извика директора на градската болница Сечинов. - Колега! - обърна се към Жанов. - Как ви се струва компанията?
        Жанов се усмихна притеснено.
        - Ако не ви харесва, няма да ви водя повече - Сечинов се изсмя гърлесто.
        - Ама, моля ви... - прекъсна го внимателно Жанов - всичко е наред!
        - Де да беше, докторе... - обади се фелдшерът - ама... Животът е като диабета, все има нужда от... заместители. - Скулестото му, изтеглено в брадичката, лице се сви жалостиво и обидено.
        - Както ми стърже стомахът... - Чиков се прозя и се изтегна на послания върху сухата трева брезент - не ми е до размишления. - С тесните си очи, стегнати челюсти и пъргаво, малко приведено в раменете тяло напомняше млад хищник.
        - Когато нагонът ти още кърви, всичко ти се струва просто и естествено - отвърна Калъпчанов. - Аз се събудих, как да го кажа, вътрешно след като чукнах петдесетте...
        - Колкото преди ти се ще, ама тръпката ти бяга, щом посегнеш - погледна го разбиращо Сечинов. - А най-лошото, момче, е, че ти втръсва, преди да си се наситил - обърна се към Чиков. - Още пет години ти давам...
        - За какво? - погледна го с любопитство полицаят.
        - Докато се умориш и спреш да различаваш навика от удоволствието...
        - Е... - поклати нехайно глава Чиков - пет години са много време.
        - Вие, докторе... по-добре да си говорим на “ти”... - Сечинов се взря изпитателно в Жанов. - Женил ли си се досега?
        - Не - сведе несигурно очи Жанов. - Защо?
        Сечинов не отвърна, плъзнал омекнал поглед към приоблачените, смътно прозиращи, далечини.
        Бяха седнали на висока, разчистена от елшак, поляна, а от близките, обезлесени по върховете хълмове полъхваше влажен, парлив ветрец.
        - Ще завали - каза Сечинов, сякаш на себе си и пълното му, уморено лице потръпна натъжено.
Жанов го погледна крадешком.
        - Ще прокапе, но няма да накваси - обади се Радуш и намести шишовете с цвъртящо месо над жива жар.
        Чиков го погледна насмешливо и прилегна на другия си хълбок.
        - Докторе, - каза - тук имаме един обичай... изпит, го речи, за мъжка солидарност...
        Жанов го погледна с недоумение. Фелдшерът Калъпчанов се подсмихна.
        - Само Радуш не е минавал през него - продължи полицаят.
        Радуш намести главните в огъня и го изгледа безразлично.
        - За какво става дума? - попита колебливо Жанов.
        - Всеки нов в компанията ни разправя своята най-жарка история с жена. - Чиков се ухили сладострастно и белите му зъби блеснаха.
        Сечинов впери очакващ поглед в Жанов. Той се размърда неловко, но не посмя да стане.
        Хрътката на Радуш се приближи към огъня и подуши ръцете му. За миг се почувства като нея - боязлив и безполезен. Посегна с длан да я погали, но тя отскочи наплашено.
        - Май поизбърза, а, Чиков? - обади се Калъпчанов и пропъди с ръце хрътката. - Човекът дошъл-недошъл...
        - Защо? - отвърна полицаят. - Първия път никой не лъже...
        - Вярно - потвърди тихо Сечинов. - Човек е най-искрен преди да опознае...
        Омълчаха се, заслушани в тънкия писък на вятъра в ракитите. От блатото, в ниското идваше на вълни дъх на тиня и гниене.
        - Докторе, - каза пресипнало Чиков - ще извиняваш, ако такова...
        Жанов махна разбиращо с ръка.
        Задъвкаха лакомо.
        Небето се проясни на разлети матови петна, а далечините плувнаха в млечна мъглица.
        - Навремето имаше един възрастен гинеколог - обади се Калъпчанов, - та той ми беше рекъл веднъж: Ако някой ти каже, че разбира от жени, да знаеш, че съдбата ще си направи някоя шега с него... Ние, мъжете, най- много патим от женския й характер, защото все подреждаме света разумно, а той се подчинява на друг закон...
        - Какъв закон? - попита лениво Чиков.
        - Кой го знае! - вдигна рамене Калъпчанов. - Ама жените живеят по-истински от нас, защото го усещат с кожата си...
        - Не знам - отвърна замислено Чиков. - Може и да има нещо... Ти, Сечинов, какво ще кажеш, млада жена водиш?
        Сечинов сякаш не го чу.
        - Ами ти, Радуше?
        Селянинът погледна Чиков под вежди:
        - Ти, старши, гледаш да си все отгоре - рече беззлобно - и не броиш човека за човек!
        Чиков се сепна, изгледа го заядливо:
        - Нещо лошо да си видял от мене?
        Радуш се сви, погледна го несигурно през рамо и разбута огъня.
        - По въпроса за жените ще ти кажа, че ако я няма канията, ножът ще прави рани - рече след малко.
        Жанов видя как очите му блеснаха с влажен блясък и почувства тежест в гърдите. “Искам да опитам от всичко, за което е жадно тялото ми, а после се мразя...” - помисли и погледна към Сечинов. Директорът се бе взрял в него с уморен, печален поглед. Спогледаха се със спазматична несигурност.
        “На неговите години ще съм рухнал...” - Жанов се изправи.
        - Каквото и да си приказваме - поклати бялата си глава Калъпчанов - нещо все ще ни се изплъзва.  Младостта е безпощадна, старостта - отчаяна. Коя е истинската човешка същност? Ти, Сечинов, можеш ли да се разбереш със себе си?
        - Всичко ми е като на унес... Кога бях женен, с деца порасли, в някакво, тъй ми се струваше, вкоренено състояние и отведнъж... срещнах Евтимия, разведох се, срам брах, от града избягах... - изрече задъхано Сечинов.
        - Ама какво, какво усещаше? - надигна се на лакът Чиков.
        - Хаос и сила... - погледна го с присвити очи Сечинов. - Безумие някакво, на което не можех да устоя... и сладостност... Дяволска завера...
        Омълчаха се неловко. Жанов тръгна бавно към височините.
        - Докторе, къде? - извика Калъпчанов.
        Жанов размърда объркано рамене със замръзнал поглед.
        - Сечинов, тоя човек, докторът, близък ли ти е? - попита тихо Чиков, когато Жанов се отдалечи.
        - Не.
        - А враг ли ти е?
        - Не е...
        - Защо го доведе тогава? - намеси се Калъпчанов. - Усоен един такъв, потаен като язовец...
        - Не знам... - въздъхна Сечинов.
        Нейде далеч протътна гръмотевица. Четиримата вдигнаха очи нагоре. Облаците бяха изтънели и небето прозираше като димен купол.

© Станчо Пенчев, 2001
© Издателство LiterNet, 23. 04. 2001
=============================
Първо издание, електронно.