ВОДЕН КРЪГ

Станчо Пенчев

web | Властта на очите

        Призори професорът по теология - дългокрак, тънковрат слизаше на плажа и разтръскваше тромаво и достолепно като птица Ему едрия си таз в бавен тръст. Слабите му, космати ръце се разтваряха и момчето от портиерната на малкия неугледен почивен дом чуваше просвирването на пълните му гърди. Професорът стигаше до каменното заливче, където бяха разпънали палатка посивял художник с вид на бездомник и огненокосата му приятелка без възраст и стъпил на скалите, правеше дихателни упражнения.
        Художникът подаваше едрата си рошава глава от палатката и се провикваше:
        - Още ли не се е изчерпало дълготърпението на Твореца, професоре.
        Професорът благовъзпитано не отвръщаше на първия въпрос.
        - Всуе е усилието му да преобрети лъстивата телест в благочинна светлина...
        - Рано си се надигнал, Антимчо - отвръщаше между две вдишвания професорът. - Зората едва сипва...
        - А душата ми цяла нощ се теготи да прехвърли плътските измерения...
        - Крилете й тежат от преобилната комка.
        - И светиите са обладавали греховете на нищите...
        - Но нищите - възрядко добродетелите на светиите.
        Професорът обръщаше гръб и на подскоци се отдалечаваше, а художникът се прибираше да си доспи.
Плажът се населяваше още по хладина. От глинестите, обрасли с храсталак височини, се спущаха гласовити домочадия. Разтваряха избелелите си чадъри и разпъваха чаршафи.
        Художникът, отдавна възневидял сутрешната глъч, се надигаше и с душевно роптание се бухваше в морето. Доволното му пръхтене довеждаше слабоволна завист у огненокосата му ближна:
        - Не е ли студено, Антимий? - тя боязливо потапяше малките си ходила.
        - Водата е чай с мляко.
        - Ааа, ледена... - изпищяваше, но без двоумение нагазваше, за да прегърне с тънките си, луничави ръце изпечения му врат. - Кога ще ме научиш да плувам?
        - Всяка нощ те уча да плуваш в океана на страстта.
        - Ама си...
        - Никога не ще се уморя да те оставям на поправителен...
        Двамата се пличкаха, докато на скалите се начоколят деца, зазяпани в рождено голите им телеса. Художникът изсвирваше рязко с пръсти, измучаваше като морж и разпиляваше младата тълпа. После рисуваше с изумителна сръчност бързи портрети срещу заплащане, приседнал в алеята на морския парк.
        Къмто обяд край него преминаваше цялата професорска фамилия - три невръстни момчета, твърде палави и шумни за благообразния си домовладика.
        - Имаш ръка за икони! - казваше с тиха възхита пълничката, рано повехнала, професорска половинка.
        - И сърце идолопоклонстващо - ухилваше се Антим, оставяше молива, притичваше чевръсто и се връщаше с три сладоледа.
        - Не са по сладоледа... - окашляше се притеснено професорът.
        - Не престъпяй деветата божа заповед! - смъмряше го тихо Антим.
        Малчуганите опровергаваха твърде скоро родителя си и дълго облизваха устни, заслушани в произходящия разговор:
        - Кои са трите най-големи прегрешения, професоре?
        - За Земята ли питаш?
        - Нали само тук се греши...
        - Кой знай, кой знай... някои си мислят, че са слезли тук със златен варак варакосани и могат да възнегодуват без последия...
        - Понякога душата ми, професоре, става по-лека от ангелската и облита необозримото, без да разбера, пък езикът само повтаря чутото... Да прозираш грях ли е?
        - Прозрелите не роптаят.
        - Е... с малко пепел са ме замесили... А ти можеш ли да богославиш като Йоана Златоуста?
        - Аз съм низвержен книгогризец - отвръщаше разпалено професорът и трите деца  вдигаха удивено очи към него.
        - Който се принизява, се оневинява - първий закон Антимов!
        - Докато законотвориш, земният ти сън ще скончи твърде непоучително. Защо не се вземеш в ръце! - професорът цял почервеняваше.
        - Орел на трънка гнезди ли, професоре?
        Двамата се познаваха от години и неутешимото стълкновение на възгледите им напомняше детска игра на чест.
        Летният кръг на дните се затвори и една вечер, сред натежалия бавен дъжд, момчето от портиерната на запустяващия почивен дом видя мокра до кости, разтреперана жена.
        - Имате ли телефон? - попита тя и опря гръб о стената, после объркано и на пресекулки обясни, че приятелят й е изчезнал.
        Момчето разпозна огненокосата сподвижница на художника, но оттръпнало поради леността на бездействието, не намери за нужно да се намеси.
        Художникът, комуто подобни премествания в пространството не бяха чужди, не се появи и след седмица.  Жената, недоверчива към полицейското усърдие, обиколи околните болници и стари адреси, но всичко се оказа безполезно като ечение на гърмеж. Последната вест, която засили слуховете и видя смъртен знак в случилото се, беше краткото известие на фламандски език, че единствената дъщеря на художника се е самоубила някъде в странство, ден преди дирите му да се стопят.
        Есента утаи посивялото хладно небе и удави улиците в поръждавяла шума.
        Професорът потъна в дълбоките си тихи занимания.
        Белите ризи на дните окъсяха, а в мътните утрини мъглите дъхтяха на дим.
        След първите снегове вече никой не се сещаше за странника-художник, а огненокосата му приятелка се подслони в дома на престарял вдовец и се сприятели като котка с болнавата му дъщеря.
        В края на зимата последната книга на професора върху отшелничеството на Балканите излезе в чужбина, а семейството се пренесе в нов, по-голям дом.
        Една заран, когато жената на професора отвори окъпаните с пролетна роса прозорци, видя в двора, присвит на пейката под балкона, брадат мъж в дълга, подобна на власеница, дреха.
        - Кой сте вие? - попита плахо тя.
        Мъжът вдигна светналите си, бледи очи:
        - Пристигнах призори и се убоях да не ви притесня - каза с пресипнал от ранния хлад глас и професоршата изведнъж го позна:
        - Антиме!
        Професорът, още сънен и рошав, чул вика, подаде глава зад гърба й:
        - Боже помози! - разтърка с длани подпухналите си клепачи. - Йона излезе от утробата на кита. Влизай.  Как ни откри?
        - Известността е венец и верига - отвърна с познатата си нехайна усмивка Антим. На изпосталялото му, но някак оживотворено лице се углъби израз на печално смирение. - Дойдох да те видя, ала и ти да ме видиш...
        Край кръглата резбована маса в просторната дневна Антим отговори само на един въпрос: Къде живее?
        - Обитавам една манастирска одая.
        Постоя, прихванал китката на лявата си ръка с дясната, нямо склонил глава, после се надигна рязко.
        - Ще се срещаме - рече на изпроводяк и огледа с безизразен поглед младите лозички в професоровия двор.
        - Мисля да вдигна асма - обади се професорът.
        - Вдигни.
        - Ожених се късно и още не ми е минал меракът да стопанисвам.
        - Меракът е като чирака, помага в насъщните дела без плата.
        - Какво е станало с теб, човече? - не се стърпя професорът. - Не приличаш на себе си.
        - Станалото - станало, реченото - речено... Ти имаш мерак да опитваш, а аз да изпитвам. Знаеш ли къде е разликата?
        - Къде?
        - Колкото на теб повече ти се живее, толкова на мен - по-малко... и знаеш ли защо?
        - Защо?
        - Защото ти нямаш земно време, а аз имам предостатъчно и се чудя какво да сторя с него...
        - Ти, какво се разприказва изведнъж! - сопна се професорът. - Сякаш псалтир запрелистя... имал - нямал!
        Антим махна уморено с ръка и излезе на улицата.
        Годината на Змията захапа опашка и проходи годината на Коня. Професорът издаде още една книга в чужбина, заваляха хвалебствия. Семейството се сдоби с голям автомобил и шофьор.
        Добре облеченият мъж от охраната на правителствения почивен дом посрещаше призори понатежалия професор с “Добро утро” и проследяваше с почтителен поглед бавните му съзерцателни разходки по плажната ивица.
        Една сутрин, докато разгазваше крайбрежните треви, снизхожден към околния свят, професорът видя приседнал на пясъка човек в избелели ленени одежди. Пустотата и уединеността на мястото смути упокойния му унес, но в следващия миг сдържаността го напусна:
        - Антимий!
        - Бог среща и разделя.
        - Как се озова тъдява, дяволе?
        - Не знам... Вятърът ме довея.
        Професорът го заразпитва с присъщата си разгорещеност, но не видя в подмладеното му и както му се стори, одухотворено лице и сянка на внимание.
        - Когато загубих дъщеря си - каза неочаквано Антим, сякаш спомнящ си значението на думите - загубих и ищаха си за живот...
        - Разбирам те - сведе поглед професорът.
        - Не вярвам... Аз съм твоето криво огледало.
        - Рисуваш ли?
        - Поболях се от мъка. - Антим не го чуваше - вих, додето онемея, а очите ми се... отвориха навътре... и знаеш ли какво видях?
        - Какво?
        - Няма да го разбереш, за теб думите вече имат смисъл.
        - Как? - погледна го недоверчиво професорът.
        - Ако ти кажа, че провидях основанията на съществуването, ще изпиташ ли същата горест, която ме водеше?
        - И какво, какво прозря? - гласът на професорът трепна.
        - Защо искаш да отмериш знанието си за смисъла с глъбината на чуждото изживяване? Всеки върви опипом към душевното си осъществяване... - Антим замълча.
        Професорът се вгледа боязливо в него:
        - Променил си се...
        - Не съм... поривите ми са същите, намеренията. Всеки иска свободата, красотата и благоприятието само за себе си... Аз промислих защо... Защото чувството за безвремие е по-действително от паметта, тъй както усещаме душевните си състояния и негуваме да ги преобретим в телесни удовлетворения, а то е все едно да се издигнеш на гълъбови криле...
        Професорът поклати нямо глава и приседна на влажния пясък до Антим.

© Станчо Пенчев, 2001
© Издателство LiterNet, 20. 04. 2001
=============================
Първо издание, електронно.