ТИАРА

Станчо Пенчев

web | Властта на очите

        Мъжът, който отвори вратата на погребалното бюро, бе разноглед, сух до кост, с несъразмерно дълги ръце.
        Владиката Синаид го изгледа недоверчиво и попита рязко:
        - Тук ли е собственикът?
        - Да - отвърна мъжът, без длъгнестото му лице да промени изражението си на високомерие и докачливост.
        - Къде е?
        - Тук - мъжът застана зад масивното орехово писалище.
        Владиката се огледа несъзнателно. В кръглото като обител помещение имаше три ковчега, с подпрени на стените капаци, облепени във вишнево фолио и седем дървени кръста, нахвърляни един върху друг.
        - Мога ли да ви помогна с нещо? - вдигна рязко поглед разногледият мъж и събра разпилените по писалището кръщелни свидетелства.
        - Собственикът ми е... близък - смутолеви владиката разколебан.
        - Кой собственик? - погледна го заядливо-учудено човекът.
        - Как кой! На това бюро...
        - Аз съм собственикът - отвърна задавено мъжът и сведе неприязнено очи към нозете си.
        - Откога?
        - Вие... Ваше светейшество... с ума ли сте си?  - попита студено разногледият.
        - Тоест... - заекна Синаид. - Какво значи това?
        - Ами...
        - Ами!
        - Влизате в дома ми и се съмнявате в моето право на собственик като... съдия-изпълнител.
        - Но тук, тук само преди месец имаше друг собственик?
        - Как се казваше?
        - Бърчинков.
        - Аз съм Бърчинков.
        - Не може да бъде - извика, плувнал в пот владиката. - Аз не ви познавам!
        - А аз ви познавам! - ухили се разногледият мъж. - Нямате представа колко добре ви познавам...

        .........................................................

        Синаид се събуди с туптящи слепоочия. Усети в устата си вкус на въглища, надигна се с тежест в стомаха, пи айрян и застана пред запотените стъкла.
        Зазоряваше и по изсветляващото зимно небе ниските облаци напомняха съсиреци. “Много блажа - помисли - трябва да спра...”
        За миг се поуспокои, после погледна закръгления си корем, тлъстите гърди и пак почувства безпокойство.  “Слава тебе, Господи, пази ме от изкушения” - промърмори механично. По заледената улица премина циганин, нарамил козиняв чувал. Синаид проследи несигурните му стъпки до ъгъла. “Сигурно е ходил да краде - помисли, но мисълта му се стори неприятна и недушеугодна. “И мен са ме мамили скъпите вещи” - призна и чу изскърцването на един от капаците на контейнера за смет пред къщата.
        Видя пребрадена, добре облечена жена да пуска в контейнера голям пакет, увит в черен найлон. Миг преди да свърне забързано между  жилищните блокове отсреща, Синаид мерна лицето й - младо, бледо от студа, с цепната горна устна и кръгли изплашени очи.
        Денят започна лошо. На излизане от къщи Синаид се подхлъзна и струполи по гръб на стъпалата.  “Сигурно не съм усърден в служението, Господи - промърмори, докато отупваше палтото си, - но се старая...”
        Цял предиобед седалището го наболяваше, а неприятното усещане за вина и обезсърчение не го напусна.
        Надвечер потърси по телефона приятеля си от детинство Бърчинков, но се оказа, че е сбъркал номера и писклив мъжки глас го наруга. “Редът на нещата не е същият - помисли, останал сам в  хладния църковен притвор.
        Тъкмо се бе прибрал вкъщи, когато на вратата се позвъни.
        Мъжът на прага беше разноглед, източен  и с несъразмерно дълги ръце. Синаид се взря боязливо в него и с потрес различи чертите на човека от съня. “Не е верно... - едва не извика, но плашливият като на птица поглед на мъжа срещу него го смути.
        - Аз съм новия ви съсед - каза пресипнало човекът и размачка в дясната си длан пръстите на лявата си ръка - именувам се Блаженков и...
        Синаид помисли да го покани, но почувства страх.
        - През миналата нощ се е случило... нещо... неприятно. Идваха от полицията, питаха... Вие, дядо владика, сигурно вече сте чули...
        - Какво? - погледна го несигурно Синаид, но пак не намери смелост да го покани.
        - Ами... в казана за смет е открито захвърлено пеленаче.
        - Мъртво? - запита изтръпнал Синаид.
        - Слава Богу не... било полузадушено, ала оживяло.
        - Какво... какво общо имам аз с това?
        - Нищо - отвърна простичко мъжът и потърси погледа на владиката.
        - Тогава?
        Лицето на човека  се напрегна, разногледите му очи изпъкнаха, после изведнъж се сви.
        - Аз... аз видях майката на детето - рече на пресекулки - живее недалеч оттук...
        - Защо... защо ми казвате това?  - прекъсна го със сухо гърло Синаид.
        Човекът размърда неловко рамене и дългите му ръце се разклатиха като уморени часовникови махала:
        - Не... знам... Изпитах някаква нужда... Вие, вие сте духовно лице. Как... как да постъпя?
        Синаид го погледна объркано, покани го с ръка да влезе, но мъжът отказа нямо.
        Омълчаха се, после човекът изведнъж потъна в раменете си, извини се сепнато и тръгна. Синаид остана замислен на вратата. Сети се, кой знае защо, за снощния сън, но всичко сега му се стори размито и недействително. “Защо, защо и аз трябваше да видя съгрешилата?“ - помисли с чувство на лепкава безпомощност и раздразнение.
        Набра отново телефония номер на своя приятел Бърчинков и както очакваше, чу същия писклив мъжки глас. Затвори с разтуптяно сърце и усети тревога. “Провидението ми дава знак, а аз не мога да го разчета” - мисълта му се стори машинална. “Страх ме е” - призна в себе си и за миг му олекна, после чувството за несигурност, заплаха и необяснима вина го облада отново.
        През нощта сънува, че гази в река от мляко и се събуди със залепнал в небцето език. “Сякаш съм в някакъв забравен свят от страхове и предчувствия” - помисли с ясно съзнание и протегна нозе към влажните си чехли.
        Застана пред прозореца, разчисти с пръст петънце върху запотеното стъкло и почувства слабост в коленете. “Душата ми си спомня нещо свое - усмихна се недоверчиво, - но аз не вярвам в нейното скиталчество. Говоря велеречиво за Божия закон на другите, а сричам в нея човешкия...”
        На сутринта позвъни запъхтян на вратата на погребалното бюро.
        Отвори му нисичка, прегърбена жена с млади блестящи очи:
        - Господин Бърчинков... такова, не знаете ли? Получи завчера мозъчен удар - каза задъхано, без да я пита, и оправи вехтата си вълнена забрадка.
        Синаид се взря със замръзнал поглед в лицето й. Стори му се смътно познато - широко в скулите, със сцепена горна устна. “Подобията шестват през възрастите като детски комикс - помисли. - Някой някъде сигурно има моите черти, движи се с моята походка, носи заблудите и слабостите ми...” Стана му глупаво и някак обидно, после усети жалостиво самосъжаление.
        Цял ден го измъчва главоболие, а надвечер, когато слепоочията му изтръпнаха и го отпусна, не почувства облекчение.
        Тръгна си към дома и усети световъртеж. Влезе в едно опушено кафене, поръча си чаша вода, от топлината и миризмите му прилоша. Изправи се да си ходи, но се олюля. Отпусна се отново на стола и почувства леко докосване по лявото рамо. Извърна се. Зад гърба му нямаше никой.
        Поседя отпаднало и кой знае защо, си спомни как като дете обичаше да стъпва в дирите, оставени от баща му зиме в снега. Дворчето на родната му къща бе дълго и тясно и докато шеташе на добитъка, баща му го пресичаше безброй пъти. Дирите нямаха начало, край и се преплитаха като в лунатичен танц. “Нима винаги съм следвал хаотичните си желания, Господи, или човешкият път е без брод? - помисли. - Кой съм аз да задавам въпроси на Провидението?” - прошепна омаляло и очите му запариха.
        Когато отвори пътната врата на дома си, почувства празнота и страх. Съблече се, разтърсен от студени тръпки и легна.
        Стисна клепачи и щом тъмнината нахлу в очните му кухини, усети залюляваща го безметежност и спазъм.  Изхлипа, по бузата му хладно полази сълза и прошепна: “Толкова години ти се молих, Господи, по канон и по причина, боготворих искрицата твой живот в мене, само ми дай знак: аз ли бях или натрапчивия образ, който самооблъщението ми желаеше да види..!”
        Почувства топла болка в гърдите и упоението на дълбоката въздишка. Стори му се, че напуска като нишка тялото си, но усети изтръпналите си ходила и изпъшка облекчено.
        Чу в просъница как навън заваля суграшица и стъклата на прозорците зазвъняха.

© Станчо Пенчев, 2001
© Издателство LiterNet, 23. 04. 2001
=============================
Първо издание, електронно.