СВЕЩОЛИВНИЦА

Станчо Пенчев

web | Властта на очите

        В сумрака короните на цъфналите ябълки напомняха сенки на облаци. Домакинът на манастирския хотел погледна небето и каза на деветгодишния си внук:
        - Няма да капне капка дъжд.
        - Отде знаеш? - погледна го с присвито око момчето.
        - Шестаков! - чу се пресипналият глас на стария игумен.
        - Слушам! - отвърна домакинът и се надигна. Тантурест, в стара военна куртка и бозав клин.
        - А? - детето чакаше, вперило поглед в пълнобузото му, сплеснато по слепоочията, лице.
        - Не чуваш ли? - дотътри хилавите си нозе игуменът. - Дошли са гости - сложи длан върху детската глава. - Я, ела да те гостя нещо сладко в магерницата.
        - Изрива се - обади се Шестаков.
        - Ами! - детето отмести очи към избледнелите гледци на игумена. - Вече не се изривам.
        - Много е чувствителен - добави Шестаков - не яде какво бъде...
        Монахът сякаш не го чу и стиснал ръката на детето, пое между ябълковите стволове.
        Шестаков се почеса по врата и огледа спрялото пред хотела такси. През задното стъкло, размито от здрача, прозираше младо женско лице.
        - На рецепцията няма никого... - от преддверието на хотела излезе закръглен мъж на средна възраст.
        Шестаков го погледна с нескрито любопитство. Бе в свободен по тялото, скъп костюм с доматен цвят, риза с пръстеновидна яка и пъстра като папагал връзка. Лицето му - широко, с едри ноздри внушаваше доверие.
        - Аз... такова съм домакинстващ - представи се Шестаков, - но сега... сега ще повикам отговорната!
        Жената на рецепцията, преминала четиридесетте, се пудреше лениво пред огледалото в дамската тоалетна.
        - Не чукай! - обади се отвътре с раздразнен писклив глас. - Могат да почакат.
        Момичето слезе от таксито. Високо, тънконого, с изтеглени очи и пухкави, прибрани като розичка, устни.  Повдигна боязливо гъстите си, сключени вежди пред погледа на Шестаков. Той нямо посочи преддверието и тръгна към магерницата.
        Игуменът не вдигна очи след хлопването на вратата, малкият дъвчеше с издути бузи.
        - Да не си развалиш вечерята? - попита високо, но някак неуверено, Шестаков.
        Момчето се усмихна невинно:
        - Дядо, май ще вали?
        - Няма да ръсне капка! - отвърна като на инат Шестаков.
        - Отде знаеш?
        - От нарядите. Дядо ти познава небето като дланта си. Какво ядеш?
        - Захаросани орехи.
        Шестаков посегна към калайдисаното саханче и примляска.
        - Пак са дошли да мърсуват... - каза с пълна уста и погледна игумена, приседнал на трикрако столче.
        - Не съди - старецът извърна бледото си лице, но не отвърна на погледа му. Гледците му плуваха в кротък унес. - Праведността не е дреха, да оразумейш и да я облечеш...
        - Дядо, кой човек е праведен? - попита като внезапно събудено детето.
        - Питай дяда си игумен - рече насмешливо Шестаков и се пресегна отново към саханчето.
        Игуменът се взря в детските очи, усмихна се нежно:
        - Ти виждал ли си насън чудеса?
        - Охо.
        - То е нещо такова, чудотворство душевно.
        Шестаков разтри с длани пълните си бузи, после потри корем и излезе.
        - Взеха две отделни стаи - прошепна жената на рецепцията, щом го видя да влиза. - Едната за мен - преправи гласа си тя, - другата за моята племенница.
        - Богатите живеят по свой закон - отсъди дълбокомислено Шестаков и въздъхна.
        Когато след час мъжът и момичето излязоха от преддверието на хотела, старият игумен, стиснал в ръка момчето, изкачваше бавно стълбите.
        - Дядо отче, - чуха детето да пита, когато се разминаваха, - какво е грях?
        Момичето извърна неловко глава. Под силната улична лампа лицето на игумена й се стори безстрастно и уединено. Тънките му синкави устни трепнаха, но не отвърна. Закръгленият мъж направи крачка сам и погледна въпросително. Тримата, останали на горното стъпало, се взираха смутено-обнадеждени един в друг.  Мъжът изпита за миг отчуждението и плахостта, невкусвани от юношеството, после горчивата свян на пренебрегнатия. Усети, че няма сили за раздразнение.
        - Дядо отче, ако аз съгреша - продължи детето с едва доловима усмивка, - ще мога ли да разбера веднага?
        - Душата ти е като дъждеца в облака - отвърна монахът - още не е докоснала калта на земните страстоугризения.
        Момичето пристъпи, мъжът я прихвана гальовно под лакътя:
        - Закъсняваме...
        - Закъде? - тя срещна непозната боязън в очите му.
        - Нали беше гладна?
        - Бях...
        - Какво ти е?
        - Виновно сладостно...
        Игуменът и детето останаха на стълбите, онемели за миг в блажено усамотение.
        - Отче! - извика отвътре Шестаков. - Малкият е леко облечен. Ще настине!
        Жената, присвила пълните си бедра, подреждаше на дивана пасианс. Тежките й клепачи трепнаха, погледна без желание игумена. Шестаков, изтегнат на другия диван, се надигна:
        - Ей, късно се стъмва вече...
        - Ден година... - кимна, вгледана в картите, жената.
        - Дядо игумен, един въпрос ме човърка... - Шестаков присви хитро очи - задушевен, откак съм тъдява около обителта, все на размисъл ме избива... Добре, има грях, има наказило, обаче при повечето, престъпили възмездието, закъснява, а при някои въобще не се явява. Имахме в казармата  един майор - застреля при свада човек и рани двама... Съдът го оправда!
        - Шестаков... - погледна го уморено игуменът - ще извиняваш, наболява ме глава.
        - Аз... такова... за поучение питам - смутолеви Шестаков, - щото... няма - натърти - няма справедливост  между хората!
        - Не е имало, няма и да има - потвърди, без да вдига глава жената.
        - Дядо, ти... - детето се взря в Шестаков - справедлив ли си?
        - Айде сега! - Шестаков се намуси. - Не ти се полага още да съдиш!
        - Само питам - детето го гледаше с немигащи очи.
        - Малък си още за големи въпроси - Шестаков не издържа на погледа му и склони глава. - Ама че нахакано поколение... - додаде развеселено.
        Чуха свисъка на вятъра в клоните на дърветата. Заръмя. По мокрите стъкла полепна ябълков цвят.
        - Остана ми ... малко време... в поднебесието - изрече на пресекулки игуменът.
        Тримата се взряха плахо-учудено в угасналите му гледци.
        - Вече знам, че... - продължи шепнешком - не мога да поуча никого... Човешкият опит е като тайнството на зачеването. Влечението съвокупява съдбите, но оплътяването на живия е висок промисъл... Никога досега не съм изпитвал толкова опияняващо безсилие.
        Жената видя как закръгленият мъж и момичето влязоха прегърнати, но не ги проследи с поглед.
        - Усещам някаква странна пустота - каза момичето, когато двамата се отпуснаха голи в хладните чаршафи.
        - Не вярвай на всички усещания - отвърна мъжът и целуна острото й още детско рамо.
        - И на чувството за вина ли?
        - Няма пред кого да се чувстваш виновна.
        - Знаеш, че има... - тя присви сключените си вежди. - Ти... никога ли нямаш угризения?
        - Хайде, сега сме само аз и ти... той погали с пръсти малките й слепи гърди, тя се дръпна. - Хайде, не ни е за пръв път...
        - За втори е...
        Той я притисна с пълното си, тежко тяло, момичето почувства болка, но покорно притвори клепачи.
        Мъжът се пробуди призори от гласове и плисък на вода, ирисите й поблясваха в полузрака
        - Предчувствах го... - каза с пресипнал глас момичето - нещо лошо се е случило...
        Той изпуфтя сънено и й обърна гръб. Момичето се надигна и завито в пъстрото халище, застана пред изсветляващия прозорец.
        Детето, долу на плочника, вдигна очи и видя през стъклото болезнения страх в погледа й. Усмихна се с печално умиротворение
        - Какво стана? - показа се навън с подпухнало лице жената от рецепцията.
        - Дядо игумен се е споминал - отвърна с прегракнал глас Шестаков, излязъл от двора на манастира. -        Прибирай се! - погледна със зачервените си гледци детето.
        - Кога? - попита жената и се разхълца.
        - Преди малко... - Шестаков се разхлипа след нея. - Снощи, снощи говорихме...
        Момчето притича между светлите облаци на цъфналите ябълки, надникна през тясното прозорче в килията на игумена и видя голото му, вдървено тяло още неповито. Приличаше на голяма прозрачна свещ. Стана му мъчно, клепките му запариха, но не заплака.

© Станчо Пенчев, 2001
© Издателство LiterNet, 20. 04. 2001
=============================
Първо издание, електронно.