СТЕНИТЕ НА СВЕТА

Станчо Пенчев

web | Властта на очите

        Ликодимски почука с големия си рубинен пръстен по автомобилното стъкло. Сивокосият плещест мъж вътре му отвори вратата и поздрави с кимване.
        - Нещата вървят към уреждане - каза Ликодимски и почувства парене в гърлото.
        - Кога? - попита припряно жената от задната седалка.
        Ликодимски извърна глава към нея. Виждаше я за първи път - по котешки пухкава, с вехнеща арабска хубост.
        - Въпрос на дни - отвърна и разтри с пръсти местата на възпалените си сливици.
        Мъжът се прокашля с недоволен поглед. Лявата половина на тясното му, безскуло лице бе неподвижна и безизразна като от пареза.
        - Не бързаме... - каза отсечено - и разходите не ни притесняват... Председателят на съда ви препоръча...
        - Приех само да помогна - прекъсна го Ликодимски - останалото е работа за адвокат.
        Двамата кимнаха механично. Мъжът спусна стъклото и отвън нахлу студен, нагарчащ въздух.
        - Видяхте ли го? - жената се облакъти на облегалката с напрегнато изражение.
        - Не съм - рече Ликодимски - но изискванията ви за... ще бъдат изпълнени.
        - Изпълнени - повтори замислено мъжът и подпухналите му клепачи трепнаха.
        През нощта заваля сняг. Бе пълнолуние и Ликодимски не можа да се унесе до зазоряване.
        - Изглеждаш някак... - помълви се на заранта майка му. - Какво ти е?
        - Трябваше да пътувам - Ликодимски погледна през прозореца.
        Снегът - дълбок и пръхкав - бе потопил всичко. Очите му не издържаха на слепящата белота.
        - Няма ли да хапнеш? - гласът на майка му откънтя.
        - Не съм гладен - стените на просторните стаи за миг му се сториха тънки и трептящи.
        - Харесах едни завеси, плътни... не пропускат никаква светлина.
        - Купи ги.
        - Скъпи са...
        - Парите нямат значение.
        По обяд, в търговската кантора, почувства отпадналост. Поръча такси и със спазъм в гърлото седна на протритата задна седалка. Шофьорът - къдрокос, с глуповати, воднисти очи попита закъде.
        - Дом за сираци - Ликодимски усети раздвоение и тръпка на сляпо вълнение. “Защо толкова често пожелаваме желаното от други? - помисли. - Поривите прегарят като лист хартия...”
        Пътищата извън града бяха затворени. Шофьорът се обърна и го погледна съчувствено:
        - Далече ли е?
        - Не е... няма километър.  Ще повървя.
        - Поо... каква работа?
        - Сестра ми е директор на дома - отвърна Ликодимски, отказа мълчаливо рестото и остана загледан в сглъхналото снежно поле.
        Сестра му го целуна разчувствана по бузата:
        - Сякаш живеем в разминаващи се влакове - дребното й, малокръвно лице се напрегна - три нощи поред те виждам насъне...
        - Сигурно не приличах на себе си...
        - Понякога ми се струва, че това, което виждам денем, е ледена рисунка върху стъкло. - Големите й орехови очи поблеснаха премрежено.
        Децата бяха в дълга, тясна стая с варосани стени и избелял петролен килим.
        - Твои приятели ли са? - попита сестра му.
        - Не.
        - Защо... тогава?
        Прибра се омалял и вечерта го втресе. През нощта вдигна температура и видя в накъсания си, ярък като цвят на пламък, сън как се движи в пясъчен кръг.
        Когато вдигна звънящия в кантората телефон, беше сигурен, че е председателят на съда.
        - Как се развиват нещата? - гласът на председателя бе поверителен и уверен.
        - Защо решихте да им помогнете?
        - Ами... - гласът трепна неуверено. - Случило ли се е нещо?
        Сивокосият мъж отвори вратата на автомобила, преди да почука.
        - Мракът е непрогледен - рече объркано Ликодимски.
        Мъжът поклати отстранено глава. Подвижната половина на лицето му бе тъговно разнежена.
        - Жена ми я заболя глава - каза - ... мисля, че се побоя да дойде.
        - Аз... - Ликодимски почувства безсилие и плахост.
        - Вече не знаем... дали го искаме, както преди... Сигурно ще ме попитате..?
        - Не, няма да ви попитам.
        - Бях цирков артист, провървя ми... станах собственик. Жених се два пъти, но някак не намерих сили да... придобия дете. А... третата ми жена... не е във възможност и...
        - Съдбата е коварна и отмъстителна като съвест - усмихна се печално Ликодимски. - Защо ми разказвате това? Аз съм по-безпомощен от вас.
        - Пред какво? - неподвижната половина на лицето му побледня.
        - Звучи глупаво, но... пред това, което владее над съдбоносния кръговрат.
        - Осиновяването - мъжът въздъхна - самото усещане за... притежание някак ни... натовари.  Да отвориш вратата за дете, за което не знаеш нищо... после...
        - После... бъдещето е разпадане... на дома от спомени, който вярваш и не вярваш, че си съградил.
        - Като млад се контузих... не мога да имам деца - очите на мъжа овлажняха. - Простете, че ви излъгах!
        - Не сте - отвърна безразлично Ликодимски. - Пребиваваме като слепец във влак, който иска да му описват всяка гара...
        Вкъщи завари сестра си със слабовато, луничаво хлапе.
        - Не е добре със зрението - каза тя - водих го на лекар.
        - Тии... кой си? - взря в него землистите си очи хлапето.
        - Някой... който вече вярва в сънища и сълзи.

© Станчо Пенчев, 2001
© Издателство LiterNet, 20. 04. 2001
=============================
Първо издание, електронно.