Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
СМЪТНО ВЪЗПОМЕНАНИЕ

Станчо Пенчев

web

        Плътните морави завеси потръпнаха от ветреца. Пенсионираната учителка по музика Веричка Смиилова притвори възпалените си клепки и усети замайване в нагъстелия от дъх на цъфнали липи сумрак. “Когато желанията изстинат, надеждите изтляват - помисли с олекнали нозе. - Упокоят идва и не си отива...”.
        На вратата се позвъни и тя почувства болка в пръстните стави.
        Мъжът на прага бе на нейната възраст, в мокрозелено, мъхесто сако и кремав, изторбен на коленете, панталон.
        - Семейство Смиилови? - попита с лек поклон и притиснатите му от гладки, без мигли клепачи гледци блеснаха.
        Веричка кимна, загледана в прозрачните му ириси.
        - Може би не ме помните...? - мъжът млъкна разколебано. - Няма значение... живея на същия номер през две улици - бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади внимателно малък плик. - За вас е. Сбъркали са пощенската кутия.
        Веричка опипа грубата хартия:
        - Нямам очила - каза отстранено.
        Мъжът отстъпи и размърда извинително вежди.
        - Благодаря ви за... - сепна се Веричка. - Защо не влезете?
        - Наистина ли не ме помните - кръглото жълтокожо лице на мъжа се напълни с кръв. - Работехме заедно с покойния ви съпруг в речния флот.
        - Покойният? - вгледа се втренчено в него Веричка.
        Мъжът поклати кротко глава. “Не прилича на никого от живите - помисли с тръпно безпокойство тя - не, не... паметта ми е все още четлива.”
        Мъжът се усмихна невинно:
        - Не се мъчете. Лицето ми не се запомня... като месечина.
        Веричка понечи да го покани още веднъж, но той се извърна с поклон.
        - Благодаря ви! - извика тя. - Не знам името ви?
        - Ангелко - отвърна той, без да се обърне.
        Бе прихърбен в плещите и стъпваше леко. Тесните му ходила едва докосваха стълбите.
        Веричка разкъса плика и гърлото й се напълни със сълзи. Погледна печатите. Бяха четири и с дати отпреди година.
        Набра телефонния номер на сина си, но отсреща не вдигна никой.

...........................................................................

        Събуди я телефонен звън. Веричка разтри с длани парещите си гледци и усети натрапчивия липов дъх в рехавия мрак.
        - Мамо! - синът й от другата страна на линията млъкна.
        - Случило ли се е нещо? - тя се огледа, но не можа да прецени колко е часът.
        - Татко е... починал.
        - А! - тя въздъхна разчувствано. - Кога?
        - Преди... преди година.
        Бившият й съпруг живееше отдавна някъде из Карибието.
        - Получих... - гласът на сина й отпадна - писмо... някакъв мъж го донесъл вкъщи.
        - Човек? - Веричка потърси с поглед писмото, но не го откри.
        “Времето прилича на разлюляно махало.” - помисли, докато се обличаше.
        Излезе на криволичещата уличка. Бе валяло и по разбития павиран път лъщяха големи утаени локви. Надвеси се над една и с облекчение разпозна чертите на лицето си.
        Когато видя възрастния пощенски раздавач, обут в брезентов голф панталон, върху велосипед с проскърцващи педали, разбра, че сънува, но изпита сладостно усещане за безразличие.
        Пощальонът от детството й поздрави с дълбоко кимване. Лицето му бе прозрачно, сякаш осветено отвътре, а клепачите - плътно стиснати.
        “Той ме вижда отвътре навън.” - помисли тя и извика след него:
        - Да знаете кой ден сме днес?
        - Часовникът ми не иска да спре - извърна глава пощальонът, но не отвори очи - отмерва един час напред, после един - назад.
        “Трябва да се върна - реши Веричка - да вляза през входната врата, да отворя спалнята и да се събудя.”
        Щом направи три крачки, видя, че къщата се отдалечава с една. “Намерението ми промени такта на времето - помисли. - Ако пожелая силно, синкопът може да спре, но тогава няма да се събудя никога.”
        Стисна очи, отвори ги и се намери пред входната врата.

..........................................................................

        Звънът бе продължителен и остър като бавно пронизване. Събуди се с омекнали колене и ясно съзнание.
        - Какво ти е? Защо не отваряш? - извика раздразнено синът й. - Притесних се!
        Бе стъпил на прага и продължи да натиска звънеца.
        - Отдавна ли дойде? - попита замислено Веричка. За миг й се стори, че сухото, изтеглено лице на сина й носи спомен от чертите на Ангелко.
        - Не знам - вдигна сепнато рамене той и отмести пръст от звънеца. - От... А?  Часовникът ми е спрял... Търсих те и по телефона, но никой не се обади.
        “Значи съм отново в първата третина на съня” - каза си Веричка и усети дъха на липите.
        Синът й - приведен, с непохватни движения обиколи стаята.
        - Не светвай! - рече стреснато, когато тя посегна към ключа за осветление.
        “Сега Ангелко оставя писмото у тях - помисли Веричка. - Когато махалото на времето попадне за миг в средата, аз ще се събудя...”

...........................................................................

        Подухна и по завесите премина тръпка.
        Тя отвори входната врата преди Ангелко да позвъни. Безплътното му лице се просветли от миротворно съчувствие:
        - Някой трябва да носи и лошите вести. Но смъртта не е заключена врата.
        - Защо си слязъл в това блудно и повинно телесие? - попита тя и почувства болка в пръстните стави.
        - За да позная мъдростта на Сътворението.
        - Тайните не са за тленните. Хората вече не вярват в безначалието.
        - Не назовавай що е вяра и безверие, защото ще заприличаш на невинен, който повече от другите вярва в своята вина.
        - Не разбрах какво е предназначението ми, освен да раждам.
        - Щом желанията ти са изстинали, пепелта им ще целуне вятъра на преображението.
        “Сънят е спирала - помисли без съпротива тя, - не мога да го напусна. Пропадам в кръговете му и се издигам.”
        - Научи ме да свиря - примоли се Ангелко и размърда прихърбените си плещи.
        - Продадох пианото преди година - отвърна натъжено тя. - Ставите ме болят и насъне...
        - Музиката е още в пръстите ти, само ги раздвижи - извика с треперлив, глъхнещ глас Ангелко.
        Веричка видя как плътта му се стапя като дъх върху заледено огледало. Одеждите му се люшнаха във въздуха и паднаха олекнали на прага.

...........................................................................

        Веричка почувства как багрите на сънния свят избледняват, но не вдигна клепки. “Ако се събудя, ще вляза в следващия кръг на съня...”.  Светлината нахлу от всички страни.
        Стана и погледна стенния часовник в коридора. Бе спрял на девет без пет. Натисна ключа за осветление. Лампата присветна и угасна. Дръпна плътните завеси, но не можа да определи кое време на деня сънува. Ниското мораво небе опираше в короните на прецъфтелите липи.
        Когато се обърна, видя върху масата три еднакви плика с по четири пощенски печата. Бяха разкъсани по един и същ начин и празни.
        “Смъртта няма измерения - помисли - а само посока...”.
        Отвори входната врата и видя на прага дрехите на Ангелко. Прекрачи ги и чу как някъде по горните етажи настройват пиано.
        Тръгна по стълбите нагоре и раздвижи пръсти. Не изпита болка. След миг пианото засвири мелодията, която Веричка затананика... Някъде от долните етажи откънтяха девет удара на стенен часовник.

 

 

© Станчо Пенчев, 2000
© Издателство LiterNet, 14. 08. 2000
=============================
Първо издание, електронно.