ПЯСЪЧЕН ОБЕЛИСК

Станчо Пенчев

web | Властта на очите

        Премина дъждовна роса и едва напъпилите клони потъмняха. Ангеларий се вгледа в сцеждащите се капки и опипа влажните си рамене. Тясната пътечка между дългите редове овошки се снишаваше към ждрелото, опасано със смърчова гора и клек. Отгърмя надалеч и дълбоко в изсветляващото на петна небе. Aнгеларий вдигна очи, подхлъзна се в лепкавата, червеникавата кал и едва не изпусна набъбналата папка. Излезе преди час от санаториума, очилата му се изпотиха и сега, разколебан от късогледството, помисли, че се е загубил.
        - Помози Бог!
        Човекът - хърбав, длъгнест расоносец, бе излязъл от ниското. Ангеларий примигна плашливо, изчисти внимателно стъклата на очилата и се вгледа в лицето му. Бе сухо до кост, с изпъкнали слепоочия, висок, олисял лоб и раздалечени лъчезарни очи.
        - Дъждецът ни изненада, а? - рече с широка усмивка човекът в расо, не изчака Ангеларий да отвърне и добави, загледан в папката: - Художник ли сте?
        - О, не! Опазил ме Бог. - Ангеларий притисна смутливо с пръст рамките на очилата. - Ботаник... в отпуск по болест. А вие... откъде?
        - Монах съм... от манастирчето край ждрелото.
        - Аха... край ждрелото... монах...
        - Накъде отивате?
        - Не знам... мисля... ще се връщам, ще се връщам към санаториума.
        - Ами да се водим тогава - каза монахът - гоня същата посока.
        Повървяха мълчаливо, с натегнати от кал обуща.
        Лъхна ветрец и донесе хладен дъх на борова кора и мокра шума.
        - Пролетта закъсня, а? - обади се монахът.
        - Позакъсня - потвърди, без да вдига глава, Ангеларий. - През ден вали...
        - Вали. Таванът на параклиса прокапа...
        Ангеларий забави ход:
        - Кой е засадил... - извърна рязко лице - толкова много плодни дръвчета?
        Монахът присви малко виновно вежди:
        - Моя милост.
        - Вие... в тая пустош? Извинявайте...! - смутолеви. - Не се запознахме.
        - Казвам се Нестор... мирско име - Видинко.
        - Мирско име? - Ангеларий откри изненадано прилика в лицето и вида на човека. - Познаваме ли се отнякъде?
        - Едва ли.
        - Защото ми напомняте, хм... не знам кого - умисли се, после попита: - А фиданките раждат ли?
        - Слабо... Вишина е и падат късни слани.
        - Слабо? Но... тук има стотици дървета! - огледа се Ангеларий.
        - В началото засаждах за... всеки ден от Великите пости - отвърна тихо Видинко - минаха години, откак напуснах светския живот.
        - Светският живот? - погледна го учудено Ангеларий. - Прощавайте! Повтарям като скорец, често не чувам...
        - Вглъбен сте.
        - Ннне... разсеян съм, от дете съм отнесен. Постоянно се губя, обърквам и забравям...
        - Значи ореолът на щастието не ви е напускал?
        - Ореолът? - Ангеларий се усмихна невинно. - Жена ми ме напусна веднъж, после... после се върна.
        - Имате ли деца?
        - Охо! - погледна го доволно Ангеларий. - Засега три. А вие?
        Монахът размърда неловко рамене.
        - Моля за извинение! - сконфузи се Ангеларий. - Нали монасите...
        - Не съм бил цял живот в расо...
        Стигнаха дървено мостче. Два планински ручея се разливаха, сливаха и потъваха в лоното на река. Пристъпиха едновременно, сбутаха се и смутено спряха.
        - Вие, пръв! - каза Ангеларий.
        - Не, не... - сложи длан на рамото му Видинко.
        Ангеларий направи крачка и се надвеси над укротените от глъбината води. Видя образа си с просветващи очила и след миг отразеното лице на монаха. “Господи, Боже мили, та ние си приличаме като...” Стори му се, беше като лекото замайване след припознаване в непознат, че до рамото му стои в плът отдавна починалият му чичо.
        - Земният свят е светът на подобията - рече с пресипнал глас Видинко и облегна ръце на дървените перила. - Очите ни се оглеждат в една и съща река...
        - Сънувате ли? - Ангеларий се облакъти до него.
        - Спя лошо... а сега, по великденските пости, ме мори кучешки глад... Старата ми същност се бори с предопределението. - Видинко присви устни в горчива усмивка.
        - Стара същност?
        - Бях военен и... прострелях по погрешка човек.
        Ангеларий кимна унесено и неразбиращо:
        - Вие?... Човек!
        Видинко не го погледна, погълнат от вътрешните си видения:
        - Седмица беше между... тоя и оня свят...
        Вейна и отново прокапа. Видинко замълча и вдигна нажалените си гледци към небето.
        - Да пази Бог! - прошепна Ангеларий и широко се прекръсти. - Аз... аз... - той заекна от внезапно вълнение - не знам как бих го понесъл?
        - Спомина се, без да дойде в съзнание - изрече бавно Видинко, загледан нагоре - и...една нощ го видях насъне... Беше момче на двадесетина лазарника, а ми се яви белорас старец върху отшелнически стълб, сред пясъци. “Благодаря ти - вика - че ме освободи, ама... душата ми самува!” и изведнъж гледам: ликът му се преоплъти досъщ... досъщ моя!
        Дъждовните капки натежаха, ветрецът пронизваше ледено.
        - Да вървим, а? - пое си дъх монахът. - Съвсем ще ни накваси.
        Извървяха нямо просеката до асфалтовия път.
        - Преди мислех, че съдбата е сляп кръстопът. - Видинко заговори тихо, с безстрастно лице - обида усещах... от наказанието, а сега...
        - Аз... аз не знам дали бих го понесъл? - повтори задъхано Ангеларий.
        - Житейското движение е загадъчно-безсъзнателно като съвестта на пчела.
        Слънцето изплува и трепнаха крехки сенки.
        - Е. Всеки по друма си - рече Видинко.
        - Но, ти... ти, човече си загубил всичко! - извика Ангеларий.
        - Имах... само страх в костите, а сега... сега приличам на пъпките по моите дръвчета - каза монахът, вече извърнал глава.
        Ангеларий кимна мълком и остана загледан в сянката си - явяваща се и чезнеща върху пръстта.

© Станчо Пенчев, 2001
© Издателство LiterNet, 20. 04. 2001
=============================
Първо издание, електронно.