КЕДРОВ ЗВЪН

Станчо Пенчев

web | Властта на очите

        Двамата келнери се спогледаха отегчено и по-младият - снажен, отпуснат, с мътни безцветни очи - тръгна към масата в ъгъла.
        - Ще поръчате ли още нещо, защото... - каза провлечено.
        Мъжът на масата хвърли разсеян поглед към празното заведение и попита глухо:
        - Имате ли часовник?
        - Минава полунощ.
        Мъжът се надигна. Бе строен, с едри рамене и приятно бледо лице.
        - Прощавайте! - каза със звънлив глас. - От дни не усещам времето...
        Келнерът го премери с поглед. Не изглеждаше на повече от четиридесет, бе облечен изискано, а в държанието му се усещаше детска непринуденост.
        - Да знаете наблизо хотел? - попита мъжът и келнерът почувства остротата на  светлите му прозрачни очи.
        “Що за птица е?” - помисли и потърси с поглед по-възрастния келнер:
        - Господинът търси хотел?
        По-възрастният приближи:
        - Тук наблизо има един, но го използват предимно проститутки - поглади с длан бухналата си, боядисана коса и тясното му живо лице се напрегна. Човекът срещу него излъчваше някаква естествена самоувереност и безразличие.
        - Ще ме упътите ли? - попита мъжът с лека разбираща усмивка.
        По-възрастният келнер изпита неясно чувство на безпомощност и доверие. “Сигурен е, че не мога да му откажа.” - помисли. Помъчи се да си спомни дали забеляза, когато мъжът влезе в заведението, но усети обърканост. “Сякаш гледа в мен, но не иска да ме види...”
        - Това, което трябва да се случи е като евангелско сказание - рече бавно мъжът - по-силно от въображението, но и по-безпощадно...
        - Моля! - сепна се възрастният келнер.
        Младият се огледа с боязливи очи.
        - Прощавайте! - извини се без сянка на притеснение мъжът. - Свикнах да си говоря сам...
        - Сам? - повториха едновременно двамата келнери и се спогледаха смутено.
        Влязоха да се преоблекат и младият заговори пръв:
        - Познаваш ли този... човек?
        - Не - възрастният келнер погледна лицето си в огледалото на стената и усещането за детска плахост и несигурност го завладя отново.
        - Говори с теб сякаш не за пръв път...
        - Хм... имах същото усещане. В първия момент си помислих, че преживява нещо... история с жена или... - Възрастният келнер облиза тънките устни. Беше се женил три пъти и винаги се бе развеждал заради друга жена.
        - Не може в основата на всичко да стои винаги по някоя фуста - отвърна рязко младият.
        - Млад си, затова всичко ти се струва...
        - Как ми се струва?
        - Просто...
        - Жените винаги са прости по устройство - лакоми и коварни!
        - Значи не ти е писано да ги опознаеш...
        - Ти по-щастлив ли си, като ги познаваш?
        - Едва ли...
        - Тогава!
        Възрастният келнер въздъхна:
        - Човекът ни чака...
        Мъжът стоеше на входа, вдигна очи към пепелявото нощно небе.
        - Пролетта закъсня - рече възрастният келнер.
        - Нищо никога не закъснява - усмихна се благо човекът - просто ние винаги бързаме. Назоваваме          желанията си и искаме да се изпълнят, а имената нищо не значат...
        - Откъде сте? - попита плахо младият келнер.
        - Кой знае! - поклати неразбиращо глава мъжът. - Роден съм в едно селце край Охридското езеро, а израснах в Сибир.
        Младият келнер не посмя да попита повече и когато наближиха хотела, си взе притеснено довиждане.
        - Ще се видим пак - каза мъжът. - Винаги усещам, когато ще срещна отново някого...
        - Как? - не се стърпя младият келнер. Този човек го владееше в някакво тихо покорство и вътрешно равновесие.
        - Кой знае... Чувството ни за време е изменчиво, ако му повярваш, губиш себе си, а ако не му повярваш - света... - отвърна тихо мъжът.
        Когато влязоха в ниското занемарено фоайе, изпитият собственик, облегнат на захабения дървен плот на  регистрацията, се усмихна едва доловимо на възрастния келнер.
        - Как се казвате? - обърна се към мъжа.
        - Кардам - отвърна той и подаде ръка през плота.
        Съдържателят побутна неловко с показалец дългия си нос и я пое.
        ...Възрастният келнер не можа да заспи до видело, пълен с копнежна нежност и спомени.
        - Знаеш ли откъде минах тази сутрин на идване? - попита младият келнер, когато се видяха на другата заран.
        - Сигурно откъдето и аз... - усмихна се възрастният
        - През хотела?
        Възрастният кимна с олекнали гърди.
        - Що за човек беше този? - вдигна учудено вежди младият.
        - Кой знае...
        - Съдържателят ми каза, че проститутките не искали да работят през тази нощ. Били          неспокойни... като животни преди природно бедствие... нажалени, объркани и разнежени...
        - Жените усещат промените.
        - Ама какви жени са това!
        Възрастният келнер не отвърна, само поклати замислено глава и вдигна наръч чисти покривки.
        - Знам, че ходиш тайно при тях! - извика заядливо зад гърба му младият.
        - Ходя - отвърна уморено възрастният келнер и тръгна между масите.
        - А все ми говориш за чувства и... там изискани състояния... - продължи още по-настървено младият.
        Възрастният келнер го погледна безстрастно и каза:
        - Хубаво ми е с жена... пак съм сам, ама ми е хубаво... Може и нищо да не правим... топло ми е и светло отвътре...
        Младият понечи да отвърне, но само махна с ръка и се зае с работа.
        Заведението се напълни с хора и светлината, нахлула през влажните от росата прозорци, се удави в сенки и облаци тютюнев дим.