ДЪХ В ПАЯЖИНА

Станчо Пенчев

web | Властта на очите

        Градският часовник удари дванадесет часа по обяд. Възрастният нотариус Везналиев изпука доволно със сплетени пръсти и се надигна иззад тежкото писалище.
        На вратата се сблъска с един от стажантите - дългоног, приведен в раменете, с прозрачна кожа върху издутите слепоочия:
        - Ще разрешите ли да ви отнема... - започна с пресипнал глас.
        - От времето на обяда? - усмихна се кисело Везналиев.
        - Прощавайте! От два дни съм тук и... исках да ви се обадя...
        Везналиев отбягна погледа му, но почувства болезнена тръпка на несигурност:
        - Да ми се обадите?
        Очите върху несъразмерното лице - пепеляви, с мек блясък и тънки, лениви клепачи му се сториха познати. “Припознавам се - помисли с тежест в гърдите, - очите ми отслабват и играта на отраженията ме завладява.“
        - Казвам се Гърков - младежът прекара върха на езика по сухите си устни.
        Везналиев почувства как бузите му изтръпнаха.
        Стажантът отстъпи крачка назад. По лицето му пробяга сянка на боязън и умоление.
        - Какво желаете? - Везналиев не помръдна от мястото си.
        Младежът вдигна безпомощно рамене.

        - Как се чувствате? - попита усмихнатият свойски келнер в гостилницата.
        - Като оса в стъкленица - отвърна Везналиев, обладан от въжделения и споменни образи.
        Надвечер, докато вечеряха, дъщеря му - побледняла, с разширени зеници рече:
        - Напуснах мъжа си...
        - Защо?
        - Не знам... Не мога вече да го понасям... навиците му, миризмата...
        - Той те уважава...
        - Не, той ме притежава.

        Везналиев си легна късно, с натежали слепоочия и през нощта сънува как покойната му жена Спасия мие прашните, опръскани с кал прозорци на къщата. Когато на разсъмване погледна през стъклата вън, цветовете на лалетата му се сториха сънно ярки и недействителни. “Ако някога не се събудя, няма да повярвам, че съм заспал.” - прошепна с омалели колена.
        Денят бе напрегнат, помисли да потърси младия Гърков, но изпита безволие и натрапчив глад за пространство. Не излезе по обяд и с претръпнал стомах извади от дъното на чекмеджето една скъсана на две снимка на жена си. “Преживяното няма нищо общо с веригата от чувства, която сами си изковаваме” - пое си дъх с облекчение.
        На вратата се почука. Беше зет му - рано олисял, отпуснат мъж, с премигващи птичи очи. Заговори объркано, докато разкопчаваше неумело горното копче на ризата си.
        - Какво искаш от мен? - прекъсна го меко Везналиев.
        - Нищо, тоест... влез ми в положението! Какво... какво я кара? Мога да й осигуря приличен живот... не пия, нямам пороци! Поговори й...
        - Добре.
        - И... и на теб ти се е случвало, извинявай, че такова... ти напомням, ама...
        - Миналото не ми принадлежи - отвърна хладно Везналиев.
        Следобед се помъчи да си спомни първото име на стария Гърков, но не можа. На излизане от нотариата почувства лекота в пълното си тяло и непознато усещане за безвремие.
        - Изглеждаш някак... обнадежден - посрещна го на прага дъщеря му.
        Той видя в очите й вина, детска ревност и отчуждение. “Вече не вярва в нищо.” - помисли отстранено.
        През нощта се събуди от скърцането на паркета в съседната стая. Излезе в коридора, видя светлото петно пред открехната врата и почука разколебан.
        Срещна боязливите очи на дъщеря си и отмести поглед, поразен от внезапната прилика с покойната му жена.
        - Искаш ли да ми кажеш нещо? - попита неуверено.
        Тя кимна утвърдително.
        - Татко... - поде след малко - вярваш ли в предопределението?
        - Никога не съм вярвал.
        - А в неизбежното?
        - Всичко съдбоносно е неизбежно и... непонятно като...
        - Мравча организация.
        Везналиев не можа да сдържи усмивката си.
        - Татко... - дъщеря му млъкна, после размърда беззвучно сочните си, напукани устни.
        Везналиев погледна неловко към пълните с мрак прозорци.
        - Татко... бяхте ли щастливи с мама?
        - Щастието не е... в усещането, а в... разбирането - изрече на пресекулки той и почувства изведнъж          облекчение.
        Когато на утринта потърси в нотариата младия Гърков, разбра, че е пожелал преместване по семейни причини.
        Тъкмо бе седнал да обядва, когато в гостилницата влезе запъхтян и унил зет му.
        - Желаете ли нещо? - спря до масата келнерът.
        - А вие? - вдигна размекнат поглед зет му.
        - Тоест?
        - Прощавайте! Какво е най-непреодолимото ви желание?
        - А-а... Да подремна двайсетина минути следобед - отвърна простодушно келнерът и им обърна гръб с   присмехулно свити устни.
        Зет му се вторачи нямо в капките оцет по стените на празната стъкленица.
        Везналиев се надигна. Излязоха мълчаливо на шумната, замравена от хора улица.
        - Бъди търпелив - каза тихо Везналиев - близостта е горчив, но утоляващ плод.
       През нощта видя насъне как престъпва прага на дома си, а се озовава в кръгла дървена църква без свод.  Понечва да се върне, насреща му - Спасия. Гола в купела за кръщение. “Ела ме вдигни и потопи - чу гласът й - че свещеникът няма сили.”
        На развиделяване изпи чаша студено мляко и разгърна телефонния указател.
        Денят бе облачен и горещ. По обяд преръмя. Везналиев отвори широко прозорците, вдъхна дълбоко, до замайване и за пръв път от години почувства безметежен упокой за идващото.
        Когато в късния следобед навлезе в улицата с нацъфтели кестени, разбра, че се е загубил. Кварталът бе стар. Ниските, белосани къщици, с кипнали в зеленина дворове, си приличаха като в детска рисунка.
Остана минута пред паянтовата, подкърпена с ръждясала ламарина, врата. “Вече нищо не може да промени живота ми” - помисли, когато срещна трескавите очи на стареца в края на калдъръмената пътечка.
        - Не гази цветята! - чу дрезгавия му глас и видя как тънките му, лениви клепачи трепнаха.
        Спряха един срещу друг с опипващи се погледи.
        - Познавам те отнякъде!  - извика заплашително старецът и несъразмерното му, изпито лице се напрегна спазматично. - Какво дириш тука?  Марш!
        Везналиев се огледа безпомощно.
        - Никой няма право да гази моите цветя!
        Старецът вдигна пръст. Слепоочията под бледата му, прозрачна кожа се издуха. Изпъна се, после раменете му отведнъж паднаха, а очите угаснаха в унес и отчуждение. Погледна Везналиев:
        - За сметта ли сте дошли? Аз... аз прибрах това-онова...
        - Не ме ли помниш? - попита с пресъхнало гърло Везналиев - бяхме близки...
        - Простете! Аз...аз нищо лошо не съм сторил... - прохленчи старецът и отупа износения си, добре ушит костюм.

        - Аз съм съпругът на Спасия...
        Старият Гърков поклати опечалено глава. В гледците му блесна влага. Размърда устни и повтори името на жена му.
        - Аз... аз те...мразех - добави, пълен със самосъжаление, Везналиев.
        - Защо? - погледна го с детско учудване старецът.