ДУХЪТ НА ВСЕОПРОЩЕНИЕТО

Станчо Пенчев

web | Властта на очите

        Гълъбът се залюля като везна на разперените си крила и се блъсна в предното стъкло на автомобила.
Синадинов натисна с изтръпнал стомах спирачките. Отби в тревясалия банкет и загледан в ръждивите сипеи над пътя, си спомни натрапчивия детски сън, в който, стъпил на черковния покрив, разтваряше ръце за полет.
        Излезе от колата, но не видя падналата птица. Огледа се наведен и почувства парене в ноздрите. Въздухът имаше дъх на плодно гниене и дим. На асфалта капна капка кръв. За миг не повярва, че е неговата, после вдигна бавно глава.
        Небето имаше цвят на окислен сребърен съд.
        Синадинов пристъпи и погледна отвъд мантинелата. Усети виене на свят от дълбочината на урвата, но продължи да търси с очи гълъба.
        Брат му го посрещна брадясал, блед в омачканото си под мищниците, железничарско сако. Прегърна го нямо и възпалените му клепки оцедиха две едри сълзи.
        - Все те споменаваше - изхълца, но прехапа синкавите си устни - повика някой мъртвец и току попита защо мълчиш...
        За миг не можа да познае лицето на леля си в ковчега. Бе изтъняло, а смъртната маска изразяваше сънна умора и безволие. Наведе се и отново почувства топлината на кръвта в ноздрите си. Двете жени в дълбокия пруст го изгледаха жалостиво.
        Вълната на скръбта го задави.
        - Само вас с брат ти имаше - целуна го отривисто възрастна сродница, когато излезе на двора.
        Под съхнещата ябълка лицата на опечалените му се сториха безкръвни и потънали в унес.  “Къде съм?” - запита се, но не разбра, замаян от слънчевата светлина и тръпчивите есенни миризми.
        ...Събуди го свисък на криле. Видя напукания белосан таван, обления от смътно зарево прозорец, но не осъзна къде е. Надигна се от твърдия одър, обладан от видението на блъскащ се в стъклото гълъб. Отвори вратата и стъпи в хладка вода. Огледа се. Къщата на леля му плуваше в безбрежна шир от течен смарагд. Беше сигурен, че сънува...
        - Бате, бате! - чу в просъница гласа на брат си.
        - Какво? - попита Синадинов с още несвикнали с мрака гледци.
        - Викаше насън...
        Брат му се бе надигнал на другото легло с боязливи очи.
        Синадинов почувства отчуждение към всичко наоколо. Притвори клепачи. “Това не е моят кръг на съществуване” - помисли, но мисълта му се стори нелепа.
        Когато на другия ден отвориха завещанието, разбраха, че леля им е дарила целия си имот на религиозна общност, именувана “Свидетели на обета”.
        - И ние имаме деца... - помълви се обезкуражено брат му, после начена припряно да пренарежда нарязаните дърва в големия гол двор.
        Синадинов потърси в указателя адреса на общността в градчето, но не го откри.
        През нощта заваля. Той, вслушан в дъждовния плясък, видя в крехкото си сънно умиротворение как се разхожда из пустите, неизбродими стаи и таваните падат зад гърба му с глух свистеж.
        Изкачи се на пруста, но не посмя да влезе. Пръстеният под бе покрит с хиляди гълъбови яйца.
        На заранта завари брат си, надвесен над големия котел под капчука.
        - Сънувах, че леля ме къпе - каза брат му, взрян в отражението си, - тук, в яранията, както в детството, но... сега ръцете й ме изтърваха...
        - Тази къща е обиталище на въжделенията - отвърна с парещи клепачи Синадинов.
        За миг му се стори, че ей сега ще се събуди, но сутрешният глад преряза стомаха му.
        - Бате! - попита убоязнено по обяд брат му. - Какво ще правим с вещите на леля?
        Синадинов погледна нямо през прозореца. “Ако нещо напусне този дом, ще се сбъднат само чуждите желания” - помисли, но не повярва, че мисълта е негова.
        - Вземи това, което ти е нужно - рече след малко, - на мен не ми трябва нищо.
        - Но тук ще влязат чужди хора! - възпротиви се несигурно брат му.
        - Не вярвам. Леля ни обичаше и ако е искала да ни остави нещо, то отдавна щеше да е наше.
        - Твоя работа - поклати примирено глава брат му, - но не го разбирам...
        Синадинов изпрати, зареял поглед, натоварената с покъщнина кола. Брат му махна с ръка на завоя, а потното му угрижено лице се мярна в автомобилното огледало.
        По здрач почувства детския си страх от приплъзналите навсякъде сенки. “Боя се от усещането си за временност - помисли. - Зениците ми губят със светлината и света.”
        Легна си натръпнал, със свит стомах, но се унесе веднага. Видя в успението си ниско остригания тил на едроглав мъж, който го водеше нагоре по каменни стълби.
        Събуди се премръзнал. Протегна нозе към пода и почувства хладна мокрота. “Ако още сънувам - си каза - водата ще мие стъклата на прозорците.” Стъпи и разбра, че каната с вода, която си бе налял за през нощта, се е катурнала. Прозорците плуваха в зрака на пълнолунието. “Това не са мои усети - облиза солените си устни - сякаш нечие непомерно желание е изкривило пространството.”
        Призори застана над яранията. Изплакна лице в чезнещото си изражение и почувства лекота в гърдите и раменните стави.
        Нейде прозвъняха чанове на стада. Синадинов вдигна гледци и видя как увисналата вратня зейна проскърцващо като от вятър.
        Влезе суховат, източен старец в бял ленен костюм. Поздравът му напомняше поклон. Синадинов отвърна, взрян в изпитото му благообразно лице. Старецът посочи с показалец гърло.
        - Ням ли сте? - попита изтръпнал Синадинов
        Светлите му изпъкнали очи блеснаха с виновно съжаление. Събра три пръста и направи знак във въздуха.
        - Искате да пишете?
        Старецът кимна и извади сгънат лист и молив.
        “Дал съм обет за мълчание” - надраска с едри букви.
        - Защо? - не се стърпя Синадинов.
        “Езикът осквернява смисъла” - написа старецът.
        Синадинов го покани да седне с мълчаливо протегната ръка, после се отпусна с мержеление в гледците на стола до него.
        - Кои са свидетелите на обета? - запита след малко.
        “Всички”
        - И леля ли?
        Старецът подчерта написаното.
        - Значи смисълът е неизразим?
        “Водата поглъща светлината, а земята - водата” - старецът извади от джоба си гумичка и внимателно изтри написаното.
        - Разбрах, но не искам да повярвам - отвърна Синадинов.
        “Какъв сте по професия?”
        - Логопед.  А вие?
        “Бях богослов, преподавах есхатология”.
        - Защо светът е необясним?
        “Гълъбът на духа е безмълвен. Този, който прозре, кръжи и не се оглежда в очите на жадуващите земна справедливост и порядък”
        - Значи истинското световъзрение е непредречимо? Но що е тогава щастие и нещастие?
        “Сенки на крила върху пясък”
        - Какво измъчваше леля?
        “Слабостта на човешката природа...“
        - Беше толкова хрисима и справедлива...
        “Таеше боязън”
        - От прегрешение?
        “Да не тревожим душите на ожидащите упокой”
        - Но ако те теготят нашите?
        Старецът го погледна примирено и написа:
        “Всеки има своята история на преобретението, след която другите му се струват глашатаи и пратеници на Съдбата...”
        Синадинов се усмихна горчиво:
        - Никога не съм вярвал в силата на душевното преображение. Ние сме изтъкани от безпокойство, изменчивост и страхове, разлагащи като киселина съкровените ни пориви.
        “Непостоянството в усещанията е безпризорно пред житейското движение”
        - И най-мъдрите отпадат духом по пътя...
        “Преобретението не е мъдрост, а насъщност”
        Синадинов се взря в стареца, но не издържа прерязващия блясък на очите му.
        - Защо леля ви завеща тази къща? - попита с тъпа болка в слепоочията.
        “Сигурно е искала да ви предпази”.
        - От какво?
        “От дълбоките ви желания. Някога тя... - старецът се поколеба, после продължи да пише - страдала, или може би така й се е струвало, от жестокостта на своя свекър. Бил властен, ненаситен, ловял с примки птици и я карал да му ги готви... Веднъж, отровена от отчаяние, тя му пожелала да се превъплъти след смъртта си в птица... и една нощ се събудила от плясък на криле и звън на стъкло. В прозореца се блъскал подивял от уплаха гълъб, а свекърва й проплакала от горния кат на къщата...”
        Старецът извади от джоба на сакото си две едри зелени ябълки, сложи ги на масата и остави вратата след себе си отворена.
        След седмица Синадинов научи, че брат му е паднал от покрива на своята къща. Казваха, че за миг се задържал във въздуха с разперени ръце, като везна, после полетял някак олекнал, с мъртво, замръзнало във възторг и упоение лице.

© Станчо Пенчев, 2001
© Издателство LiterNet, 20. 04. 2001
=============================
Първо издание, електронно.