ДОМ НА ЗАКОНА

Станчо Пенчев

web | Властта на очите

        Съдията Патерналиев въздъхна тежко и остави папката с документи върху писалището.
        Открехнатата врата зад гърба му изскърца. Патерналиев се обърна уморено.
        В кабинета бе влязло високо мургаво момиче.
        Патерналиев вдигна въпросително вежди.
        - Аз съм Съвестина - усмихна се притеснено момичето.
        Съдията се взря в чертите на лицето й - неправилно, с едри устни и големи лъскави очи. Не, не я познаваше.
        Момичето пристъпи, имаше походка на балерина.
        Патерналиев пое тясната й влажна длан и попита:
        - По... какъв повод?
        - Приятелка съм на сина ви.
        - Синът ми..! - погледна я учудено съдията.
        - Да - тя впи в него лъскавите си кестенови очи.
        Той отмести несигурно поглед:
        - Имате... някаква грешка... Нямам син.
        Момичето замръзна сепнато, но веднага се овладя:
        - Но аз съм ви виждала с него?
        - С кого, моето момиче? - попита язвително Патерналиев, обърна и гръб и мина зад писалището.
        - С Радуил...
        Патерналиев вдигна неразбиращо рамене:
        - Защо ме... Не познавам никакъв, как беше Радо, и въобще...
        Изломоти ядосано, но изведнъж се сети нещо и млъкна.
        Момичето вперило очи в него, облиза бавно едрите си устни:
        - Аз...
        - Как изглежда този...младеж?
        - Честен кръст! - прекръсти се момичето. - Виждала съм ви с него...
        - Кога?
        - Ами... Един такъв слабоват, длъгнест, леко къдрав, с бенка на бузата...
        Съдията поклати машинално глава:
        - С бенка?
        Момичето посочи с пръст лявата си буза.
        Патерналиев изпита чувство на безпокойство, после раздразнение и непознато обезсърчение. “Какво иска от мен?”
        - Нищо не искам от вас - каза внезапно момичето. - Дойдох просто да се запознаем.
        “Ама че нахално поколение!” - погледна я намръщено съдията.
        Момичето каза: ”Прощавайте за безпокойството” и излезе.
        Патерналиев усети във въздуха лек дъх на разрязана ябълка и понечи да я спре, но изведнъж осъзна нелепостта на намерението си.
        Единият от адвокатите по делото, Сърчанов, негов приятел от студентските години, го завари приседнал върху писалището със замръзнал поглед.
        - Земята все още се върти... - усмихна се иронично Сърчанов.
        - Случи ми се нещо странно - рече Патерналиев, загледан в напъпилите акациеви  гранки, докоснали влажните стъкла на прозорците.
        - На теб? Не вярвам...
        - Защо? - погледна го учудено съдията.
        - Ти си най-предсказуемия човек, когото познавам.
        Патерналиев поклати разколебано глава, но не отвърна нищо.
        Надвечер, когато се прибра у дома, завари седемнайсетгодишната си дъщеря да се гримира в коридора. Тя му кимна небрежно и отри внимателно една о друга тънките си начервени устни.
        - Как се казваше оня твой познат, който идва да търси ходатайство за брат си? - попита Патерналиев.
        - Кой? - присви очи тя и дребното й, мършаво личице за миг се състари.
        - Някаква студентска история с търговия на марихуана...
        - А... Не помня вече.
        - Идва поне три пъти вкъщи, а сутрин ме чакаше отвън...
        - Какво от това?
        Патерналиев размърда неловко рамена.  Не се разбираха с дъщеря си и всеки опит за разговор му костваше усилие и раздразнение. “Мрази всеки, който не прилича на нея - помисли уморено. - На нейните години всичко случващо се ти се струва отражение в огледало...”
        Жена му се вгледа в него и красивото й вехнещо лице застина:
        - Нещо се е случило?
        Той поклати нямо глава и седна на масата за вечеря.
        - Едно момиче от съседния блок се е хвърлило от седмия етаж - каза тихо жена му.
        Патерналиев усети парене в гърлото.
        - Как се казва? - попита със затаен дъх, вече сигурен в предчувствието си.
        - ...Съвестина.

        - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -

        Патерналиев се събуди с тежест в слепоочията. Жена му подръпна завивките към себе си. Клепките й трепнаха, прошепна нещо несвързано.
        Той се взря в тъмното късче небе между спуснатите завеси. “Самотата е съвършенството, което преследваме, но ненавиждаме” - помисли и в гърдите му нахлу хлад.
        Жена му извика насън и побледнялото й в сумрака лице се напрегна. Патерналиев погледна, но не можа да различи изражението му. “Телата ни са толкова уморени от близостта, че вече си приличат - помисли. - Като два счупени съда...”
        Обзе го непознато чувство на безначалие и небоязън от времето. За миг не повярва на усещането си, после почувства отпадналост. “Претоварвам се с работа и... много хора зависят от мен...”
        На сутринта преди тръгване изпита сляпа съпротива към това, което му предстои.
        Когато излезе от входа на къщата, видя на отсрещния тротоар русоляв, източен младеж в опърпани дънки и пъстра като синигер риза.
        Младежът кимна още щом срещна погледа му и почеса притеснено с палец едрата бенка на бузата си.
        Патерналиев пресече пътното платно със стегнато гърло и попита хладно:
        - Мен ли чакате?
        - Не... - запъна се младежът.
        - Как върви делото на брат ви? - забави ход съдията.
        - Зле.
        Патерналиев  го отмина, извърна се и попита:
        - Прощавайте... как беше името ви?
        Момчето се сепна, преглътна със замръзнал поглед.
        - Сетих се, сетих се!  - махна с ръка Патерналиев и продължи.
        Когато влезе в пълната съдебна зала почувства сънна умора и безразличие. “Тези хора са тук - помисли с усмивка, - защото вярват, че някой може да реши съдбата им... Някой, който няма сили да си признае, че е безсилен...”
        Прокурорът - рижав, нисък на ръст, напорист и млад - отвърна с почтителен поглед на усмивката на съдията. Стори му се изкусително снизходителна и пожела да я овладее.
        Залата затихна.

© Станчо Пенчев, 2001
© Издателство LiterNet, 23. 04. 2001
=============================
Първо издание, електронно.