БЕЗДИХАННО И ТРЪПНО

Станчо Пенчев

web | Властта на очите

        В димната светлина на утрото оголелите дървета в парка прозираха тъмни и безжизнени. Елея потръпна боязливо и впери поглед в пустата алея. Някъде над короните се чу накъсан грак и рязко изсвистяха криле.
        Елея усили ход.
        Алеята се раздвояваше и спускаше между стари кестени, преплели гъсти клони.
        Тревата между едрите напукани стволове бе още свежа. Елея видя как я прегазиха мокри военни обуща и едва не извика.
        От мъглата изплува пълен гологлав полицай.
        - Пътят за гарата е затворен - каза прегракнало, без да поздрави.
        Елея отстъпи и го погледна неразбиращо.
        - Станало е убийство - продължи без желание полицаят и разтри с пръсти едрото си зачервено чело.
        - Кого... кого са...? - попита на пресекулки Елея.
        Полицаят въздъхна:
        - Има ли значение?
        - Ами... съпругът ми, бившият... трябваше да ме чака на изхода на парка...
        Полицаят поклати успокоително глава:
        - Трупът е на възрастна жена.
        Свилен я посрещна пред широките каменни стъпала и пепелявото му, отпуснато лице се разведри за миг:
        - Аз ли закъснях или ти подрани... - рече закачливо.
        - Добре ли си? - тя се вгледа в уголемените му зеници.
        Той вдигна вяло рамена:
        - Каквото и да кажа в мига, няма да е вярно в следващия...
        Бледото й, миловидно лице замръзна боязливо.
        Свилен взе мълчаливо пътната чанта от ръцете й и тръгна приведен към гарата.
        Елея усети дъх на сухи рози във въздуха и извърна глава. Три възрастни жени изкореняваха с бавни сигурни движения розовите храсти край алеята. Стори й се странно, че е минала покрай тях, без да ги забележи. “Мислите ми са като стени...”
        - Студено ли ти е? - попита Свилен на перона и докосна с разтворени пръсти бузата й.
        - Цялата съм в тръпки - призна тя.
        - Лястовиците вече отлетяха - усмихна се несигурно Свилен.
        Елея го погледна, той отмести гледци и попита:
        - Имаш ли часовник?
        Тя поклати нямо глава.
        Небето се наливаше със светлина и димните дъна на облаците изтъняха.  По радиоуредбата на гарата съобщиха, че влакът има закъснение.
        - Разбра ли за мъртвата жена в парка?  - попита Елея.
        Свилен кимна, преглътна и каза:
        - Полицаят, кой знае защо, не ме спря...
        - Видя ли я?
        - За миг... две зелени стъклени очи..., после някакъв плешив, изпит като постник, мъж ме блъсна в          гърдите...
        Елея си пое дълбоко дъх:
        - Защо каза... това за...
        - Кое?
        - За лястовиците...
        Той присви смутено устни, но не отвърна.
        Елея погледна към влажните покриви отвъд релсите. В ниското имаше мелница и над сивите,          опушени сгради кръжеше пъстро ято гълъби. Тя протегна ръка и докосна слабото му рамо:
        - Сега... добре ли си?
        - Колкото мога... - усмихна се насила Свилен.
        - Боли ли те?
        - Не ми се говори за това...
        - Само питам...
        - Извинявай! - каза глухо той.
        - За какво...? - клепките й трепнаха по детски.
        - Не знам... Винаги съм те наранявал, а сега се тревожиш за мен...
        Елея отмести очи към покривите. Гълъбовото ято се издигна високо в небето и се разпиля.
        - Странно - рече шепнешком Свилен - не мога да си спомня чертите на мъртвата жена. Опитвам се, а лицето й сякаш бе потопено във вода...
        - Защо ти е да си спомняш?
        - Защото... защото споменът е мой... не искам да се разделям с нищо... - очите му блеснаха примрежено.
        Елея пристъпи напред и погледна към посоката, откъдето трябваше да дойде влакът.
        - Няма закъде да бързаме - каза Свилен. - Ще сме заедно още най-много час...
        Тя не отвърна. От вратата на гаровата чакалня излязоха шумна група младежи с раници. Едното от момичетата - крехко, смугло, с паднал над очите кестеняв бретон огледа любопитно пустия перон. Елея срещна погледа му и се усмихна неловко. "Защо, Господи, сме най-безжалостни към невинната си наивност, защо..?"
        - Как беше името на лекаря? - попита пресипнало Свилен. Лицето му бе посивяло. - Пак го забравих...
        - Милозников, но нали ще дойда с теб...
        - Не искам... - Свилен облиза нервно напуканите си устни - не искам да идваш...
        Влакът приближи. Елея каза нещо, той махна с ръка. Тя извика по-силно, но шумът от скърцащите релси и човешката глъч удавиха гласа й.

© Станчо Пенчев, 2001
© Издателство LiterNet, 20. 04. 2001
=============================
Първо издание, електронно.