ГЛАМУРНО-ПСИХОАНАЛИТИЧНА АНТИУТОПИЯ

Светлозар Игов

web

Романът "Елфи: дисекция на любовната измама" от Зорница Джоринска може да се чете като камерна творба за съдбата на главната героиня и провала на нейния брак. На едно място за това подсказва и една парафраза на началното изречение от "Анна Каренина". Но не само множеството герои, преплели съдбата си с нейната, ме кара да я разгледам в по-широк социален план. Което може да изглежда парадоксално, защото книгата на Зорница Джоринска е подчертано аисторична. В нея почти нищо не указва към конкретно ситуиране във времето и пространството. Наистина, в творбата има доста отпратки към текстове от музикални парчета на различни съвременни групи и автори, дори към някои съвременни книги. Но те са дадени под линия, което ги прави по-скоро нерелевантни към сюжета стилови характеристики. Времето не присъства в тази творба календарно и исторически и само най-общо загатва нашето съвремие и по-скоро потенциалното му глобално развитие.

Същото може да се каже и за мястото. Макар че понякога се споменават имена на реални градове - от Париж до Киото, това са само места, от които героите идват или в които отиват, нещо като периферия, но мястото, в което постоянно пребивават, центърът, не е споменато. Нещо като пространствено децентриране, всеки е център на самия себе си, което ще рече в пълния смисъл на думата егоцентрик. Ако се опитаме да дешифрираме мястото на действие по имената на героите, пак няма да узнаем много. Макар че повечето имена изглеждат като западноевропейски, космополитното им съжителство не ги прави знаци на национална идентичност. Само една от героините - Калнинш - е назована като латвийка, всички останали са евро-универсални. И това не е единствения белег за разпознаване на цял един свят в криза на идентичностите. Без това да е указано конкретно, героите на творбата са все пак социално отнесени към светския елит на някакво общество, те са или искат да бъдат хайлайфа, бомонда.

Главната героиня, Елфи, е художничка, съпругът ѝ Бенджамин Стратън е известен психоаналитик и психотерапевт. Но не неговата професия прави романа психоаналитичен и не дори това, че почти всички се подлагат на психотерапии. (В САЩ да имаш личен психоаналитик е знак за социален престиж.) А това, че почти всички разговарят, взаимно правейки си психоанализи и самопсихоанализи.

Съпругът на Елфи е не само прочут психотерапевт, но и теоретик, грижи се за успеха на своя книга и в същото време безогледно пошло изневерява на жена си, намирайки в изневерите не просто удоволствие, но и някакво перверзно признание. Заради което Елфи не само се отвращава от него, но и го презира. Но и нейното поведение не е образец на почтеност, и тя му изневерява безогледно. Общо взето това правят и всички останали в света на Елфи, лекари, художници, музиканти, за това единствено тя разговаря с приятелките си, ако може да се каже, че има такива. Дори когато героите не са кръвни роднини, те изглеждат като някакво перверзно семейство, своеобразна промискуитетна общност.

Какъв е този свят? Това е светът на ситите, на материално задоволените. Романът на Зорница Джоринска е нещо като съвременна илюстрация на стиха на Александър Геров "На всяко общество наемната утайка дъхти на приеми, разврат и парфюм". Отначало мислех да сравня творбата с прочутия филм на Луис Бунюел "Дискретният чар на буржоазията". Но в художествения свят на романа на Джоринска героите не просто плюскат. Главното им занимание е не плюскането, а сексът. А и плюскането им е особено - обичат екстравагантни и изискани храни и питиета, гастрономичен гламур. (Тук мислех да обясня какво значи гламур, но разбрах, че в България има вече и списание с това име и се отказах.) Тази гастрономична страна обаче не се натрапва, защото е силно засенчена от сексуалната. Когато в романа се появи Родолфо, помислих, че ще се задълбочи в проблема за кризата на средната възраст, защото Родолфо е доста по-млад от Елфи. А тази криза е наистина сериозен екзистенциален проблем, Иво Андрич е посветил на това чудесната си новела "Жена върху камъка". Мислех и че Родолфо, истинската любов, ще спаси Елфи от сексуалния фалш, в който живее. Но не би. Самият Родолфо лишава Елфи от илюзията ѝ, женейки се набързо за своя връстница. А и Елфи не е толкова глупава, за да не се досеща, че Родолфо е бъдещ Бенджамин Стратън. Висшата степен на гламура в света на Елфи обаче са интелектуално-психоаналитичните разговори, които се водят в окръжението на Елфи. И тук имам предвид не толкова лаканианския психоаналитизъм в света на Елфи, Лакан е гламурният автор на психоанализата. А интелектуалната претенциозност на тези разговори, които - и с тази претенциозност - са си обикновено клюкарстване.

Елфи успява да извоюва своята малка победа в битката срещу латвийката, като не я допуска в кревата на своя съпруг, който е най-обикновен сексуален маниак. Но губи по-важната битка - за Родолфо. Ако въобще е възможно в този свят на светски фалш да победи автентичната човечност.

Никога не съм бил сред страстните почитатели на Висоцки, но преди 30-40 години, където и да отидеше човек, се въртяха негови записи. Тъй че помня някои негови песни. Казвам това, защото и докато четях романа на Зорница Джоринска, и като чета ред творби на съвременни автори за днешната действителност, и като се опитам да видя тази действителност през различни медии, и когато се взирам в нея без очилата на литературата, у мен зазвучава стиха "Все не так как надо!". Главната героиня Елфи накрая набира кураж да се раздели с именития си мъж, дори се готви да го обвини пред комисията по професионална етика, че злоупотребява сексуално с пациентките си. Помислих, че ще избяга от своето тук и сега като библиотекарка в Канада, по образеца на един роман от Майкъл Кънингам, цитиран под линия, но авторката очевидно знае, че от това тук и сега не се бяга. В романа ѝ няма трансцендентен просвет. Но това не означава, че героинята е намерила истинския си път в живота, на което едва ли е способна, съзнавайки сама, че "всеки шанс за жест на почтеност" може би ѝ е отнет. Заключителните редове на романа са поплак на Елфи към майка ѝ, към която иска да се върне. Романът, изцяло разгърнал се под знака на фигурата на бащата, заменя тази фигура с майката. И тази инфантилна регресия е порив към покоя на предбитието, отвъд принципа на удоволствието, несъзнаван порив към смъртта. В известен смисъл - и присъда към фалшивия гламурен свят, в който е живяла.

Искам да кажа, че за зрелия читател романът на Зорница Джоринска има ефект на социална сатира. Но се въздържам да го определям като сатира, защото в повествувателните похвати на творбата липсва открито сатирична позиция. Романът изглежда обективно-неутрален. Затова съм по-склонен да го чета като някакъв нов вид антиутопия, превърнала в завършен художествен свят някои негативни тенденции на действителността, в която живеем.

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.12.2019, № 12 (241)

Други публикации:
Литературен вестник, бр. 29, 18.-24.09.2019.