Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВАЗОВ СПОРИ С ТОЛСТОЙ

Светлозар Игов

web

На проф. Милена Цанева

Неотдавна отново, за кой ли път, препрочитах „Анна Каренина” и открих в романа един пасаж, на който преди това не бях обръщал внимание. Намира се в ХV глава на последната осма част, почти в края на романа.

Последните глави на романа проследяват живота на Константин Левин в имението, където преживява поредните си нравствени кризи и се отдава на семейното си щастие. При него пристига брат му Сергей Иванович, който съобщава, че е пътувал заедно със заминаващия на война Вронски. Започва спор за войната.

- Моята теория за войната е следната - споделя своите възгледи Левин, - войната, от една страна, е такова животинско, жестоко и ужасно нешо, че никой човек, като не говорим дори за християнина, не може лично да поеме отговорност за обявяването на война, това може да направи само правителството, което е призвано за това. От друга страна, и от научна гледна точка, и от гледна точка на здравия разум, в държавните дела и особено когато става дума за война, гражданите се отричат от личната си воля.

Неприязънта на Левин към войната - а конкретния повод в целия спор между героите е руско-турската война 1877-1878 година - е очевидна.

Сергей Иванович и Катавасов разгорещено оспорват мнението на Левин, че самият той и народът „нямат и не могат да имат непосредствено чувство към угнетяването на славяните”.

Според Сергей Иванович „в народа са живи преданията за православните хора, страдащи под игото (к.м., С.И.) на нечестивите агаряни”. Към Левин се присъединява и старият княз, който споделя, че „още преди българските ужаси никак не разбирах, защо всички руснаци изведнъж така са обикнали братята славяни, а аз не чувствам никаква любов към тях... но виждам, че има и други освен мен, които се интересуват само от Русия, а не от братята славяни”.

Тук не е мястото за подробен анализ на отношението на героите от романа към руско-турската война, важно е само да се отбележи, че Левин е скептичен и към войната, и към официалните кръгове, които оправдават започването на войната с всенародното руско съчувствие към „братята славяни”, стенещи - особено след „българските ужаси” - „под игото” на „нечестивите агаряни”. Не само защото в „Анна Каренина” Левин най-често е рупор на идеите на автора (какъвто във „Война и мир” е Пиер Безухов), а и защото цялата последна осма част на романа е посветена на започналата война, съм склонен да мисля, че и авторът споделя изцяло изразеното от Левин отрицателно отношение към войната и към официалните мотиви за обявяването й. Толстой не е вярвал в официално обявените мотиви - съчувствие към братята славяни. За него тази война не е била „народна” и „отечествена”, а имперско-завоевателна.

Едва при този последен прочит на „Анна Каренина” разбрах и защо Толстой е написал тази последна част на романа, която преди ми се струваше излишна; смятах, че истинският финал е самоубийството на Анна. Едва сега, при новия прочит, разбрах, че посветената на войната последна част на романа, е необходимата историческа рамка на екзистенциалната трагедия на Анна Каренина. Художествената философия на Толстой е в разширяването на все по-непростимата пропаст между екзистенциалното и историческото.

Но догадката, която ме осени при този нов прочит, е, че именно „Анна Каренина” е един от импулсите за написването на „Под игото”, а думите на Сергей Иванич за „страдащите под игото на нечестивите агаряни православни хора” са подсказали на Иван Вазов и заглавието на романа му.

Но догадката си е догадка, необходими са аргументи за потвърждението й.

Лев Толстой пише последните части на „Анна Каренина” през 1876-1877, по времето на „българските ужаси” и започването на руско-турската война, а романът излиза от печат през 1877-1878 година. Вазов, както е известно, пише „Под игото” през 1889-1890 година, по време на изгнанието си в Одеса, близо десетилетие след романа на Толстой. Не е било възможно Вазов да не е чел Толстоевия роман, но това предположение само по себе си не е никакво доказателство. Не е такова доказателство сама по себе си и фразата на Сергей Иванович „под игото” (на нечестивите агаряни), защото по това време тя е фраза-клише в пропагандния арсенал на руската преса. Трябваше да търся други, по-убедителни доказателства. И отново се зарових в съчиненията на Вазов и изследванията за него, за да открия възможна връзка между двата романа.

Творческата история на „Под игото” е добре проучена, на няколко пъти я е споделял и сам Вазов, най-вече подтикван от своя Екерман, проф. Иван Д. Шишманов.

В третата част на анкетата на Иван Д. Шишманов с Вазов, публикувана посмъртно по ръкописа на автора от Михаил Арнаудов през 1930 година, Вазов разказва творческата история на своите творби. Сравнително обстойно е разказано възникването на замисъла:

Когато наченах в Одеса да пиша романа си, мен се мяркаше да съчиня нещо подобно на Miserables на Виктор Хюго, както се вижда и от началото на романа: избягванието на Огнянова в къщата на чорбаджи Марка напомня донегде нощното посещение на Jean Valjean в дома на свещеника Bienaime.

Поставих си за цел да изобразя живота на българите в последните дни на робството и революционния дух в епохата на Априлското въстание. Идеята, родена една нощ в главата ми, скоро почна да се осъществява. С усърдие и въодушевение аз се предадох на работа и заживях с образите на своето творческо въображение, усещайки голям подйем...

За възникването на романа Вазов говори и в първата, биографична част на анкетата, в раздела за емигрантството си в Одеса:

В Цариград скоро почнах да се усещам усамотен и нещастен. Емигрантската психология, тъй добре обрисувана от Мицкевича в Pan Tadeusz по живота на полските емигранти в Париж, се прояви и между българските политически бежанци, станали мнителни, раздразнителни и озлобени един против друг. Аз лично се задушавах в гъстата атмосфера на политическите интриги и комбинации и намислих за това да замина за Одеса, дето и пристигнах през зимата... В първите дни бях очарован от живота в Одеса. Новите впечатления в страната на моите славянофилски мечти изгониха грозните спомени за близкото минало... И тогава, за да запълня времето и заглуша скуката на безделния живот, намислих да напиша романа си „Под игото”...

В раздела за творческата история на „Под игото” Вазов разказва на анкетьора си и за избора на заглавието:

Питаш ме как съм избрал името „Под игото” за романа си. Аз имах не едно, а десетина имена (между другото и „Кървава заря”). Един ден ги написах в Одеса на едно листче и предложих на приятели да си изберат кое харесват. Всички харесаха най-първото, „Под игото”. Него взех и аз. Подчиних се на плебисцита.

Дори и този почти анекдотичен „плебисцитен” избор на заглавието да е истински, все пак показателно е, че приятелите са избрали това, което и самият Вазов е смятал за „най-първо” заглавие - „Под игото”. Но предположението, че тази обща фраза все пак е избрана от „Анна Каренина”, продължаваше да търси потвърждение. Тъй като зная, че невинаги това, което търсим, се намира там, където очакваме да го намерим, продължих да търся. В това търсене впрочем открих неща, които не търсех, но потвърждаваха мои концепции - например това, че „повест” не е отделен жанр, а славянската дума за роман (на едно място в анкетата Вазов например говори за „романа си „Немили-недраги”).

Търсенето се увенча с успех - на едно място, доста след разказа за писането на „Под игото”, след разказа за срещата си със Стамболов, Вазов е споделил с анкетьора си следното:

След като се срещнах със Стамболова и се успокоих, аз можех, разбира се, да седна вече да работя, но бях, за жалост, много уморен, па и страдах от една мъчителна нервна болест на лявото око, която бях придобил в Одеса, благодарение на това, че цяла една нощ бях чел „Анна Каренина” при слабото осветление на една лампа.

Значи, все пак, Иван Вазов е чел романа на Толстой точно по време на пребиваването си в Одеса, където започва да пише „Под игото”. И няма съмнение, че един внимателен читател като Вазов не е могъл да остане равнодушен към дебата за руско-турската война в последната, осма част на „Анна Каренина”. Също както няма съмнение, че чувствителен читател като него не е могъл да не усети, че зад скептичното отношение към войната и нейните „братскославянски мотиви” на Левин се крие отношението на самия Толстой. И въпреки цялото уважение, което е питаел към писателското величие и интелектуалния авторитет на Толстой, Вазов не е могъл да не почувства оскърбени от това отношение на Толстой към „освободителната” война своите „славянофилски мечти”.

Именно това според мен е травматичният импулс за написването на „Под игото”, а не одеската „скука на безделния живот”, която била го накарала да се заеме с работа. Нито примера на „Клетниците”, нито примера на „Пан Тадеуш”, според мен, имат така важно значение за написването на „Под игото”, макар че Вазов охотно говори за тези си образци. Не само в „Под игото” Вазов ползва наративните техники на Юго и други френски „френетични” романисти, а и не е бил чужд - като всеки емигрант - на „носталгията”, която струи от полския епос. Но нито „Клетниците”, нито „Пан Тадеуш”, които споменава сред своите образци, са били така импулсивни, според мен, както „Анна Каренина”, която премълчава по силата на оня механизъм, който Харолд Блум нарече anxiety of influence („страх от влияние”). Защото „влиянието” се изразява не само чрез образците, които следва един писател, а - и може би много повече - чрез „образците”, от които се оттласква и с които спори. „Под игото”, според мен, е един дискретен спор на Вазов с позицията на Левин-Толстой по отношение на руско-турската война.

Една друга голяма творба на славянските литератури впрочем също е родена - и то не като дискретен, а - като открит - спор с Толстой. „Пепелища” на Жеромски е творба, която представя полската - в противовес на „Война и мир” - гледна точка към Наполеоновия поход в Русия. Завоевателната за руснаците война на Наполеон, за поляците е била освободителна. Някои френски критици свързват и „Травнишка хроника” с „Наполеоновата тема”, но Андричевият роман има не така пряко - както „Война и мир” и „Пепелища” - отношение към нея. „Под игото” и „Анна Каренина” - макар и дискретно - си противостоят, така както „Война и мир” и „Пепелища”. Противостоят си впрочем и самите Толстоеви романи - във „Война и мир” войната според Толстой е „народна”, в „Анна Каренина” - не е „народна”; етноцентричното отношение към войната във „Война и мир” е заменено в „Анна Каренина” от антропоцентрично.

Няма съмнение, че прочитът на последната част на „Анна Каренина” е бил за „славянофилския мечтател” и патриот Вазов потрес и нищо чудно „очната” му болест от времето, когато чете романа на Толстой, да е психосоматична реакция на потреса, предизвикан от този прочит. Защото не ще да е било леко за русофила и славянофила Вазов да приеме, че считаната от него за „народна” и „освободителна” война, е отричана от любимия на Толстой герой Константин Левин като „не-народна”, което ще рече - завоевателна и имперска.

Затова няма нищо чудно във факта, че Вазов - съзнателно или несъзнавано - скрива негативния импулс, който е получил от „Анна Каренина” за написването на „Под игото”. Но и не е случайно, че той споменава одеския прочит на „Анна Каренина” не когато говори за възникването на „Под игото”, а при срещата си с русофоба Стамболов, който навярно е мислел за „освободителната” война същото, което и Левин. Както и не е случайно, че свързва „нервната” си очна болест с нощта на прочита на „Анна Каренина”. Симптоматичния контекст на споменаването на одеския прочит на „Анна Каренина” през една нощ - срещата помирение на поета с диктатора и свързаността на прочита на Толстоевия роман с нервното очно заболяване - говори за това, че идеята за „Под игото” и писането му са свързани с травматичния импулс от прочита на „Анна Каренина”. Защото несъгласието на Вазов с Толстоевата трактовка на „освободителната война” в осмата, последна част на романа му, е най-вероятно един от най-важните импулси за написването на „Под игото”, а фразата „под игото на нечестивите агарянци”, която споменават в толстоевия роман спорещите за войната с Константин Левин навярно е предпочетена за заглавие от Вазов именно след одеския му прочит на „Анна Каренина”.

Защо Вазов не експлицира връзката на този травматичен прочит на „Анна Каренина” с творческата история на своя роман „Под игото” е разбираемо. Горещият родолюбец, русофил и славянофил Вазов не е искал да признае публично своето несъгласие с представянето на „освободителната” война в романа на „великия писател на руската земя”, но това несъгласие - което според мен става един от травматичните импулси за написването на „Под игото” - несъмнено го е измъчвало.

С това не искам да кажа, че „Под игото” е пряк спор с „Анна Каренина”, но вътрешното несъгласие на Вазов с Толстой е несъмнен импулс към написването на първия български романов шедьовър. И по един несъзнавано зашифрован начин Вазов прави това скрито признание в травматичния спомен за нощта на одеския прочит на „Анна Каренина”.

 

ПОСЛЕПИС. Този текст бе написан през 2001 година, като един от замислените „Два етюда за Вазов”, които исках да посветя на най-изтъкнатата съвременна изследователка на „патриарха” проф. Милена Цанева. Все не успявам да допиша втория от тези етюди, може би защото още не мога да открия „аргумента” за потвърждението на една своя догадка. Затова се реших да публикувам вече написания етюд „Заглавието „Под игото” по повод осемдесетгодишнината на проф. Цанева.

 

 

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.08.2010, № 8 (129)

Други публикации:
Култура, бр. 21 (2594), 04.06.2010.