Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Април  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Златомир Златанов (1953)

ИМЕТО НА ОСТРОВА

Светлозар Игов

web | Съвременници. Том 1: Поети

Блажените копрофили

Една нова книга възбуди духовете на българските литератори, така както рядко се е случвало с българско словесно творение през последните години. Това бе опитът на Атанас Натев да направи remake на забележителната книга на Пенчо Славейков "На Острова на блажените". Отзивите за този нов, "след пет войни", Остров на блажените обаче изразяваха някакво не много ясно артикулирано неудовлетворение. И макар че в тях бяха изказани и ценни съждения (главно като нови погледи към самата Пенчо-Славейкова книга, особено в текста на Димитър Камбуров, чиято критическа дарба ми се ще да отбележа отделно), неудовлетвореността от книгата на Натев идеше най-вече от избора на имената, с които е представил съвременната поезия. Което ще рече, че книгата му бе възприета като репрезентативна антология на съвременната поезия.

А съвременните кандидати на славата четат не само антологиите, а и всеки текст, даващ някакъв по-общ поглед към днешната литература, като официална класация. И естествено - не са и не биха могли да бъдат доволни от антологичното огледало, изправено пред тях. Защото българският писател е зоологически индивидуум, който не вижда нищо друго в литературата, освен собственото си Его. Поради което не би могъл да бъде доволен от нищо, което не представя самия него като първенец, център и венец на българската литературна вселена (ако въобще допуска съществуването на такава). Тази егоцентрична нагласа у творците (не само български) е може би естествена и необходима. Затова и съществува критиката, която трябва да формира от този колектив от нетърпящи се взаимно егоисти (или, което е още по-лошо - от мафийно обединени "кръгове") общата картина на литературния процес. Да се създава "обща картина" съвсем не е израз на тоталистки амбиции, както смятат някои, неспособни да изградят не само някаква "обща картина", но и образ на един творец; "тоталистки" амбиции би било да смяташ своята "картина" за "единствено правилна" и да се опитваш да я утвърдиш, дисквалифицирайки по някакъв начин "другите".

Всеки критик, естествено, има свое виждане на литературата и притежава суверенното право да гради свои смислови цялости и ценностни йерархии, да изразява своите предпочитания, а ако ще - и въобще да не дава сборни "картини" на съвременната литература, а само да интерпретира отделни творци, без да ги ситуира в някакъв литературен контекст, културна система или ценностна йерархия (ако въобще е възможен такъв "чист" иманентен прочит). Моят избор на десет представителни имена от съвременната българска поезия би се отличавал от този на Натев, макар че частично би и съвпаднал. Но собственият ми избор не е никакво основание да отправям каквито и да било възражения към избора на Натев, който има също толкова право на свой избор, колкото и всеки друг критик. И именно поради това, че повечето от отправените към Натев възражения се отнасяха - с различна степен на разгневеност и с различни предложени (или премълчани) алтернативи - до неговия субективен избор на представени имена, тези възражения са нерелевантни като оценка на книгата му.

А тя според мен е не съвсем успешна нова версия на Пенчо-Славейковата книга по съвсем други причини.

И за да разберем в какво е този неуспех, е необходимо поне бегло да кажем какво всъщност Е Пенчо-Славейковият Остров на блажените. "На острова на блажените" е книга, която представя хетеронимна мистификация, толкова по-значима като уникална творба в световната литература, защото се появява преди така впечатлилото света хетеронимно творчество на португалеца Фернанду Песоа (не е тук мястото да отбелязвам в какво са приликите и разликите в мистификационните стратегии на двамата поети).

Пенчо-Славейковата книга, освен вид мистификация (защото литературните мистификации са от различен тип), се представя и като антология, включваща "избрани" творби от "избрани" поети. А те загатват и реални творци и творби от българската и световната литература (поради което книгата може да бъде тълкувана и като своеобразна критика и история на българската литература), като същевременно разкриват различни аспекти от многостранната творческа дарба на Пенчо Славейков.

Чрез фикционалния си код (въображаема литература на въображаема страна) Пенчо-Славейковата книга представя и една литературна и социална утопия (и антиутопия), която съдържа и личната утопия на Пенчо Славейков. "Утопия" впрочем не значи само у-топия, т.е. несъществуващо място, а и - както тълкуват етимологията на думата някои автори - еу-топия, т.е. блажено място, бленувана действителност, което значи, че "На Острова на блажените" може да бъде разгледана и като още една литературна версия на Пенчо-Славейковия "сън за щастие".

Както се вижда и дотук, "На острова на блажените" освен чрез трите основни кода, в които може да бъде четена - мистификация, антология и утопия - дава възможност за съществуване на още ред интерпретаторски стратегии.

Но значимостта и уникалността на Пенчовата книга не е в това, че може да бъде четена по много възможни начини, а в художественото единство на тази множественост, в уникалния синтез, осъществен от Пенчо Славейков, който превръща книгата не в несвързана поредица от неосъществени потенции, а в единна художествена творба, в уникален тип творба, в нов синтетичен и поливалентен жанр, а ако щете - и в един мегажанр, жанров комплекс. Но - както и да бъде четена книгата - тя впечатлява именно като синтез, постигнал художествена кохерентност, придадена от самобитното именно като творческо единство многообразие на Пенчо-Славейковата творческа личност. Всичко, което Пенчо Славейков е - лирически и епически поет, сатирик, преводач и антологист, критик и историк, редактор и литературен идеолог, философ на историята и месианистичен утопист - се съдържа в тази книга; в този смисъл "На острова на блажените" е репрезентативната творба на Пенчо Славейков, неговия opus magnum.

Точно това творческо единство, тази художествена кохерентност липсва в книгата на Натев и определя нейния неуспех. Което не означава, че не може да бъде книга­събитие. Но тя стана събитие повече с оживлението, което предизвика, с провокирането на нови прочити на Пенчо­Славейковия образец, с изразените по този повод виждания за най-новата българска литература, отколкото със собствените си достойнства като творба. Защото тя и не е една творба. Ако Натев сам бе написал портретите и текстовете на избраните от него антологични поети, дори те да будеха всякакви възражения, бихме имали някаква единна авторска творческа визия. Но Натев е предоставил избраните от него автори сами да се представят и в портретно-критическа самооценка, и с поетическото си творчество. При това не в прав критически и художествен текст, а скрити зад мистификаторски маски, т.е. поетите дори не се представят, а се самопародират. Възможният автор на една възможна книга (нова версия на Пенчовата) се е оказал само конферансие на един поетически рецитал, при който авторите дори не се представят и рецитират, а се самоимитират.

Доколко подобна автопрезентация може да бъде пълноценно творчество (а и какво значи "пълноценно"?) е друг въпрос. Във всеки случай, когато един поет трябва да имитира себе си зад прозрачна мистификационна маска, това поставя на изпитание преди всичко чувството му за хумор и дарбата да се самоиронизира. В този смисъл най­успели са в "антологията" на Натев онези автори, които най-малко са се самопатетизирали.

Но независимо от различната степен на успех в себепародирането на отделните поети книгата на Натев като цяло не е успяла именно защото е увиснала в някакво неясно място между антология, себепародия и автоимитация. "Антология" не се е получила, защото липсва осъществен с единен критерий авторски избор. "Пародия" не се е получила, защото въобще не е известно дали един автор може да се самопародира съзнателно. А несъзнателното самопародиране вече не е пародия, а творческа деградация. (Ако става дума за същински пародии - това са великолепните пародийни антологии на четворката от "Литературен вестник".)

В този смисъл книгата на Натев - при цялата си ценност и като забавно четиво, и като документ за творческото самосъзнание на десетимата поети - е неуспяла версия на Пенчо-Славейковата книга, лоша имитация на един забележителен образец. Но в почти същото време, в което се появи Натевият "римейк", излезе и друга книга, която - без да имитира външно класическия образец - представя според мен истинска модерна версия на Пенчо-Славейковия Остров на блажените, без да престава да бъде поредната великолепна книга на своя автор, която - естествено - може да бъде разгледана и без съотнасяне към "На Острова на блажените".

Става дума за стихосбирката "На острова на копрофилите" на Златомир Златанов.

В нищо на пръв поглед Златомир Златанов не следва класическия образец. Книгата му не е структурирана като антология, нито представя мистификация - тоест не говори от името на някакви въображаеми или реални поети, скрити зад мистифициращи маски, поради което в нея липсва и критико-портретен презентационен дискурс, и разнообразни мистификаторски жанрови и стилови маски. ("Финеганю поет" - не само защото е един - не следва мистификаторския код на Пенчо, той е по-скоро вариация от типа "Бай Ганю чете "Бай Ганю".) Стихотворенията в "На острова на копрофилите" не се различават особено типологически от поезията на предходните му стихосбирки, авторът не се мъчи да говори с "чужди гласове", говори със "своя" лирически глас и дори когато тематизира други поети - от Овидий до Езра Паунд - ги присвоява в своя лирически език.

И все пак книгата на Златомир Златанов безпогрешно се разпознава именно като модерна версия на "На острова на блажените".

Още преди да се появи "На острова на копрофилите", в творчеството на Златомир Златанов имаше ред алюзии, реминисценции, цитати и различни други отпратки към творчеството на Пенчо Славейков. А неговата статия за "На Острова на блажените" (ЛВ, 13-19.12.1995) е един от най-интересните нови прочити на класическата книга, след който "На острова на копрофилите" може още по-определено да се разглежда като модерна версия на "На острова на блажените" с ясно осъзнато критико-интерпретаторско съотнасяне към своя образец. Впрочем доста ме учуди, че статията на Златомир Златанов не бе отбелязана в един списък от "нови прочити" на книгата на Славейков. И мисля, че този "пропуск" не бе случаен. Някои хора, които търсят тоталистки тенденции (за което вече стана дума) и там, където "цялостното" обглеждане на един обект е елементарно жанрово и предметно изискване, които квалифицират като "репресивни" дори репресирани текстове, тези някои са установили такъв строг контрол над новото българско литературознание и критика, така терористично налагат авторитети и модели за следване, така нагло сочат с пръст кой да бъде хвален и кой руган, кой цитиран и кой премълчаван, кой награждаван и кой отлъчван - при това без каквито и да било професионални, научни, вкусови, морални и пр. критерии, единствено водени от мафийни правила, - че в сравнение с това дори застоят на късните тоталитарни времена изглежда като плуралистична идилия. Една от причините да пиша така настойчиво за творчеството на Златомир Златанов е и това, че литературни мафии (които са само разклонение на нелитературната) се опитват да лансират какви ли не скорозрейки: посредственици, симуланти, епигони и откровени бездарници от "своите", системно пренебрегвайки, премълчавайки, подценявайки и дори унизявайки (не само) едно от най-значимите имена на съвременната ни литература.

Повече от трийсет години наблюдавам такива спектакли в тази литература, виждал съм как за дълго канонизират като класици явни бездарници и как унизяват забележителни творчески личности, но освен временен келепир за едните ("земното наше доволство") и огорчения и унижения за другите не съм забелязал тези механизми, макар че вечно продължават, да водят до особени резултати в литературно-историческите картини. Не е нужна нито революция, нито особени обрати в историческото развитие, за да се разбере кой е значимото в литературата име - дали лауреатът на най-високата държавна награда за литература Харалан Русев, или тихо столуващият в писателски ресторант "коректор" Владимир Василев, скромният "чиновник-драматург" Николай Лилиев, или титанът на социалистическата драматургия Тодор Генов.

Но да продължим с "На острова на копрофилите" като модерна версия на класическата книга на Пенчо Славейков. Към това сравнение води още заглавието "На острова на копрофилите". След "На острова на блажените" всеки "островен" образ в българската литература (особено изведен в заглавие) е осъден да бъде съотнасян с Острова на Пенчо Славейков, независимо от това дали съзнателно ползва българския островен прамодел, или несъзнавано го следва.

Но още на равнището на заглавието Златомир Златанов се отнася към и травестира наслова на класика. Ако думата "остров" е знак за сходствата на двете книги като осъзната литературна генеалогия, думата "копрофилите" ясно бележи разграничаването както между книгите, така и между световете, които създават и отразяват двете книги.

Конотативният смислов спектър на "копрофилите" у Златанов е също така богат, както на "блажените" у Славейков. "Блажени" съдържа и традиционните, характерни за гръцката митология (Златният век у Омир и Хезиод) и за евангелския разказ (Матей, V) смислови конотации с евдемоничен призвук и позитивен ценностен знак. Но в българската пословица "Блажени са верующите" "блажени" има и показателни негативни конотации, издаващи скептичния, трезв реализъм на българина, чужд на всякакви метафизични и трансцендентни ценности.

Златомир Златанов травестира пародийно Пенчо-Славейковия Остров на блажените именно в тази, чужда на всяка трансцендентност, българска ментална нагласа. "Блажените" у Златанов са станали "копрофили". Но смисловият спектър на "копрофили" е също така многозначен, макар да е изцяло оценъчно негативен. И ако в бележка под линия към едноименната заключителна малка поема на книгата си авторът отбелязва, че в "случая" е избрал като основно значение на "копрофилия" - "склонността към изговаряне на неприлични думи", в неговата книга освен това "лингвистично" значение "копрофилия" има и един друг смисъл, който се съдържа още в буквалното етимологично значение на "копрофилия" - лайнолюбие. Тези негативни конотации се усилват и от медицинско-психиатричното значение на термина "копрофилия" (като синоним на "копрофагия") - "ядене на изпражнения, най-често собствените". Жителите на страната на Финеганю, преселили се на Острова на копрофилите от предишните книги на Златанов "Храмови сънища" и "Езикът и неговата сянка", са не само сквернословци, те са и лайнолюбци и лайноядци, затънали до гуша в собствените си изпражнения.

"Блажените" на Пенчо Славейков са станали най-обикновени лайнари. Двусмислената утопия на Пенчо Славейков се е превърнала в осъществена антиутопия у Златомир Златанов, който довежда до края само загатнати у Пенчо тенденции. Защото при цялата остра критичност към съвременното му общество Пенчо Славейков хранеше и месианистични надежди за бъдещето на своя народ и сам себе си виждаше като вожд на едно ново национално възраждане. От месианистичните надежди за съдбата на България в "На острова на копрофилите" не е останало нищо, Златомир Златанов е тръгнал по историческите следи на Алековия Бай Ганю, чийто лингвистичен двойник - Финеганю - тържествува в творчеството на Златомир Златанов като своеобразен символ на копрофилската действителност.

Балканската кръстопътност на България, разбирана от Пенчо Славейков като трансисторическата и трансгеографска ситуираност, от която той се опитваше да извлече своята месианистична утопия, разбирана не само като трансцендентна, но и като историческа надежда, у Златомир Златанов е интерпретирана като пълна и безнадеждна захвърленост в един свят "тук и сега", не само без исторически, но и без трансцендентен изход. Затъналите в собствените си мръсни дела и мръсни думи финеганювци не знаят никакъв друг свят освен света на собствената си безизходна мизерност.

 

Послеслов

Както и отзивът ми за предишната книга на Златомир Златанов "Езикът и неговата сянка" (Insight and blindness, ЛФ, бр. 8, 1997), така и този отлежава повече от половин година, някак недовършен, в очакване да придобие бог знай каква "по-добра" завършеност. Но текстовете на текущата литературна критика, изглежда, не могат, а и не бива да търсят някакво достолепно, хладно-мраморно съвършенство, те - подобно на театралната критика, която се пише бързо за сутрешния вестник след снощния спектакъл - трябва да бъдат "горещи", дори малко недопечени, да изразяват онзи резонанс на творбата, който се създава само в мига на нейната публична поява. Онова, което се пише по-късно, също е критика, но вече не "текуща", интерпретацията там може да се "изпипа", но вече ще ѝ липсва вълнуващият миг на "премиерата", крехкият момент на "консонанса" (ако употребя термина на Емилио Бети в по-друг смисъл) със своя час: когато една творба полита или към триумфалния си ход във времето (който може да бъде прекъснат от по-късна и по-опасна забрава), или към пълна или временна забрава (защото и много творби, неполучили отклик в своето време, го получават по-късно, но по-трайно).

Не такива мисли sub specie aeternitatis, естествено, забавяха да завърша рецензията си за "На острова на копрофилите". А едно друго опасение - не е ли моето отнасяне на книгата на Златомир Златанов към българската действителност твърде грубо-директно, не са ли моите интерпретации на тази действителност, "видяна" в "На острова на копрофилите", прекалено мрачни и безнадеждни.

Моята интерпретаторска визия на тази действителност обаче едва ли е по-мрачна от внушението за нея в "На острова на копрофилите". А тези внушения идат не само от книгата на Златомир Златанов. Идат отвсякъде. Прочетете някой от романите на т.нар. "вулгарен реализъм" (лансирах това понятие в рецензия за книгата на Александър Томов "Корупция" - "Мафия по български", ЛФ, 1989). Например новият роман на Александър Томов "Новобогаташи" - една гангстерска сага, която без лингвоаналитичната изтънченост на Златомир Златанов представя същата тази действителност с "натуралистична точност", казано на един традиционен жаргон. Макар че в третата част на романа Томов с конюнктурен усет дава конюнктурните версии на някои неотдавнашни политически събития (от есенното убийство на един известен политик до зимната "революция"), писател като него не е пожелал да изневери на творческото си призвание и е дал в епилога - вече не конюнктурно, а консеквентно - следствията на "революционния" оптимизъм. В този епилог България, видяна в началото на XXI век, тъне в разруха, раздирана от мафийни войни. А главният герой (символ на новото време) убива сина си, за да не го убие синът му, манипулиран от противниковата мафия. По-мрачна визия за бъдещето на България от тази не може да се измисли. А и по-добро самоопровержение на предходните конюнктурни моменти.

Ако вулгарният реализъм на Александър Томов за някои е неизискано (т.е. невнушаващо доверие) четиво, ще посоча друг, по-изискан автор. И за да не бъда заподозрян, че цитирам мнението му, защото в случая съвпада с моето, ще припомня, че още преди десетина години съм давал най-висока оценка на първите му книги, т.е. отдавна съм повярвал на този автор. Та ето какво пише писателят и културологът (а все повече и политолог) Ивайло Дичев: "България се залъгва все още, че е нация, макар и периферна. Тя се превръща в регион, и то за съжаление в регион гето, чиято основна характеристика е нежеланието на Европа да го интегрира" ("24 часа", 09.01.1998, с. 12). Ако трябва да прибавя към това мнение и поуката от развитата от Ивайло Дичев концепция за дара (където "дар" понякога е евфемизъм за "милостиня"), образът на България се допълва и от представата за безприютен просяк, който напразно чака "дара" от великите и богатите. Не мисля, че този просяшки образ е по-достолепен от образа на копрофилите у Златомир Златанов, това са само различни гледни точки към една и съща мизерия.

Но не е нужно дори мнението на наблюдатели-писатели и коментатори на тази действителност. Как иначе могат да бъдат разбирани призивите на държавници, премиери, президенти и дори министри на държавната администрация да станем "нормална държава" освен като признание, че сме "ненормална". Щом "строителите на съвременна България" се вайкат като оплаквачки от мизерната ни държава, какво можем да искаме от поети и мислители, чието призвание е да съхраняват едно тревожно съзнание дори когато държавата, нацията и обществото пращят от здраве и благополучие. Не бива, разбира се, да забравяме, че съзнателно организираният от криминалната банда на живковската мафия и тайните ѝ служби икономически, политически и информационен хаос има за цел да внуши носталгия по живковизма. Но този хаос не бе създаден от "демокрацията", каквато всъщност няма, защото тя сама бе създадена от въпросната криминална шайка.

А свидетелство, че днешната национална катастрофа е само следствие на диктаторския режим, можем да намерим пак в литературата. Ще дам само няколко примера. Още преди време, тълкувайки "Балада за Георг Хених" на Виктор Пасков, разчетох в дискретната символика на книгата едно внушение за България като мазето на Европа. А доста преди това - без тази вертикална, а с една хоризонтална символна стратификация - същото бе казал и поетът Иван Методиев в "Бордеите на Европа". Самият Златомир Златанов - но не с пространствена, а с екзистенциално­темпорална символика - бе изразил това угнетено социално самосъзнание още в "Екзитус". А образите на Рейса у Станислав Стратиев и Кораба на Евгени Кузманов бяха внушителни социални метафори за рухналото социално самосъзнание на едно общество без цел и посока, падащо към гибелта си. А символът на пропадналия "опит за летене" на българите у Радичков? И колко още... Днешното съзнание за национална катастрофа (стигнали ли сме до дъното?) е продължение на съзнанието за отдавна започнало "падане". Творчеството сеизмографно точно е регистрирало това, което политиката се стреми да затъмни.

И тук е необходимо да се каже нещо важно. В съзнателното замъгляване на реалността днес участват и някои тенденции в изкуството и критиката, опитващи се да симулират дискурсивна промяна с нелепи заемки от световната постмодерност (тук не говоря за действително ползотворното разрушаване на идеологическия монопол и действителни успехи на новата българска хуманитаристика). Само че ако на Запад промените в познавателните нагласи са подбудени от желание за демистификация на различни институции на репресивността, в България този дискурс служи за мистифициране на действителността, за загуба или фалшифициране на историческата памет, за замъгляване на реалните причини и виновници за българската криза, дори за превръщането на виновниците в жертви и жертвите във виновници. И ако някои участват в тези мистификации поради невръстност и снобизъм, генеративните ядра на тези мистификации и лотофагии не случайно са дечица, лакеи или ченгета на живковската мафия.

Творческата значимост на Златомир Златанов е и в това, че изземва пост/модерния дискурс от мистификаторите, за да му върне изворните демистификаторски функции, каквито са те от Ницше до Хайдегер, от Фуко до Лиотар, от Фройд до Лакан. Това е и една от причините новите мистификатори и дискурсивни симуланти да се чувстват застрашени от респектиращото творчество на Златомир Златанов, което се опитват да премълчават или подценяват.

За да разведря все пак тягостното за всички усещане за криза, но не съвсем на шега, все пак ще кажа и нещо за утеха на смазания от прокълнатата си съдба българин. Не по­оптимистично, а по-песимистично. Защото историческият оптимизъм на българина извира от "шопската мисъл": "Я не сакам на мене да ми е добре, сакам и на Геле да му е зле". Метафорите на Стратиев и Кузманов например, за които по-горе стана дума, като регистриращи краха на едно общество още във времето на диктатурата не са само български. И ако Корабът на У. Х. Одън е отглас от цивилизационното самосъзнание, което изразява Шпенглер в "Залезът на Европа", тревожното самосъзнание за един останал "извън контрол" глобален свят бе изразено и в най-ново време, в днешната историческа ситуация. И то не от някой от "победените", а от "победителя" в големия планетарен двубой, от аналитика Збигнев Бжежински. Но това негово полско-славянско емоционално размекване и душевно разлюляване не продължи дълго и световният стратег, изпълнен с нов заряд от американо-прагматичен дух, нареди отново фигурите върху "голямата шахматна дъска". Но от новата гледка също не струи особен оптимизъм. И то не защото в концепцията на Бжежински за "евразийските Балкани" е "балканизиран" нов, друг, огромен регион в самото сърце на Евразия, т.е. почти глобализирайки кризисната зона на света, а защото новата политологична прогноза има една характерна особеност. За политическата игра са необходими не само "шахматна дъска" и "фигури" върху нея. А и играчи. При шаха, с чийто образ си служи Бжежински, играчите са двама. Но във визията на Бжежински има само един играч. А игра с един играч може би продължава да е игра, но е вече друга игра. И тъй като правилата на тази друга игра не са определени, играта с/в неизвестността е бременна с не по-малки глобални опасности за човечеството.

Което ще рече, че българската мизерия и безсмислие са ситуирани в немного по-"блажена" глобалност.

Единствената ни утеха може да бъде пак мрачното Яворово прозрение, че "там" убиват със златна игла, а "в полите на Витоша" - с дърварска секира. Е, и тук бяха постигнати някои успехи, почнаха да убиват и с игли. Но, уви, българските успехи са май само в убийствата. А и Яворовият пример сочи, че Златомир Златанов в своята модерна версия на "На острова на блажените" трансформира художествено не само Пенчо-Славейковия художествен опит, но и синтезира далеч по-широки национални художествени традиции, предимно на тревожни екзистенциални и философско-исторически прозрения - от Алеко до Яворов; пресъздава рухването на утопиите и сбъдването на антиутопиите. Защото Златамир-Златановият Остров на копрофилите не е дори художествена анти­утопия, той е вглъбено тъжна и философски проницателна, лингвистично остроумна и трансцендентално одухотворена, ерудитски наситена и емоционално завладяваща ламентация над една мрачна действителност.

 

Продължение

И тук е време, след този уговарящ послеслов, рецензията да продължи.

Книгата на Златомир Златанов се отличава от Пенчо­Славейковата по още нещо твърде важно. Самата вътрешно-жанрова структура на "Острова на блажените" - предговор, повествувателно въвеждащ ни в Острова; портретни характеристики на поетите, съчетаващи проследяване на житейската им биография с критическа интерпретация и оценка на творчеството им; поетическо творчество на представените поети - показва ясното жанрово разграничение между критическо представяне и художествена реч у Пенчо Славейков. Доколкото въобще може да се каже, че критическа и художествена реч у него са разграничени. Напротив, Пенчо-Славейковата критика (и не само в "На острова...") е художествено наситена. Но това е стилова норма на критиката в онова време, поне на определен род критика. Във всеки случай разграничението критика/творчество или казано с езика на старата реторика: разграничението commentator/auctor у Пенчо присъства като разграничение между поезия и проза, между стихотворна поезия и критическа проза, но то е само жанрово разграничение в лоното на художествено единна реч.

В "На острова на копрофилите" жанровото разграничение проза/поезия е отстранено в полза на жанрово уеднаквен в стихотворенията лирически изказ, критическият и философски размисъл се изразяват в лирическа реч. Но вътре в тази лирическа реч Златомир Златанов гъсто е втъкал фрагменти от един модерен философско-критически дискурс. И все пак в "На острова на копрофилите" липсва разграничение на критически дискурс и художествена реч (пак ще повторя, че "художествен дискурс" е contradictio in adjecto, художественото слово е принципиално недискурсивно). Златомир Златанов не само е вплел критико-философския дискурс в лирическото си слово, но е охудожествил дори строгите философски термини и понятия, с които си служи. Защото и когато употребява буквално цитирани Хайдегерови и Лаканови понятия, строго съхранявайки терминологичното им значение, те вече не са "термини", а "образи". С удивителна словесна виртуозност, правейки почти невъзможното, Златанов успява да освободи дори най-тежък философски дискурс от терминологичната му еднозначност и да го накара да "запее" (не в смисъл на "песенност") в една кохерентна лирическа реч. Понякога дори непосветеният читател няма нужда да знае нито точния им терминологичен смисъл, нито от чия философия са извлечени, за да разбере именно терминологичното им значение; то е получено чрез образните смислотворчески механизми на самата поезия. Например:

И ще посмее ли да потвърди
тогава,
че поетически човекът обитава
и в неубогост
е прегърнал поетическия Логос.

Или:

Андрешко бе чувствителен
селянин.
Той отклони властническия
дискурс в психоаналитичното блато.
Развърза конете и изостави
каруцата
с проявен кастрационен
комплекс.

Докато бирникът се чудеше
как да се справи с аналната си фиксация
Андрешко съблече
своята дрешка
и се оголи в причина
на собственото си желание,
фантазъм, обект а.

Не е нужно читателят да познава Хайдегеровата философска интерпретация на Хьолдерлин (за първия откъс) или да е проследил развитието на психоанализата от Фройд до Лакан (за втория), за да разбере цитираните по-горе два откъса в образно-поетическия смисъл, който те имат в собствения си поетически контекст. Макар да не е зле читателят на Златомир Златанов да е чел и Хайдегер, и Лакан, па и Кант и още много други философи и поети.

Искам да кажа, че собствената художествена стойност на тази поезия не се определя от нейната "ерудираност". "Ерудицията" тук е само материал на поезията, самата "ерудиция" е превърната в поезия. И "философското" не е разрушило "поетичното" именно защото е облъхнато от стихията на поезията, асимилирано е в една - не традиционна, естествено - кохерентна лирическа реч. Златанов е ярък поетически талант не защото е чел Лакан, а просто защото е талант, способен да ползва и Лакан като материал на своите поетически визии. И поради това дори когато на пръв поглед заприличва на "философия", поезията му си остава поезия.

Философско-критически дискурс и художествена реч у Златомир Златанов се употребяват не редом, паралелно, един ДО друг, а един ВЪВ друг, претопени в художествено­смислова кохерентност. Така, бих казал, Златомир Златанов е постигнал мечтаното от модерната мисъл прогонване на метафизиката, разрушаване на метафизическия дуализъм, на субект-обектното противопоставяне. Нещо, което не могат да проумеят ред "нови" български литературоведи и критици, механично употребяващи философски и критически понятия, без да разбират смисъла на философските и критически концепции, от които ги заемат. Вече казах, че един същностно де-мистификаторски и де-митологизиращ дискурс у нас често се използва за нови мистификации и нови митологии. Онова, което някои мислят за лечение на болестта, у нас става нов неин симптом. "На острова на копрофилите" на Златомир Златанов съдържа едно характерно за цялото творчество на този писател двусмислие, твърде важно смислово напрежение, показателна тензия (ако си послужа с прочутото понятие на Алън Тейт). Въпреки страстно отстояваното разбиране на Златанов за това, че литературата няма референциално­обектен смисъл, че е "игра на означаващи без означаеми", че няма друга действителност освен очертаната от езиковия хоризонт, творчеството на самия Златанов и извира като авторова интенция, и се отнася интерпретаторски към една ясно узнаваема национална и социална действителност - българската. Едва ли някой ще помисли, че стихове като:

Но беше истина това: народите на Азия
как се превръщат в буржоазия
и как се кичат с разноцветни жартиери
слугите на потъващи империи

или:

Все същите окаяни маневри между един Април и другия Ноември

или:

насред Балканите битуващия Етос
отново се развръща в неуместност
и Крали Марко с потъмнял джигер
разлютен рипва срещу арапин чер
за Македония, неузаконената отшелница
се сдърпват лингвистите-кръщелници

или:

изтласканият в несъзнаваното комунизъм
изплува пак с дефтерономни маски и се хили
вечният Лакей на временни Велики сили

или:

сега и тук сюблимната България
износва колелото на Самсара

със своята топонимна, антропонимна, историческа и пр. "реалийна" конкретност нямат като реален референт българската действителност.

Внушението, че говори ЗА (и ОТ) една конкретна социална действителност в конкретно историческо време и с нескрито отношение (което се движи от презрението до иронията, от погнусата до гнева, от тъга до пародийна веселост) в цялото творчество на Златомир Златанов е удивително, дори и когато в творбите му липсват български реалии (както е например в "Библейска деконструкция", "Лесбийки", "Далеч от Рим", "Свинете на Цирцея").

Някой склонен към терминологични неологизми критик би могъл да каже, че това е само "референциална илюзия".

И ще бъде прав.

Тъй като художественото внушение у Златомир Златанов се постига не защото словесните знаци у него сочат обектно към някаква действителност, а защото влизат в богати смислови взаимодействия помежду си, създаващи нов смислов свят, който като цяло "дава" смисъла на онова, което наричаме действителност. Поезията на Златанов сочи не онтични предмети, а твори онто-логосна поетическа действителност. Тук "един Април" и "другия Ноември" са образи със смислотворчески функции не защото имат референт в конкретно-историческо означено, а защото създават поетически смисъл в играта помежду си като означаващи. Игра на същото смислообразуващо равнище, която имат и в отношението си към означаващи като мадам Созострис, Едип, Езра Паунд, Рим, Елпенор и др., които определено не се отнасят референциално към нещо "българско". И едва в този образуван от играта на означаващи цялостен смислов свят, какъвто е поезията на Златомир Златанов, те създават и смислотворческо отношение към българската действителност, започват да "играят" и в нейния смислов свят, стават например "български" Хекуби и Приапи.

В този смисъл самата действителност не е пряко изобразена в поезията на Златомир Златанов, но тази поезия ни дава смислотворческия инструмент, чрез който можем да я видим и разберем по-добре, да видим глъбинните ѝ исторически механизми. В този смисъл Хьолдерлин и Хайдегер, Лакан и Дерида, Ницше и Езра Паунд, влъхвите и лесбийките, хекубите и приапите също творят "българската" действителност чрез присъствието си в поетическия поглед и лирическата реч на поета.

В гъстия на смисли поетически свят на Златомир Златанов е ситуиран и един лирически Аз, в който някои могат да съзрат автобиографичен двойник на автора. Но този лирически Аз може да говори за себе си и дистанцирано, превръща се в лирически Той, универсализира се до един обобщен образ на Поета въобще, а и на поезията като творяща сила. Поетът и сътворява, и е сътворен от този поетически свят. И самата авантюра на поетическата употреба на думите, на сътворяването на лирически свят и език е може би най-интересното смислово равнище на книгата. И в това отношение също представя модерна трансформация на "На Острова на блажените", където по друг начин се представя строенето на Литературата, на един Остров Библиотека, както добре го интерпретира Валери Стефанов в най-интересния според мен от новите прочити на Пенчо-Славейковата книга. Именно тази борхесовска "библиотечна" страна на Острова е най-предано подета и продължена в книгата на Златомир Златанов.

Де-центрирането на субекта у Златанов не е довело до смъртта на Автора, а до универсализирането на един лирически Аз в обобщен образ на Поета като демиург на един свят, на един смислов хоризонт. В този смисъл трябва да се тълкува и образът на Исус в "Библейска деконструкция" - като сливане с универсалния образ на Поета. След "смъртта на Бога" демиург става творящият смислови светове човек, чийто символ в лирическия свят на Златанов е Поетът.

България, видяна като Остров на копрофилите, не е нито единственото, нито най-важното смислово равнище, на което може да бъде четена книгата на Златомир Златанов. Тя може да бъде четена и като авторефлексивна поезия за творенето на поезия, и като лирическа философия на езика, и като лирически пандан на есеистиката от "Езикът и неговата сянка", и като изповед за социалната самота на Поета, и като деконструктивистка игра, и като поетическа интерпретация на ред класически и модерни текстове, и като лирически дневник за ерудитските занимания на поета, дори като серия "нови прочити" на българската литература. Но колкото и различните възможни прочити да зависят от интерпретаторската нагласа, всичките са възможни именно защото могат да се насочат към един даващ възможност за множество интерпретации лирически свят. И в този аспект - като единство на множество смислови потенции - книгата на Златомир Златанов следва класическия си образец. Обглеждайки същия Остров в новото му историческо развитие, но и с поглед, обогатен от нови концептуални хоризонти.

В своя нововавилонски строеж Златомир Златанов е въвлякъл - чрез преки назовавания, скрити и открити цитати, алюзии, реминисценции - ред поети и философи - Т. С. Елиът, Хьолдерлин, Еврипид, Омир, Хераклит, Дерида, Езра Паунд, Оруел, Хайдегер, Лакан, Достоевски, Хусерл, Маларме, Ницше, Фуко, Сократ, евангелистите, Манделщам, Данте, Микеланджело, Джойс, маркиз Дьо Сад, Киркегор, Яворов, Рембо, Бодлер, Константин-Кирил, Овидий, Сеферис, Фройд, апостол Павел, Лайбниц, Маркс, Шекспир, Елин Пелин, Вазов, Пикасо... Този далеч непълен списък от имена, присъстващи в "На острова на копрофилите", не е снобска демонстрация не само защото това е въздухът, който диша Златомир Златанов. И не защото всичко това е поднесено с такава артистична лекота, че води далеч от тежката академична скука, която вее от писанията на белобради академици и кьосави асистенти. А защото и цитатите, и фигурите на поети и мислители са така творчески присвоени от лирическия език на Златанов, така вградени в универсалния образ на Поета и в собствения лирически Аз, така претопени в творчески единна лирическа визия, че престават да бъдат "цитати" и изобразена "другост", а стават строителни елементи на един собствен художествен свят.

Макар и гъсто населена с най-сложни философии, поезията на Златанов притежава моцартовско-пушкинска лекота на израза (дори когато съзнателно употребява някои ритмични спънатости и метрични неправилности, които също придобиват значещи функции).

Но да се върна към образа на Поета, одухотворяващ този финеганювско-копрофилски свят. Светлината на този образ иде не от някаква оптимистична визия на света, а от самата изразна лекота, съчетана с концептуална проницателност, от образната му находчивост, но и от тъжната самоирония на Поета в този свят, от хуманистичното презрение към копрофилите, но и от въвличането в самата словесна работа на поета, която като всяко творчество излъчва жизнена сила и духовна светлина. И макар че този образ на поета ни отвежда към хьолдерлиновското чувство за безприютност на поета в убогия свят, самата му способност да съзре истината в нескритостта ѝ, самата дарба да дарява със смисъл света или по-точно - да го създава със своя смисъл, сякаш ни казва, че "поетическото обитаване" на света не е привилегия само на поетите, а възможност и надежда като че и за безнадеждния свят.

1998

 

 

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 10.03.2020
Светлозар Игов. Съвременници. Том 1: Поети. Варна: LiterNet, 2019-2020