Валери Петров

АРИЕЛ, ВЪЛШЕБНИЯТ ДУХ НА ПОЕЗИЯТА

Светлозар Игов

web | Съвременници. Том 1: Поети

В една студия за "Доминации и сили" на Сантаяна, като определя книгата му като "типичен шедьовър на старческата възраст", Алфред Шютц цитира Гьотевото определение на старостта като "постепенно оттегляне от сферата на привидното". И наистина, световното изкуство познава много примери на съхранена и в късна житейска възраст творческа енергия и инвентивност, самият Гьоте - да си спомним поне "Мариенбадска елегия" - е един от тези примери, към които могат да се прибавят късните философски творби на Платон, последните опери на Верди, късните платна на Тициан и Рембранд...

Българската литература е една от най-старите в Европа, но поради характерните за Балканите исторически дисконтинюитети, има младо самосъзнание, защото все е започвала "наново". И ред от големите ѝ творци са млади, отишли си преди време от живота, успели да издадат само по една книга, някои - като Димитър Бояджиев и Димчо Дебелянов - дори и не издали книга. Дори назованият още приживе "дядо" и "патриарх" Вазов умира доста преди възрастта, която наричаме патриаршеска. Едва през 60-те години на XX век в полето на литературата заработиха плодотворно и заедно няколко поколения, сред които и достигнали есента на живота. Нарекох този феномен "есенен ренесанс", защото повечето от "старите" в онези години творци наистина се "възродиха" след безплодния период на сталинизма, платили дан на скудоумните му норми или замълчали насилствено или доброволно.

Започвам с този увод за "есенния ренесанс", защото - макар и още твърде далеч от старостта - и Валери Петров в края на 50-те и през 60-те години се "възроди" след един период, в който и сам плати данък на неплодотворни изисквания. Преиздадените му в началото на 60-те години ранни поеми бяха един от знаците на завръщане към автентичната традиция.

И ето, днес, той наистина е вече в патриаршеска възраст със запазена творческа енергия, дал и през последните две десетилетия образци на зряло лирическо творчество. Обикновено при такива случаи се говори за съхранен "млад дух", но аз мисля, че в творческия "феномен Валери Петров" по-важно е друго - че още в ранната си литературна младост той даде образци на удивителна зрелост и мъдрост, изразявайки една чувствителност, твърде различна от младежките виталистични буйства и пориви.

Поезията на младите обикновено е поезия на порива и бляна, ранната поезия на Валери Петров е поезия на спомена, който Рилке смята за синоним на самата поезия.

Двадесетгодишен, все още с псевдонима Асен Раковски, Валери Петров публикува в списание "Изкуство и критика" поемата "Детинство":

В раклата стара с лалетата сини,
с птици и шарки от чудна страна
срещнах случайно след толкоз години
стара познайница - книжка една.

Спомних си: Аз съм дванайсетгодишен.
Бавно тъмнеят гредите над нас.
Сеното гъсто, упойно мирише.
В плевнята двама сме: батьо и аз.

Странно е, но този спомен за детството не е на някакъв белобрад старец, нито дори на човек в зряла възраст, а на двайсетгодишен младеж.

Това, че въпреки "аз"-изказа, поемата не е автобиографично-изповедна, че младият градско-кабинетен интелектуалец "разказва" не своето, а детството на селско дете, че е скрит зад една лирическа "маска", не променя странността на споменната интонираност на тази ранна младежка поезия. Тя е същата и в приказната стилизираност на "Палечко", и в рустикалната декоративност на "Нощи в Балкана", но и в по-определено автобиографично изповедните "Край синьото море", "Juvenes dum sumus" и "Тавански спомен", където мемоарната поетика е изведена дори в заглавието.

Дистанцията между времето на спомнянето и времето на спомняното у Валери Петров все повече се скъсява, но само едно внимателно вслушване може да долови, че този поет усеща винаги дори настоящето като спомен, като бъдещ спомен. Това остро възприемане на преходността на живота, пронизано с еклесиастовска печал, е уникално и ново за българската художествена чувствителност, особено в годините на своята поява около Втората световна война. Догматичната критика доста точно усети това, но го формулира негативно, като непростима слабост, укорявайки младия поет в неприсъща старческо-декадентска умора и церебралност. А то беше уникалното качество на тази ранна Валери-Петрова поезия и забележителен принос в българската художествена чувствителност. На българската поезия младежки витализъм не ѝ е липсвал, липсвала ѝ е печалната мъдрост на зрелостта, меланхоличното познание на екзистенциалния опит. Един двайсетгодишен поет ги внесе в българската поезия в началото на 40-те години.

Но парадоксалното е в друго - тази не младежка печална мъдрост в острото усещане за преходността на живота е изразена чрез един свеж, очуднен, детински, дори бих казал - инфантилен поглед. Младият поглед на стара мъдрост! Остранностеното виждане на света, както го нарича Виктор Шкловски, е идеално изразено в поетиката на Валери Петров. Тази очудненост на виждането, която е самата същност на поезията и художествеността, още в ранните му поеми има няколко характерни аспекта - светът е видян като гатанка, като ребус, като "скрита картина", като красиво вълшебство, като "приказка". Този "вълшебно-приказен" поглед навярно изпълва поезията на Валери Петров с умалени, деминутивни образи и изрази - дори старецът е "старче" и "остаряло момченце" - чийто символ е Палечко. Тази деминутивност обаче не само прави света приказно-вълшебен и домашно-фамилиарно уютен, но и по негативен начин представя човека в контекста на една космическа оптика, видян sub specie aeternitatis като мъничко, крехко и преходно създание.

Още ранните поеми на Валери Петров имат като първична сцена мига на раздялата - с детството, с морето, с любимата и любовта, с младостта - магическият кристал на спомена фокусира двете противоположни сили на тази поезия - екзистенциалната печал от пред-съзнанието за бързопреходността на живота и смъртността на човека и вълшебната красота и приказност на чудото да живееш. Лирическите шедьоври на това основополагащо поезията на Валери Петров напрежение (tension, в смисъла на Алън Тейт) са творби като "Сбогом, тате" и "Сбогуване с морето".

"Приказността" у Валери Петров има още една функция, която може би е и първичната функция на изкуството и за която говори в Нобеловата си реч Иво Андрич - изкуството, като приказките на Шехеразада, отлага смъртта, залъгва кръвника, отдалечава неизбежния край на човешкия живот. Както лекарят, който знае неумолимата диагноза на пациента, но я скрива зад утешителни, отлагащи думи, така и Валери Петров знае страшните истини на живота, но ги дава на хората, увити във вълшебно-приказни поетически визии.

Това основополагащо напрежение - рано пред-усетеното "тежко" трагично съзнание за преходността на живота и смъртността на човека - се надмогва от "лекотата" на поетичното в много посоки - чрез приказната красота, и чрез хумора, иронията и самоиронията (Валери Петров осъществява блестящ синтез на лиризъм и хумор), и чрез виртуозността на класическия му стих (той е майстор на римата).

Тази красота на битието, толкова по-ценна, колкото по-крехка и бързопреходна е, е удържана и сътворявана не само в поезията му - с името на сценариста Валери Петров е свързана цяла етапна поетическа вълна в българското кино, с името му - като един от родоначалниците ѝ - е свързана и вълната на т.нар. "лирическа драма", като не говорим за чудесните му творби за деца в театъра и в поезията. Валери Петров има и отлични преводи на Джани Родари, Ръдиард Киплинг, Миклош Радноти, Изет Сарайлич.

За всяка национална култура преводите и усвояването на Шекспир са едно от мерилата на нейната "зрелост" (в смисъла, който дава на това понятие Т. С. Елиът) и на нейното вписване в "световната литература" (в смисъла, който дава на понятието неговият създател Гьоте). Цялостният превод на Шекспир, осъществен от Валери Петров, е не само израз на неговото поетическо майсторство и не само етап в развитието на българската словесна култура. Шекспир може да бъде и ключ към четенето на самия Валери Петров, чрез който да видим зад неговите поетически "сънища в лятна нощ" и трагизма на човешкото съществуване, и драматизма на историческото време, в "човешката комедия" да видим екзистенциалния и исторически трагизъм.

Като мнозина световни интелектуалци - от Лорка до Рене Шар, от Хемингуей до Оруел, от Малро до Камю - в навечерието на Втората световна война младият Валери Петров става съпричастен на антифашисткото движение, а също като мнозина модерни европейски творци - от Пол Елюар до Витезслав Незвал - поради съчувствие към борбата на "унизените и оскърбените" за социална справедливост - и на комунистическото движение. Въпреки тази политическа ангажираност, догматичната критика приема със силна неприязън още първата му книга "Стихотворения" (1949), обвинявайки я в декадентство и формализъм. Известно "размразяване" на отношението между поета и властите настъпва при появата на антисталинистката му поема "В меката есен", но то е кратко, колкото и българското политическо размразяване - с утвърждаване на култа към новия диктатор Валери Петров все повече се дистанцира от официално покровителстваната "генерална линия" в българската литература, става все по-критичен към фалша на съвременната социална действителност, а новата му поезия е изпълнена с все повече сатирични и иронични нотки, своеобразна равносметка на което са книгите му "На смях" и "Сатирични поеми". Тази насока у поета не е нова, но в годините на тоталитарния социализъм все повече се разгръща, което разкрива и особеното взаимоотношение между лирика и хумор, лирика и сатира в неговия поетически натюрел. Въпреки че сам нарича някои от творбите си "сатирични", Валери Петров е по-скоро изтънчен ироник, отколкото сатирик. Но неговата изящна лирическа ирония разкрива с много образна находчивост социалните абсурди и моралното загниване на "зрелия" социализъм. А фината му самоирония лишава творческата му позиция от позата на строг съдник, представя го по-скоро като тревожен хуманист.

И дискретността на лирическата му поетика, и хуманистичната сдържаност на позицията му понякога затрудняват и интерпретацията, и ситуирането на творчеството му, и оценката на гражданските му позиции. За разлика от ред набързо изфабрикувани (от тайните служби на Живковия режим, разбира се) "дисиденти", "демократи" и "антикомунисти", Валери Петров без фалшиви героични пози тихо отстояваше достойнството на творческата личност и на човека въобще, на основни хуманитарни ценности - нежността и добротата, обичта и милостта, устояването и мъдростта, съзиданието чрез изкуството, съзнанието за изчезването от света като сливане с вечното битие. Към добре известните факти за съпротивата на писателя Валери Петров срещу властовите репресии над словото, можем да добавим и посочените в някои нови изследвания факти - според архиви на МВР и писателския съюз през 1981-84 година се провежда цяло разследване на преподаването на българска литература в университетите, където според ръководството на СБП, "Валери Петров, Йордан Радичков, Атанас Далчев и пр." били представяни като "носители на новите тенденции в съвременната българска литература". Това несекващо раздразнение на властниците и казионните среди от истинските поети бе най-високото им признание.

Ще завърша този свой нов поздрав към поета с финала на една своя статия за него, публикувана преди четвърт век: В "Сбогуване с морето" авторът на "Край синьото море" отново е застанал пред вечната синя стихия, но пясъчният часовник на времето вече отмерва приближаването на края. Тази творба е една потресаваща среща на мига с вечността, на мъничкия човек с огромния безкрай, това е една лирическа молитва на модерния човек към мъдростта на природното битие, тук българската поезия се докосва до Паскаловите "безкрайни пространства". Тук постоянната игриво-иронична усмивка на Валери Петров се е скрила и дори самоироничните детайли (блестящият кух термос) звучат без обичайния печален валерипетровски хумор, за да ни подскажат, че и когато виждаме тази усмивка, под нея зеят бездните на едно трагично съзнание... Това "сбогуване", естествено, не е последната дума на този несекващ във вдъхновението и инвенциите си поет. Той отново и отново ще ни кара да се отдаваме на неизтощимата игра на поетичното му въображение, да се смеем през сълзи, да се тревожим и отдъхваме, ще ни оглежда във вълшебното огледало на своето слово и сам ще се вглежда в него. Едно остаряло момченце, което продължава да търси златното ключе към загадката на живота. Един поет, който със своето слово е наситил духовната атмосфера на няколко български поколения. Приказният гном на българската поезия!

2010

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.09.2019
Светлозар Игов. Съвременници. Том 1: Поети. Варна: LiterNet, 2019-2020