Радой Ралин (1923-2004)

ОСТРОУМИЕ И САТИРА

Светлозар Игов

web | Съвременници. Том 1: Поети

Случвало ви се е навярно да бъдете в компания, където настроението расте във възходящ ритъм, смехът става заразителен, а в потока на речта, в странното докосване и срива между думите се ражда изненадващ остър смисъл, будещ новия залп на смеха ни - оня смях, който не е хилене, а познание, не е само радост, а и удивление от неочакваното късо съединение между нещата, изразено в бляскавата мълния на думите.

И навярно след ден-два или дори след час-два, когато магичната атмосфера на остроумието е отминала, се опитвате да си спомните - какъв беше оня великолепен израз, който така ви бе очаровал - и тогава изведнъж откривате, че не е така лесно да го възстановите. И не защото паметта ви е започнала да изневерява, а защото дори и да си спомните остроумието, то вече не изглежда така ярко и блестящо, както в мига на импровизацията. Остроумието, изглежда, живее само в магията на мига. Или поне - доста губи извън него.

Епиграмно-афористичната сатира на Радой Ралин като че опровергава това. Тя е съхранила завинаги този магичен миг, преместила го е от нетрайното измерение на устното острословие във вечната категория на писменото слово, превърнала го е в жанр. Новата книга на Радой Ралин - "Апострофи" - продължава тази традиция с нов, все така своеобразно неповторим жанр: "апострофите" към известни стихове на известни мъртви и живи поети.

Тези "апострофи" наистина ни убеждават във факта, че нещо, което се ражда в нетрайността на мига, може да се превърне в трайна словесна ценност. Нашата история, социология, национална психология, нашата литература дори едва ли са казали и едва ли скоро ще кажат толкова истини по своите предмети, колкото е казал Радой в своята малко по обем книжчица, която има и твърде малък тираж.

Всъщност какво да кажа повече за съдържанието ѝ - тя просто трябва да се прочете. А веднъж прочетена - ще се запомни.

Че Радой Ралин и с тази книга се проявява като най-острия наш социален критик - в това няма съмнение. Но тук искам да подчертая, че този критицизъм съвсем не е плод на социално негативистично мислене. И то не само защото зад всеки словесен бисер на тази книга се крие много болка, тъга и копнеж по съвършенство. Вижте само колко са многообразни тези "апострофи", как към всяка теза има удивително флексибилна антитеза. Тук няма нито едно повторение на "хватката" - всеки апостроф е различен по дух и подход. И в цялото това многообразие на сатиричните реакции израства една цялостна и богата житейско-социална философия, която държи сметка за многоаспектността и многопричинността на явленията. Тук няма плоското плебейско лаене "нагоре", защото има и горчиво чувство за робската покорност "долу". Но това не е и всеобщото разпределение на вината между виновни и невинни, това е търсенето на многостепенната причинно-следствена връзка и съответност на вината за едни или други социални и човешки деформации. Удивително богато е многообразието на феномени, към които реагира Радой, удивително многообразен е и подходът му към различните цитати и различните автори. В някои случаи реакцията е само към техния стих, а не към самите тях - никой не би помислил например, че апострофът към Лилиев го обвинява в това, че е "зет на големец". Но има и стихове-апострофи, в които цитатите не само са поводи, но и предмет на вътрешен спор, съгласие или неодобрение към казаното, пък и не само към казаното, а и към казващия. Някои живи поети например едва ли ще се зарадват от апострофите, които са им посветени, новият сатиричен контекст, който дава Радой на техни стихове, показва, че собственото им творчество понякога опровергава веруюто, в което са се клели.

И ако тук спираме размисъла по тези неща, то не е само защото си спомних една любима мисъл от философа Лудвиг Витгенщайн ("За онова, за което не може да се говори, трябва да се мълчи"), а защото на тези въпроси би трябвало да се отдели много повече внимание, отколкото предполага една все пак недълга рецензия. А има и други въпроси, които бих искал да засегна по повод книгата на Радой Ралин.

Един от тях се отнася до катарзисните функции, които има сатирата на Радой Ралин в нашето общество. И то не толкова в лошия смисъл, че след прочитането на тази сатира се пречистваме и сме готови за нови грехове. Самото съществуване и култивиране на това "апострофно-сатирично" изкуство усъвършенствува диалогичността на нашето обществено съзнание като една важна предпоставка и за развитие на културните процеси, и за усъвършенствуване на социалния живот. Какво имам предвид?

Мисля си, че една от причините за неприязънта към сатирата (дори когато се правим, че я понасяме) не е само в една социална атмосфера, в която начумереността се смята за сериозност, темерутлъкът за достойнство, а криенето на истините дори от самите себе си - за обществена отговорност. Една от причините за това е липсата на диалогична култура, което в края на краищата е пак същото, т.е. което е културният израз на тази социална атмосфера.

Нашата национална култура е повече монологична, отколкото диалогична, ние сме свикнали повече да се изприказваме, отколкото да се слушаме помежду си, а най-много сме свикнали да си ближем самотно раните, да произнасяме нечути вътрешни монолози и диалози.

Въпреки че на пръв поглед самото название "апострофи" говори като че за нетърпеливо прекъсване на гласа на другия, в самата същност на този жанр, такъв какъвто го е създал Радой, се крие една диалогична толерантност. Апострофите в тази книга са не прекъсване от неразбиране, не запушване устата на другия, а диалог с него, който предполага и разбиране, и уважение към другия.

Втренчени в остроумните обрати на "апострофите", ние можем да изпуснем и едно друго значение на тази книга - тя е и една великолепна субективна антология на българската поезия от Чинтулов до Пеньо Пенев. И то не само защото съдържа избор и на имена, и на стихове от почти цялостния развой на новобългарската поезия, а защото в този избор се съдържа и дълбоко критико-интерпретаторско разбиране за индивидуалната същност на всеки от "апострофираните" (при това по най-различен възможен начин) поети. А това не е само антология, това е и една пародийна антология, това е и една великолепна - ако перифразираме един чуждестранен поет - "Пантология на българската пеленгирика". След "кратката история на българската поезия" на Гео Милев и "фрагментите" на Далчев (а донейде и "Словото на поетите" на Христо Радевски) това е една нова синтетична субективна история на българската поезия.

И тук искам да изтъкна още нещо. "Апострофи" са ново доказателство за изключителната творческа инвенция на Радой Ралин. Инвенция, която се изразява във вечната възобновимост на неговия талант, в постоянното откриване на нови форми и жанрове, в изключителното му творческо многообразие при така единната му и неповторима индивидуална творческа същност. И тук имам предвид не само двете лица на неговия творчески дар, които взаимно се допълват и взаимообогатяват - лириката и сатирата. Тук имам предвид вътрешновидовото богатство на неговото творчество - само в сатирата например Радой Ралин твори или по-скоро сътвори ред индивидуални жанрови разновидности - от фейлетона до пародията, от епиграмата до апострофа. И всякъде беше откривател. Откривател не само в жанров, но и в по-особен художествен смисъл, който се състои не само в непрекъснатото откриване на нови езикови и образотворчески възможности.

Откровено казано, и аз, както и всички теоретици на словото, мислех, че "художественото" значение се ражда от докосването най-малко на две думи и сътворяването на ново и непознато значение от тях. Смятах, че една само дума не е достатъчна сама по себе си, че става поетична само в определен контекст, т.е. сред други думи. Със своите "думи" Радой Ралин откри, че вътре в самата дума има богати възможности за образотворчество, за семантични разслоявания, следователно - за поезия.

Това според мен е един от най-уникалните експерименти в световната литература, по-интересен дори от Хлебниковите, и аз мисля, че само това откритие на Радой заслужава раждането на нова школа в семиологията. При това извършеното от Радой - свидетелството за това са многобройните му подражания - има смисъл не само само по себе си. В нашата доста залиняла в езиково отношение книжнина, Радой върши онова, което би трябвало да бъде функция на цялата литература в духовния живот на нацията - непрекъснатото обновяване и откриване на нови езикови възможности. Шкловски навремето откри "очудняването" (остранението) на погледа към света като основен извор на художествени значения. Радой Ралин доказа, че тази "очудненост" съществува в самата вътрешна структура на думите и че не само "очудненият" поглед, но и "очуднените" думи могат да дават нов, по-свеж поглед към света. В областта на словото Радой направи това, което откри модерната физика: думите се оказаха също така делими, както атомите.

Странно, че ние се удивявахме на "откритието" на Радой Ралин, без да разберем какво значи всъщност то. И ето сега - "апострофите" - новото художествено откритие на Радой Ралин. Ако "думите" бяха откритие в микроструктурите (отделните думи), "апострофите" са преоткриване на възможности в макроструктурите, в историческото битие на словото. Със своите апострофи между другото Радой Ралин показва как словото на поетите - стари и нови - не живее само в себе си и за себе си, а е непрекъснато поставяно в нов контекст (в случая сатиричен). С други думи, че поезията живее не само защото някога е била жива, а защото самите наши съживявания могат да я направят трайна ценност, да продължат живота ѝ, да я направят вечно жива.

Впрочем "Апострофи" са дело не само на Радой Ралин, те ни срещат с един отдавна познат тандем, в който художникът Борис Димовски е равностоен по инвенция партньор. Неговите характерни рисунъчни "апострофи" не са илюстрации към словото, те са творби с напълно самобитно остроумие и самостойна художествена ценност. И може би поради това - и те, както и цялото дело на Димовски - заслужават отделно внимание.

1986

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.09.2019
Светлозар Игов. Съвременници. Том 1: Поети. Варна: LiterNet, 2019-2020