Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Февруари  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Николай Кънчев (1936-2007)

ПОЯВЯВАНЕ В НИЩОТО
Николай Кънчев: "Галактизиране на празнотата"

Светлозар Игов

web | Съвременници. Том 1: Поети

Човешкото присъствие означава: появяване в Нищото... Нищото е условие на възможността за разкриване на съществуващото като такова за човешкото битие.

Мартин Хайдегер

В студията си "Поезията на Николай Кънчев" (1982, в отделна книга - 1990) писах, че заглавията на неговите стихосбирки имат "своята показателна семантика". Още първата, наречена "Присъствие", казваше "тук съм", "присъствам", "поетът е тук".

В "убогото време", както го нарича Хьолдерлин (а кое ли онтично-историческо "време" за поетите не е "убого"?), това "присъствие" значеше нещо, значеше много, бих казал - значеше всичко. Всичко, което Поетът (и тук не става дума само и просто за Николай Кънчев) можеше да противопостави на не-поезията, на не-свободата, на "оскъдното", "убогото", на "пустотата" (разбирана профанно, защото тя има - както ще видим по-долу - и друг смисъл.

Заглавието на последната стихосбирка на Николай Кънчев тръгва от противоположно като че на "присъствието" място - тя се нарича "Галактизиране на празнотата".

Какво значи това?

Най-напред - какво значи "празнота"?

"Празнота" е пространствен образ, но на някакво необитаемо пространство, неизпълнено пространство, лишено от присъствие пространство, пространство, в което няма нищо или по-точно - пространство, обитавано от Нищото.

Но това, обитавано от Нищото пространство не е от типа на Кантовото "категориално" пространство като "формално априорно условие на външните опити". Това пространство, наречено "празнота", не е категориалната "протяжна" пространственост, която ни позволява да редим нещата едно ДО друго, а битиен екзистенциал.

Паскаловите "безкрайни пространства" вече ни приближават към такова онтологически-екзистенциално разбиране на "празнотата" като пространство, обитавано от Нищото: "Мълчанието на тези безкрайни пространства ме ужасява." Този Паскалов "ужас" е метафизическият ужас (не случайно той се проявява В "мълчанието"), чрез който се докосваме до Нищото. Чрез това "фундаментално настроение на ужаса - според Хайдегер - ние достигаме това събитие в нашето битие, благодарение на което се открива Нищото".

Николай-Кънчевата ''празнота" е обитаваното от Нищото пространство.

А "човешкото присъствие - ако продължим Хайдегер - означава появяване в Нищото".

Николай-Кънчевото "галактизиране на празнотата" е поетически образ на това "появяване в Нищото" като възникване на Присъствието.

И ако ретроспективно се върнем от Николай-Кънчевата "празнота" към "присъствието" от дебютната му книга, ще разберем, че това "присъствам", това "тук съм" е било не друго, а онова, което старите гърци наричаха einai, а Хайдегер нарича Da-sein.

 

От "Присъствие" до "Галактизиране на празнотата'' поезията на Николай Кънчев очертава едно онтологично пространство - това имах предвид, когато в споменатата в началото на този отзив студия писах, че този поет е устремен към една "нова онтология", към едно "сливане на човека с битийните извори", към едно "реинтегриране на човека и природата, което създава битийната човешка цялостност и единство" и което вече споменатият няколко пъти Хайдегер смята за необходимо "преодоляване на метафизиката".

"Преодоляване", което човешката мисъл още не е осъществила в някаква "нова философия" (въпреки усилията и подтиците на Хайдегер не е ясно дали тя въобще е възможна, това има предвид Витгенщайн, когато казва, че "за това, за което не може да се говори, трябва да се мълчи"), но което поезията - този глас на мълчанието на нещата, този говор на тишината - винаги е осъществявала във "върховите" си моменти. (Ако пространствената метафора "връх" има смисъл в една светонагласа, която преодолява ценностно натовареното смислово противопоставяне "горе"/"долу". )

Но ако "празнотата" у Николай Кънчев е пространство, обитавано от Нищото като условие за появяването в Нищото, какво значи "галактизиране"?

Научното понятие "галактика" има метафоричен произход (galaktos на гръцки значи "мляко"). "Галактиката" (Млечният път) е част от "космоса", който не е просто "звездният свят", нито само "вселената", а и "ред", "порядък", "хармония", както старите гърци са разбирали "космоса". "Галактика" е обитаемият от нас "Космос", нашият битиен дом сред звездите, в етимологията на "галактика" се чувстват не само "домашни", но дори и "пастирски" корени, "галактика'' дава представа за праначалата, за изворите, дори за ''млечните" извори на живота.

"Галактизиране на празнотата" - това е "появяване в Нищото" като възникване на Присъствие. Демиургически акт, сътворяване на свят. Свят, очуднено видян в неговата битийна нескритост, един "просвет" на битието в неговия истински дом - Словото.

"Галактизиране на празнотата" на Николай Кънчев е книга за Словото като дом на битието, т.е. книга за и на Поезията.

Защото Поезията, според първото ѝ определение у Платон в "Пир" (205, с), е именно "преход и изход от несъществуване към присъствие", от не-битие към битие. Николай-Кънчевото "галактизиране на празнотата" е именно "преход и изход от не-съществуване към присъствие", poiesis, про-из-веждане, творчество.

Интерпретирайки Кънчев през Хайдегер (и Платон) искам да подчертая, че от "Присъствие" до "Галактизиране на празнотата" този поет определено изразява едно движение към праначалата, към битийните извори, в разбирането си за Словото като "дом на битието". Съвсем друга, донейде противоположна (макар също да има импулс от Хайдегер в разбирането за Словото) посока на движение изразяват някои по-нови поетически тенденции, които съчетават лингвоаналитични (Витгенщайн) и деконструктивистки (Дерида) концепции (в поезията и есеистиката на Златомир Златанов например).

Това, естествено, е само най-общо очертаване на смисловото пространство на новата книга на Николай Кънчев.

Това е и духовното пространство на цялата му поезия, но в "Галактизиране на празнотата" тази поетико-онтологичност е придобила особено сгъстен, концентриран вид, бих казал дори, че е придобила ново качество.

Защото тази книга на Николай Кънчев, макар и осъществена в духа на отдавна оформената му поетика, внася и нещо ново. Не само като "сгъстеност" на смисъла, за който говорих, но и като нов тип конструкция, като ново съотношение на отделните творби в смисловото пространство на книгата.

 

Не че предишните му книги са били механичен сбор от отделни стихотворения (всяко само за себе си). Но в тази книга смисловата свързаност до едно кохерентно цяло (дори понякога като стриктна тематична хронологичност) е основният смислово-конструктивен принцип. Без да е обособена формално в цикли, книгата преливащо свързва отделни тематично набелязани смислови ядра, които помежду си са обединени в ново смислово цяло.

Едноименната уводна творба, своеобразна поема в проза, е нещо като "поетика" - почти афористични размисли за Поезията и Поета, за техния генезис, функция, инструментариум, предназначение и смисъл. Тази "поетика" продължава и в стихотворенията от "Маларме" докъм "Пролетно единоборство на поета", които разглеждат сходна проблематика, но вече в отделно озаглавени стихотворби. А сетне идва една почти "историческа" поредица - от потопа, от гръцката и библейска митология, история и философия, през Рим, ранното християнство и Византия, за да отскочи в Изтока (Индия, Китай, Япония) и да се върне отново в Европа, но вече Средновековна и Ренесансова.

По-нататък почти неусетно този "исторически" ред преминава в "географски" и "съвременен", за да се прелее към края в "чисто" феноменологичен, където вече не исторически персонажи и събития и не географски предели, а природни твари и предмети от човешкия свят въплъщават образно мисълта на поета.

Но тази книга не е "теория" на поезията, последвана от лирическа интерпретация на "историята" на човешката култура (или пък свидетелство за ерудитските предпочитания на автора). В "теоретичния" раздел (ако можем да наречем така творбите от "Галактизиране на празнотата" до "Пролетно единоборство на поета''), които по-горе нарекох и "поетика", ще срещнем много парафрази, цитати, алюзии, реминисценции, съгласия и спорове, продължения и оразличавания спрямо конкретни явления от културата и литературата - от Библията до Верлен, от хайку до дадаизма. А в "историческия" раздел творбите могат да имат и по-универсален смисъл, ако им отнемем историческата референтност на заглавията.

Ето например един поетически фрагмент от "историческата" част:

Който хвърля с мисълта си мост към другия отсрещен
бряг, рискува да не се удави в търсената радост. Затова,
ако държи на свободата, окованият не се обвързва
никога със своите вериги.

И без заглавието "Епиктет" фрагментът има своя автономен поетически смисъл. Но с Епиктет то се свързва и с други смислови вериги, които на едно метаравнище придават търсената кохерентност на цялата книга.

Когато, казвам "кохерентност", нямам предвид онова, което на един по-традиционен критически жаргон се нарича "стилово единство" - Николай Кънчев изгради своя "стил" още в първите си две книги, ако под "стил" разбираме индивидуалната отлика на неговия поетически изказ, онова отклонение от нормата, което Шпитцер смяташе за стилообразуващо. Под "кохерентност" тук разбирам по-скоро концептуалното единство и цялостност, характерната светонагласа на поетическото "виждане", ако и те могат да се отделят от "стила", защото поезията е неразчленимо единство на "казвано" и "казване".

Но това "единство" съвсем не е смислово еднозначно и непротиворечиво. Ето няколко примера.

Писаното размножава в думи пишещия, който
продължава да си мисли, че е центърът
на тяхното единство.

Този фрагмент би могъл да хвърли във възторг почитателите на разбирането за "смъртта на автора".

Но не по-малко са местата в поезията на Николай Кънчев, в които той отстоява идеята за Поета като "център" на единството на думите, като демиург, бог-творец на един автономен словесно-смислов свят.

А ето един откъс, който може да удовлетвори всеки психоаналитично настроен интерпретатор:

Неполучилите поетична форма думи плуват
в подсъзнанието като екипаж без кораб.

Но друг откъс може да обезпокои същия психоаналитично настроен субект:

Не е възможно своеволно да се слиза в непознатото
подземно царство на човешката природа.

Любителите на поезията като занаятчийска техника може да бъдат възхитени от твърдението, че "писането като правенето на любов си има своята техническа страна" и дори да прочетат книгата на Николай Кънчев като някаква поетологична "Кама Сутра".

Но ентусиазмът им ще бъде охладен, когато прочетат далеч повече неща, отвеждащи към противоположни, почти теологични разбирания за Поета като Творец и за поезията като божествено вдъхновение, дори като божествена лудост в духа на Платон.

Някога Николай Кънчев беше писал:

С един език над всичките езици
природата говори вдъхновено,
че сътвореното с съвършено...

Тук няма да извличам онтологичния смисъл на казаното, по-скоро ще подчертая, че за Николай Кънчев природата като че е не само единствен извор, но и метаезикът на битието.

А в "Галактизиране на празнотата" четем:

Художникът най-сетне вижда, че природата е
репродукция нa негова картина.

Което значи противоположно на по-горе казаното - че творбата е не само езикът, но и прототипът на природата.

Могат да се приведат още много примери, в които на пръв поглед твърденията на поета изглеждат смислово противоречиви и взаимоизключващи се. Примери, които биха обхващали различни области на действителността, познанието, природата, историята, културата, поезията, отвеждащи към различни философски, идеологически, културологични и поетологични концепции.

 

Но всички тези контрадикции съвсем няма да означават, че поетът е някакъв мисловен анархист, враг на логиката или пък безпринципен привърженик на плурализъм от типа "да цъфтят всички цветя".

Противоречащите си на пръв поглед "твърдения" в "Галактизиране на празнотата" (или в цялата му поезия) имат свой поетически смисъл не само защото този "смисъл" трябва да се разглежда в реалния контекст на отделната творба, нито защото изграждат някаква "диалектическа" философия от типа ''единство на противоположностите".

А защото е неадекватно въобще да бъдат разбирани като "твърдения".

Въпреки аподиктичния (и дори императивен на места) тон и афористичния си изказ (а афоризмът е винаги донейде аподиктичен, "афоризъм" има етимологична връзка с "афоресвам"), "мислите" в поезията на Николай Кънчев не трябва да се разглеждат като "твърдения", които изразяват философски убеждения или граждански позиции. (Което не означава, че поетът няма или не трябва да има такива.)

Ключ към прочита на книгата и разбирането на поезията в това отношение може да бъде следният фрагмент:

Убежденията на поета може да не са заблуда на поета.
Въпреки това понякога те хвърлят сянка върху него.
Сянката на слънчеви петна обаче.
Винаги остава светлината.

Макар че "убежденията" на поета могат да бъдат (или не) "истини" или "заблуди", поетическото слово, думите на поезията не са нито "убеждения", нито "твърдения", нито ''истини", нито "заблуди". Те въобще не принадлежат към оная област (или равнище), където могат да бъдат верифицирани, където е възможна въобще някаква верификация. Защото притежават "истинност" от друг род, представят битийната "истина" на едно друго онтологично равнище, което в по-горния фрагмент поетът е представил чрез образа на "светлината".

Тази Николай-Кънчева "светлина" кореспондира с онова "сияние", за което говори Платон във "Федър":

Само красотата има тази съдба - да бъде най-много явствено-сияеща (ekfanestaton) и да предизвиква най-голяма любов към себе си" (250, d).

Поезията и открива, и свети ("говори озарено", както казва Кънчев) със "сиянието на тази красота, тя е тази "истина" на битието като "нескритост" (aletheia), тази негова "откритост", която по-рано в поезията си Николай Кънчев е наричал и "обятие към всичко".

Тази "озареност", която Хайдегер нарича "просвет'', е самата същност на "истината" на изкуството, известна още на Платон, но и отдавнашна тема на литературата, осъзнат неин инструмент, предмет на писателски рефлексии и в поезията, и в прозата.

Тази "озареност" е сходна с "аурата" на Достоевски, с ''фрагмента чисто време в чисто състояние", което трае "колкото блясък на мълния", за което говори Марсел Пруст и което Джеймс Джойс нарича "епифания", дефинирайки я с понятията на Тома Аквински - integritas-consonantia-claritas.

Нито в тези "чисти мигове", естествено, се съзерцават само "отвъдни" обекти, нито искам да кажа, че поезията на Николай Кънчев витае в някакво абстрактно, стерилно, парменидовско или платонически "чисто" пространство, чуждо на реалната човешка, социална, историческа, национална и планетарна действителност. Напротив, тя и тръгва, и се връща в този конкретно-исторически свят, ако думите "тръгване" и "връщане" означават онова, което искам да кажа.

Ето например последното изречение от "В окупирания град":

Дойдат ли освободителите, в окупирания град
раздават свобода с купони.

Едва ли е нужно да казвам, че за всеки източноевропеец това изречение не е дори намек, а твърде пряко - а ако щете - и грубо - назоваване на една до болка позната му, незабравима доскорошна действителност. Само че това пряко назоваване на историческата реалност няма само по себе си никаква поетическа стойност. То би имало само някаква етическа стойност (като акт на гражданска доблест), казано през 1968 година например. Казано след 1989 година, т.е. "след дъжд качулка", то би било и нелеп фарс, и цинична гавра с надеждите на хората, също както влизането на някогашните войнстващи атеисти в църквите и "покаянията" им или както организираното от тайните служби на татковците "дисидентстване" на владковците. Но не защото бихме могли да го четем и като предупреждение към евентуални други (всякакви) "освободители", казаното във "В окупирания град" има не само етическа, но и поетическа стойност. А защото - четено в по-широкия контекст на творбата - цитираното изречение се вписва в един по-широк смисъл. Затова нека добавим към цитираното изречение другото:

Хората би трябвало да не очакват хляб
от други хора.

Вече съчетани, огледани смислово едно в друго, двете изречения разкриват по-универсални човешки и социални "истини". Но и това не изчерпва смислово творбата. Когато към досегашните две изречения надградим и третото

Дори преживните животни нe приемат сдъвкана храна от другите животни

- ще видим как смисълът се разширява и отвъд социалното и човешко измерение към природната и битийна сфера. Така политическото насилие и социалната неправда биват отречени не само от определени граждански и социално-етични позиции, но и чрез някакъв "природен закон".

По сходен начин Йордан Йовков например в "Грехът на Иван Белин" "съди" героя си от една универсална битийна гледна точка, с оглед на един природен, космически и божествен "закон".

"В окупирания град'' не е от най-добрите творби в "Галактизиране на празнината", но дава възможност чрез една твърде проста и ясна критическа схема да се покаже как дори актуални политически алюзии могат да придобият художествен смисъл, когато бъдат поставени на по-универсални онтологични равнища.

Впрочем Николай Кънчев в един фрагмент доста ясно посочва границата между социално-етичното и естетическото:

Изкушението чрез поезия да се подтикват социални
действия е вид ментална болест. Нашето участие в
живота е етически, но не и естетически проблем.

Това е валидно не само по отношение възможността изкуството да бъде пряко социално ефикасно, но и по отношение на разграничаването на различните му смислови равнища. Изкуството не изключва възможността в него да бъде разчетен и социален смисъл, но е толкова по-богато на художествени значения, колкото чрез него говори гласът на битието.

А поезията на Николай Кънчев говори именно с този глас.

Но не само поради това ще се въздържа повече да я тълкувам.

По-горе не случайно обясних една творба на Николай Кънчев чрез друга негова творба - неговата поезия като че сама се тълкува. Особено в тази книга е засилена една - иначе отдавнашна - авторефлексивна склонност. А творбите на Николай Кънчев не просто взаимно се тълкуват, те и тълкуват самата поезия. Едва ли само защото поетът е забелязал интерпретаторския дефицит в родната си литература или пък от често срещаното, дори у големи поети, които сами са добри коментатори, презрение към коментаторите. А защото авторефлексивната склонност на тази поезия е съзвучна на онова, което определям като нейна "онтологичност". Засилената авторефлексивност в "Галактизиране на празнотата" не само е вписана в съзнателната художествена стратегия на книгата, тя е и следствие на цялостната "онтологичност" на тази поезия, а може би и на поезията въобще. Някой беше казал, че в добрата поезия всяка метафора е метафора на самата творба, на самата поезия.

Поезията не само казва "нещо", не само казва "неща", тя винаги казва себе си. Поезията не възпява "нещо", тя самата се пее. И не в смисъл, че се самовъзпява, а в смисъл, че в нея "пее" битието, че тя самата е битие.

Именно поради това (а не за да експлицирам хайдегерианската основа на някогашните си тълкувания на тази поезия като "нова онтология") в този отзив така често бе цитиран философът от Мескирхе. Като естествено присвоявам философския му език, превръщайки го в критическа интерпретация посредством поетическия език на Николай Кънчев.

Николай-Кънчевото "галактизиране на празнотата" е съзвучно на Хайдегеровото разбиране на присъствието като "появяване в Нищото", също както Кънчевият образ на "перото като палешник на рало" е съзвучен с Хайдегеровото разбиране на мисленето като "прокарващо бразди в полето на битието". А това съзвучие едва ли идва от това, че Кънчев може да е чел Хайдегер, нито от това, че с поетическата си интуиция е доловил философския дух на времето. (Хьолдерлин определено не е чел Хайдегер, но това не пречи Хайдегер да чете в него себе си.) Това съзвучие на Кънчевата Празнота с Хайдегеровото Нищо идва от това, че този поет пее с гласа на истинската поезия.

Поезия, в която "пее" битието.

Поезия, която сама е битие, която е Присъствие.

Литфорум, 1995

 

 

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.12.2019
Светлозар Игов. Съвременници. Том 1: Поети. Варна: LiterNet, 2019-2020