Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Юни  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Николай Кънчев (1936-2007)

КОЛКОТО СИНАПЕНОТО ЗЪРНО

Светлозар Игов

web | Съвременници. Том 1: Поети

И втората книга на Николай Кънчев, "Колкото синапеното зърно", започва както първата му книга със стихотворение за вятъра. Но ако в "Присъствие" вятърът говореше от свое име ("Аз съм вятърът./ Спете спокойно."), в "Проглас" - така се нарича първото стихотворение на втората Кънчева стихосбирка - Вятърът е станал "той" ("Каквото каже вятърът, това е"), а се е появил един нов лирически субект, който обаче не е "аз", а "ти". Това "ти" е "зримо ехо на болката". Това "ти" не е случайно тука:

Не си мисли, че тука си случайно
и че случайно губиш от живота:

опашката на гущера отпада,
когато трябва да спаси главата!

Това "ти", което "не е случайно тука", е един от многото образи на все по-обобщения размисъл за Поета в поезията на Николай Кънчев, която все повече се превръща в поетическа рефлексия за поезията.

И в първата книга "Присъствие", най-вече чрез образите на поета Тициан Табидзе и на художника Ван Гог, Николай Кънчев очертаваше скъпата цена, която плаща творецът за своето изкуство:

Безкрайно е жестока участта
да имаш дарба!

В "Колкото синапеното зърно" темата за мисията и отговорността на поета е още повече разширена и усилена. Тук се появява още един поет, съвременник и приятел на Николай Кънчев от неговия престой в Грузия - Отар Чиладзе ("Екце хомо"), има и други културно-асоциативни образи от изкуството на Изтока и Античността, но размисълът за функциите на поезията и мисията на твореца на изкуството са много повече разгледани в един все по-обобщен образ на поета ("Поетическо изкуство", "Питания", "Есен").

Това засилено присъствие на образа на Поета ни кара да мислим и неназовани като "поет" образи на лирическия субект - в първо, второ и трето лице - като своеобразни превъплъщения и "лица" на поета и поезията. Така лирическият образ на поета включва и онзи, който "се мята над книгата" и "ще се роди от себе си" ("В нощта"), и онзи, който "разтървава трите облака", и онзи, чийто живот е "винаги едно отдалечено място" ("Против отсъствието"), и онзи, който търси "коя звезда е точно семето на чудото" ("Бяла врана"), и онзи, който "подковава коня без копита" ("Животът"), и онзи, който пита "дали и мълнията даже има право да убива" ("Бойно поле"), и онзи, който не вижда, че "на сляп поставя очила" ("Мухамбаз"), и онзи, който си живее "по свое хрумване небесния живот и земния". И особено онзи "прозрачен силует, все още непреминал от едното в другото".

И накрая - онзи, който чака "да изчезнат пътищата в тъмнината и да тръгне", макар че "дървеният кон го изпреварва".

Така в поезията на Николай Кънчев образите на Поета и Човека се преплитат и сливат в един обобщен образ:

Този човек не съм аз.
Този човек не си ти.
Този човек сме и двамата.

Това единение на аз, ти и той ("този човек") ми напомня Елиътовото единение на времената - сегашно, бъдеще и минало - от "Четири квартета", макар и да има не времеви, а антропологичен смисъл. Но макар и да е устремена към единство на поета и човека, поезията на Николай Кънчев разкрива една дълбока дисхармония между поета и "врявата" на "множеството", което "се тресе от смях и си показва зъбите".

Още в началния "Проглас", където лирическият "аз" се представя като "зримо ехо" на вятъра, разбиран като "болка", повелята "да викаш, за да чуят", защото "гласът е от значение за тебе", иде от погнусата от онези, които "дори с ушите се прозяват". Тук си спомняме "Скука" от "Присъствие", а още в рецензията си за първата книга на Кънчев отбелязах, че отделните стихотворения у този поет имат смисъл "само доколкото са част от едно цялостно поетическо съзнание". Тази тенденция към все по-единно и кохерентно лирическо пространство е още по-засилена във втората стихосбирка на поета.

След "Проглас" не особено дискретният спор на поета с "врявата" на тресящото се от смях зъбато "множество" продължава и в спор с хората "с калпаци вместо глави".

Тези "хора" не разбраха поезията на Кънчев от "Присъствие", от него поискаха да твори някаква "топла" поезия. Но нима поезията трябва да топли (такива изисквания трябва да имаме към печките, не към поезията), има и друга поезия - търсеща и раздаваща светлина:

Така ми трябва светлина,
че аз благодаря за нея
дори на вълчите очи!

А това, че дори "светлина" поетът търси не в обичайните ѝ източници, а във "вълчите очи", отново подчертава "негативното", обратно на обичайното, лирическо виждане и мислене на Николай Кънчев.

Този поет обича да мисли "обратно", срещу "множеството" - не традиционно възпяваните от поетите цветя търси той в "ливадата", а възпява "тръните" като "дървета на достойнството". Поезията на Кънчев е бодлива, а не гальовно-мека. Тя се стреми да бъде "по-далече от овациите на вълните". Това "обратно" (руските формалисти го наричат "остранено", "очуднено") поетическо мислене е пронизало изцяло образната система на "Колкото синапеното зърно". Тази особеност се прояви още в "Присъствие", където на няколко пъти това "обратно" движение бе и пряко изразено -

Обратно на децата дърпаме въжето
навътре непрекъснато, вместо настрани.

("Обратно на децата")

За да не плача, ти повтаряш.
Обратното на "ох" е "хо"...

("Майко, вечерта пристига")

Твоите очи в обратно
положение стоят.

("Разбиране")

Но това "обратно положение", което поетът много добре осъзнава и изразява като особеност на своята "негативна" поетическа оптика, не е, за да размъти и обърка поетическата визия на света, а именно да я изясни. Цитираната строфа от "Разбиране" завършва така:

Виждаш точно и понятно
формите на този свят.

А "този свят" не е "само плът, защото всичко не е трупове".

В "Бяла врана" продължава спорът на поета с "множеството" ("о, колко много хора"), което има калпаци вместо глави, само че тук то си е направило "глава от вестник, шапка от главата".

Стремежът на поета към "извисяване", започнал в "Отсъствие", продължава и тук чрез все по-ясно разграничаване от това статистическо "множество", което "се тресе от смях". Поетът е поет не на смеха, а на болката и страданието.

Защо страданието именно?

е един от основните въпроси в една от програмните творби на книгата с традиционното за манифестни творби заглавие "Поетическо изкуство".

Трудно е да се анализират стихотворения, така богати на значения, така гъсти на смисъл, така избликнали от "дълбочината на поета". Тълкувателят рискува да потъне в тях заедно със своя инструментариум като стъписания критик, изпуснал очилата си в бездънния кладенец на смисъла, където е опасно да се слиза. Това е навярно иронията на поета към онези "тълкуватели", които не можаха да разберат поезията в първата му книга "Присъствие", но и съзнание за полисемията на всяка поезия, която няма еднозначен смисъл и в която неуловимата "красота" винаги отскача "на отсрещната позиция".

Ако първото стихотворение от диптиха "Поетическо изкуство" завършва със страстната потребност на поета от "глас", тоест от общение -

но ти наум не можеш никога да пишеш

второто стихотворение изразява онези "какво" и "защо", които са посланието на поезията му, която - също като Далчевата - единява единствено чрез болката и страданието. Защото патетиката на битийния оптимизъм у Кънчев е породена от трагичното му усещане на живота.

Поетите никога не са "победители", не са с "победителите". Но именно това е израз на нейната сила:

Поезията всъщност няма толкоз малко сили,
че да победим...

А ако победи, то значи, че се е сдружила с "мрака".

И щом клони да е така, остава ми да кажа окончателно:
аз бих живял без стихове, но само в свят, за който те ратуват.

Поезията се ражда от болката и страданието, поетът е глас на болката и страданието. Поетът е "замислен пешеходец, с празни джобове", който може да разчита "само на звездите", поезията е припомняне на "звездни думи". А без Поета -

Ще бъде празно, ако не бъде той и още като него!

Родена от "празнотата" и "отсъствието" ("Екце хомо", "Против отсъствието"), Поезията повелява:

Въздържай се от всичко лошо!
...Но аз не зная
дали и мълнията даже има право да убива?

А Поетът - "Възкресителят на думите", е - "апостолът на любовта навярно". Това прави животът му винаги - "едно отдалечено място", а "полетът на мисълта" го прави "бяла врана".

Ако в "Присъствие" Николай Кънчев създаваше надреалния магичен климат на "страната" на поезията, в "Колкото синапеното зърно" е съсредоточен като че в окончателното изграждане на образа на Поета - едновременно негов автобиографичен двойник, но и универсален "всеобщ глас", сливащ лирическия "аз" и "ти" в "ние". А това "ние" е винаги противопоставено на "тях", на "множеството", което "се тресе от смях", на безличната тълпа, на "онез, които лятос викаха, че се увличаме от сенките", а "очакват вече втори месец заличаване на слънцето".

В последните три стихотворения на книгата ("Ако щете, вярвайте", "Есен" и "Отпътуване") Поетът не само като че се завръща в своето лирически-изповедно "аз", но и ни пренася отново в надреалния климат на вълшебната си "страна". В някакво едновременно "отдалечено", но и съкровено близко място, "между явното и тайното", във внезапния "променен пейзаж" на някакво "бойно поле", но и на някакъв "светъл, учуден град", в странната ситуация на "отпътуване", което прилича на "завръщане", на спокойствие след "излишен архаичен страх", на неразграничимост на срещата от раздялата.

А финалното "Отпътуване" сякаш не затваря книгата, а я отваря към някакво пътуване на душата на поета през нощта към някаква лирико-митична Троя, в която "дървеният кон" го изпреварва, но ще му "бъде фар една светулка": към някаква тревожно-спокойна неизвестност:

Всичко е дотук напълно ясно, по-нататък ще узная.
Аз оставям тялото си до една жена, да ми е леко,
И душата си отвеждам в Троя, за да бъде там Касандра.
Всичко е дотук напълно ясно, по-нататък ще узная.

1969

 

 

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.06.2019
Светлозар Игов. Съвременници. Том 1: Поети. Варна: LiterNet, 2019-2020