Никола Фурнаджиев (1903-1968)

СВЕТЪЛ КОПНЕЖ И СТРАШНА ТИШИНА
75 години от рождението му

Светлозар Игов

web | Съвременници. Том 1: Поети

В съзнанието на литературната критика и история Фурнаджиев остава преди всичко като автор на "Пролетен вятър", като поет, който възпя трагиката и величието на народния бунт от Септември 1923 година. Стихотворения като "Конници", "Дъжд", "Любов", поемата "Сватба'' са нова дума в българската поезия. С тях в литературата нахлува могъщ, стихиен талант, с чийто глас сякаш пеят надлични, митични и праисторически сили.

Почти всички значими критически работи за Фурнаджиев - от Иван Мешеков и Георги Цанев до Тончо Жечев, Здравко Петров и Милена Цанева - са впечатлени преди всичко от онова, което внесе в поезията ни Фурнаджиев с "Пролетен вятър". Втората книга на Фурнаджиев - "Дъга" - се възприема като поетическо постижение, доколкото в нея поетът финално озвучава могъщата поетическа ерупция на "Пролетен вятър". При това се имат пред вид не само творби като "Родина" и "Весело безумие", които като че продължават поетиката на дебютната книга, но и творби, в които отливът от историческата буря е напълно осъзнат и се прави историческата равносметка на поета в условията на едно буржоазно безвремие ("Черни дни", "Поет", "Писмо" и др.).

Почти всички интерпретатори отбелязват, че в "Дъга" има някакъв спад в лирическата енергия на Фурнаджиев. Най-лаконично изрази тази критическа представа Здравко Петров: "И все пак Фурнаджиев нещо загуби в "Дъга"."

Че в "Дъга" липсва "нещо" от "Пролетен вятър" е напълно вярно. Иначе тя би била второ, разширено издание на първата стихосбирка. Но в годините, когато Фурнаджиев пише "Дъга", не само той е загубил нещо от историческия патос, който роди "Пролетен вятър". В тези години загубата я чувствуват стотиците семейства на жертвите, оцелелите борци, цялата нация. Някакъв върховен исторически миг е безвъзвратно отминал за всички.

"Пролетен вятър" бе рожба на годините на бурно историческо движение, когато историята възмъжава не с дни, а с часове. Това бе един от историческите предели на нацията, какъвто преди това бе Април 1876 година, но в нови, по-драматични социални условия, когато непремостима бездна бе зейнала не между поробен народ и поробител, а в самите недра на една нация. Това са времената на "пиянствата на един народ", на "кървавите сватби", когато "и страшно е, майко, и весело".

В такива мигове поетите като че говорят от името на цялата общност, изразяват надлични вълнения, чрез тях говорят приливите на историята, могъщите ветрове на епохата. В тяхната поезия клокочат праисторически сили, като от гърлата на вулкан изригват митически образи, величествени видения, изврели сякаш от дълбините на колективното подсъзнание. Кървавите конници и черните каруци, пламналото слънце, и пролетният вятър, черните и мъртви биволи, кобили и чуми, огромният месец, дъждът с космата снага, огненият змей на лятото и запалената мутра на слънцето, бесните петли и сватбите - всички тези експресионистично-имажинистки образи са колкото плод на една модерна метафоричност, толкова и изплували от кладенците на митологията и легендите, от върволиците на мъртвите поколения, на "буйни деди" и "умрели и тъмни бащи".

В "Пролетен вятър" лирическият субект, поетовото "аз", личното съзнание са напълно претопени във врящите котли на историята - те присъствуват дискретно, редуцирани - било "маскирани" като участници в митичния карнавал (лирическият "аз" е един от "сватбарите"), било изразили съпричастността си към надличното битие ("МОЯ родино").

По форма тази поезия е модерна лирика (понякога дори се усещат реминисценции от модерни поетически школи - от рюрикивневския декоративен имажинизъм до претопления от Гео експресионизъм - да си спомним неговия "Дъжд"). Но по образност, колорит, емоционален патос и визионерска сила тази модерна поезия има своите извори в епико-баладичните кладенци на народното съзнание. "Пролетен вятър" е един синтез на модерния лиризъм с традиционен фолклорен епико-баладичен лирическия дух. Любопитно е, че в "Пролетен вятър" още липсва самосъзнание на лирическия субект (доколкото и самият той дискретно nрисъствува) като "поет". В "Дъга", напротив, самосъзнанието на поета е една от основните драматични теми на субективната психологическа изповед. Лирическият "аз" се е откъснал от надличната историческа стихия и дори себе си понякога съзерцава от някаква хладна дистанция

Опиянението от сливането със стихията на историята придава на цялостното поетическо звучене в "Пролетен вятър" някакъв вакханално-карнавален, хедонистико-виталистичен характер. Тук има поетизация дори на тъмните исторически стихии, опиянение от кръвта, разрушителните инстинкти даже са поетизирани като израз на витална енергия ("Мъка"). Това, разбира се, не е някаква естетическа позиция "над схватката", не е дистанцирано естетско любуване от могъщия ход на историята, а потъване в него, сливане с историческото възмездие, смътно чувствувано като един апокалиптичен Страшен съд. Заключителните акорди на поемата "Сватба", вакханалното тържество от "радостта на големия черен народ", опиянението от близостта до смъртта, готовността за саможертва (макар и не чрез така индивидуално артикулирано поетическо самосъзнание като в "На прощаване", а чрез една национално-колоритно стилизирана поетическа визия) включват поезията на Фурнаджиев в ботевските традиции, които разбираха революцията като "празник".

Но историческите мигове, родили "Пролетен вятър", са в битието на всяка нация къси, макар и богати на смисъл, яркост и мощ моменти. Те прорязват тъмните хоризонти на историята като мълнии, те са като самотни върхове, към които предстои мъчително и трудно изкачване или инертно загубване на височина. Между такива кратки и високи върхове е ежедневният подземен труд на историята или мъчителният задух на застоя.

На Фурнаджиев се падна трагичният жребий в младостта си да застане на гребена на историческата вълна, да види с ранно прозрение сияйните хоризонти, които се разкриват в звездните часове на нацията, за да потъне след това в дрямката на историческото безвремие, в "страшната тишина" на битовата тиня, в изпълненото с кошмари и надежди очакване на нови исторически подеми. И съвсем естествено е, че след "Пролетен вятър" той нещо ще изгуби. Но загубите в историята могат да бъдат и придобивки за поезията - ако не за творците, поне за литературата. Но нима поетите са нещо друго освен своята поезия?

Патосът на тази работа е в това да съсредоточи критическото внимание върху втората книга на Фурнаджиев - "Дъга" (1928), да се опита да даде един нов прочит на тази книга - и в контекста на индивидуалното поетическо развитие на Фурнаджиев, и в процеса на националното поетическо развитие след преобладаващата критическа апология на "Пролетен вятър". С това съвсем не искам да противопоставям една на друга двете книги - нито в ценностно, нито в типологическо, нито в литературно-историческо отношение. И то не защото се боя от предизвикателство към досегашните критически тълкувания на Фурнаджиев, а защото в диалектиката на собственото му развитие "Дъга" има смисъл само като следващ, втори акт в драмата на едно творчество. Тази драма има богатия си смисъл като епилог, като ехо на отзвучалия "пролетен вятър". Но тя не е само епилог, не е само ехо. Тя е и нещо ново в творческото развитие на Фурнаджиев и в поетическото развитие на нацията. Дори само поради факта, че малцина от поетите на революцията оживяваха и след погромите ѝ. Нито Ботев, нито Смирненски дочакаха празника на мечтаната от тях революция, освен в поетическите си блянове. Нито Яворов, нито Дебелянов пък, живели в исторически безвремия, преживяха историческото щастие да бъдат носени от гребена на прииждащата историческа вълна. Фурнаджиев е от първото поколение големи лирици на нацията, които преживяха и едното, и другото. Той усети и могъщите ветрове на историята, и мъчителната трагика на безветрието, и битийната истина на възхода, и битовата пяна на отлива.

Какъв беше вторият акт на историческата и поетическата драма, която преживя Фурнаджиев?

Има и в "Дъга" стихотворения, които ни връщат към стихийното лироепическо могъщество, към вакханално-апокалиптичните видения от "Пролетен вятър". Те не са в цикъла, който в "Дъга" носи името на първата Фурнаджиева книга и който тук е обгърнат от ведри и светли интонации, разбираеми в контекста на предхождащите ги поеми. Те са повече в цикъла "Родина", в стихотворения като "Родина", "Сред вихрите", "Балкан" и във "Весело безумие" от цикъла "Черни дни". И макар в тях да доминира общият лирически контекст на новата книга, те са един опит - като спомен и като мечта - поетът отново да се слее с епичната стихия на колектива, родината и надличните цялости, срещат се навремени пристъпите на нови "весели безумия". Но не тези творби дават качествено новия общ контекст на книгата, а едва чрез този главен контекст - преосмислени поновому - заживяват и те.

Основното в "Дъга" е вече новото, типично субективно лирическо самосъзнание и изповед на поета. Изчезнало е магическото сливане на лирическия "аз" със стихиите на природата, историята, митичния колектив. Епико-баладичната слятост на "аз" и "ние" в "то" е отстъпила място на остро до болка съзнание за единичност и дори за самота. Самота не в обикновения, битов смисъл на думата, а в битиен, историко-социален и творчески план. На мястото на епико-баладичните интонации от "Пролетен вятър" е дошла чистата субективно-психологическа лирична изповед. (С тази книга Фурнаджиев се връща към традициите на Яворовия и Дебеляновия изповеден лиризъм, макар качествено да се отличава както от елегичната интонираност на Дебелянов, така и от демоничния и донякъде лирически премодулиран драматизъм на Яворов. В тази книга, както сам признава Фурнаджиев, най-силно се чувствува влиянието на Блоковия изповеден лиризъм - влияние, до такава степен творчески индивидуално претопено, че понякога е и трудно да се забележи. Не случайно Тончо Жечев в анализа си на Фурнаджиев цитира стиха на Блок - "Мы - дети страшных лет России, забыть не в силах ничего" - именно общата историческа подоснова на субективния им лиризъм е основанието за творческия афинитет на нашия поет към руския му събрат.) Тази самота на лирическия субект, тази чистота на изповедното начало понякога отива до своя предел - "аз"-ът зъзне от самота, дори в светлите му видения и копнежи за взаимност блика някаква отчаяна самотност.

А странно е - тази книга започва с такива светли пориви и копнежи, с такава жажда за светлина, радост, щастие, общение, за спасение и възраждане, че ни се струва - не това е авторът на тъмновакханалните визии от преди няколко години. Но за тънкия поетичен слух не е трудно да долови вторичния характер на тази ведрина. Това не са наивните копнежи за радост и щастие, това е катарзисната светлина на облекчението, която идва като коригиращ механизъм, когато са отминати пределите на мъката, болката, горчивината, страданието. Това е онази миражна светла радост, която идва след отчаянието. Един лирически шедьовър в това отношение, един от върховете на българската поезия въобще е стихотворението "Тракия" ("Под чист и златен месец виждам Тракия..."). Тук е постигната онази чистота на емоциите, която идва след крайния предел на болката, пейзажната пластика има най-богато емоционално-психологическо съдържание, постигнато е удивително равновесие между отчаяние и надежда, дори бих казал - надежда в отчаянието, между страдание и предчувствувана ведрина, които свидетелствуват за пълната зрелост на духа.

Поемите "Дъга", "Дете" и "Земя", с които започва книгата, са един копнеж по пречистващо просветление, едно катарзисно облекчение. Те са опит за реално, но много повече утопично-визионерско преодоляване на "кървавия спомен", който мъчи поета. Той търси спасение и възкресение на своето покрусено, но несломено битие в копнежа по любов и ведрина. Дъгата, според народното поверие, е символ на прераждане и възкресение. Сякаш дъждът ще измие "кървавия спомен" и видението на вървящото през полетата босо дете е едно въплъщение на покълващата отново в сърцата "златна надежда". Този мотив за прераждането, за възкресението, за възраждането на покрусената надежда, за преодоляване на болката е основният в "Дъга". Но без нещо друго той би бил наивна поетическа идилия, обикновен романтичен блян.

Ако в "Пролетен вятър" доминираше епическата стихия на отминалата буря, едно вакхическо опиянение, един едновременно мрачен и светъл дионисиевско-митически разгул, едно своеобразно хедонистично възприятие на историческия вихър, в "Дъга" доминира индивидуалната психологическа изповед като опит за ЕТИЧЕСКО самосъзнание.

Макар че още в "Пролетен вятър" поетът бе нарекъл един свой триптих "Съвест", проблематиката на съвестта като главна морална категория става основна едва в "Дъга". Тук за пръв път в българската поезия се разгръща цялостният цикъл на едно висше разбиране на етическата проблематика - грях, вина, съвест, катарзисно просветление, изкупление, прераждане, възкресение. С това не искам да твърдя, че преди това етичната проблематика не е била позната на българската поезия, нито пък, че елементи на нравствена оценка липсват в "Пролетен вятър". И то не просто защото Фурнаджиев в "Дъга" е бил надарен с някаква особена етическа чувствителност, липсваща у предходниците му. А защото това нравствено-личностно (и лирическо) самосъзнание - отиващо от пълното сливане с историческата стихия до най-страшна самота - е един исторически процес, който бе възможен до крайния му предел едва във времето на Фурнаджиев - или по-точно, - защото именно у него като историческо и индивидуално битие се преплетоха всички възли, които водят до крайната степен на социално-историческото еманципиране на индивида като нравствено битие. Ботев можеше да каже: "И страшно е, майко, и весело." И го е казал по своя гениален начин. Но едва Фурнаджиев можеше да каже - не само като историческо, но и като индивидуално битие: "Аз своя кървав спомен ще надвия." А веригата на нравственото самоосъзнаване на индивида се заключва едва с това. Защото, както твърдеше още Кант, едва преживяването на вината - и то не просто на някаква определена индивидуална вина, а една надлична, историческа и битийна вина - е основата на морала. Анализът на това чувство за вина (като насочен в глъбините на индивида, към себе си, страх) би бил твърде интересен проблем, за който в една кратка работа няма място. Тук е достатъчно само да се подчертае, че не става дума за обикновено проявление на съвестта по конкретен житейски повод, а за едно етично и естетическо съпреживяване на "доброто" и "злото" в историческото развитие като собствен нравствен проблем. В този смисъл въпросът за съвестта и етичната проблематика, които за пръв път в българската поезия се разгръщат цялостно в "Дъга", е едновременно проблем и на индивидуално-поетическото, и на национално-историческото художествено съзнание.

И във връзка с това си припомних една от "историко-философските тези" на не много известния у нас критик Валтер Бенямин: "Миналото принадлежи напълно едва на преминалото през изкуплението човечество." Ако съм разбрал правилно тази мисъл на изтъкнатия немски критик, тя е в това, че историята придобива пълния си смисъл едва когато бъде и морално осъзната. Така разбирани, нравствено-емоционалният порив и символиката на "Дъга" имат значение не сами за себе си. Те придават нов контекст на трагико-драматичните и апокалиптични видения, чрез които Фурнаджиев в "Пролетен вятър" почувствува разгромената септемврийска революция. Те облекчават болката от преминалия исторически ураган, измиват "кървавия спомен" от дланите на историята, надмогващо озаряват с някаква поетична ведрина мрачната бездна на погромите. Именно след това лирическо изкупление отминалата "история" стана в цялата си пълнота достояние и на поезията.

Светлите пориви и копнежни видения в "Дъга" не са просто идилично островче за индивидуално спасение. В тях пулсира не просто жаждата за лично прераждане и възкресение след кошмарите на "кървавия спомен". Те са лирически катарзис, който има и исторически смисъл, който вижда бъдещите хоризонти, възможността и необходимостта от новата историческа "златна зора", която поетът бе почувствувал в опиянението на своя "Пролетен вятър". Защото оня, който е преживял веднъж празника на кървавата "сватба", който е бил докоснат от пречистващата буря на историята, който е бил пиян от гнева на възмездието, който е съучаствувал в Страшния съд на историята, той не може да ги забрави. Който е горял в пламъка на историята, не може да се примири с "димът и пепелта" на "страшната жарава".

И "кървавият спомен" на Фурнаджиев, пречистен от лирическото изкупление, се превръща в нов светъл копнеж по "златната зора", по бъдещия "пролетен вятър".

Но този възроден лирически и исторически порив срещна позорната и "страшна тишина" на историческото безвремие:

Днес дим се вий над родната земя,
по-мирни, но по-тъжни са селата.
И пò е страшна тая тишина
от бурята, от кървавия вятър.

Така завършва "Дъга". Поетът, който беше пял заедно с пролетния вятър, не можеше да приеме тази тишина, но и не можеше да пее с глас, съзвучен с нея. И той естествено се устреми към мълчанието. Мълчание, което отекваше като вик срещу "страшната тишина" на буржоазна България.

Но това е вече друга тема.

1978

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 06.07.2019
Светлозар Игов. Съвременници. Том 1: Поети. Варна: LiterNet, 2019-2020