Марин Георгиев (1946)

СЕЛСКА МЕТАФИЗИКА:
ПОЕЗИЯТА НА МАРИН ГЕОРГИЕВ И ПОЕТИКИТЕ НА ПРЕХОДА

Светлозар Игов

web | Съвременници. Том 1: Поети

1.

През 1924 година Нобеловата награда за литература е присъдена на полския писател Владислав Реймонт - романист, представител на т.нар. позитивизъм, който скъсва с традициите на романтизма и обръща поглед към съвремeнната социална действителност на бързо развиващия се, след вековете на феодално-дворянски застой, капитализъм. Автор е на романа "Обетована земя", представящ изображение - апология на новата индустриално-градска действителност и на героите на новото време - индустриалци, инженери, техници, работници. Но в мотивировката за присъждане на Нобеловата награда много повече се акцентира върху другия роман на Реймонт - голямата епическа сага в четири "сезона" - "Селяни".

Тръгвам от този твърде отдалечен на пръв поглед подстъп към поезията на Марин Георгиев поради една доста проста и ясна причина. Първата книга на българския поет, стихосбирка, има заглавие "Село" (1975). Макар че нейният автор напуска селото още като юноша и по-голямата част от живота му до днес преминава в големите градове и столицата, където работи като журналист, редактор и издател, "селото" не се превръща за него - без да престава да бъде и това - в носталгичен спомен за отминалото детство и за първите съзряни от очите му пейзажи. То си остава за него не само "вечна действителност", от която черпи вдъхновение, на която става културен пазител, но и дава неговата - и човешка, и творческа - идентичност.

На тази "селска" идентичност Марин Георгиев държи като на свой родов герб и хералдичен знак. Той с гордост би вписал - не само в административните графи за "произход", но и в литературната си биография - "среден селянин", както се нарича едно от най-емблематичните му стихотворения. Именно "среден" - като контрапункт на обичайните "богат" и "беден", които в различните политически и идеологически конюнктури сменят оценъчния си знак. "Богатият" и "беден" селянин до голяма степен в България не са и социална реалност, те са по-скоро идеологически вампири - у нас не е имало толкова богати селяни, че да се превърнат в някакво друго социално съсловие, например в дворяни, нито толкова бедни, че да бъдат лявоидеологически желаните "пролетарии". Марин-Георгиевият "среден селянин" е художественият еквивалент на българската селска социална реалност.

Тази своя "селска" идентичност Марин Георгиев съхранява и в последвалото дебюта му творчество - както в поезията, така и в мемоарната си, документална и публицистична проза. Като съхраняване на чувствителността и погледа към света, като превръщане на този поглед не само в творческа позиция, но и в морална философия.

Трудно можем да разберем това обаче, ако се опитваме да ситуираме поезията му както в нейния съвременен контекст, така и сред онези, които смята за свои учители по поезия.

След първото типично градско поколение поети на 40-те години, следващите поетически генерации, изявили се в българската литература след Втората световна война, в по-голямата си част са не само от селски или дребноградски произход, но и родени и повлечени от обществената и идеологическа вълна, създадена от революционното разместване на социалните пластове.

Първото от тези поколения, това от 50-те години, поколението Матев-Джагаров да го наречем, изоставя "селската" си идентичност в името на една нова "гражданска", но не "градска" поезия. Второто поколение, наричано априлско, в едно свое ядро - Башев-Левчев-Цанев - също развява знамето на гражданската поезия, но с патоса на краткотрайното "размразяване" през постсталиновата епоха. В това поколение обаче най-значим художествен принос имат поетите от обширната му периферия, които се противопоставиха на идеологизираната, па била тя и "нова", гражданственост - или по-посока на един нов социален и морален критицизъм, или чрез вътрешна емиграция в интимна или пейзажна лирика.

Най-близък вътрешно от това поколение Марин Георгиев чувства Андрей Германов, но заглавието на една от ранните стихосбирки на Германов "Работнически влак" добре показва, че и той бе повлечен от онова, което Алвин Тофлър нарича "втората вълна" (индустриално-градска, в противовес на "първата" - селско-земеделска).

Третотото поколение следвоенни поети, чието начално ядро е "тихата лирика" на Иван Цанев - Екатерина Йосифова, тихо се отдалечи от идеологически зададения "граждански" модел към лирика от интимистко-изповеден тип, но със силно приглушена или по-скоро трансформирана в чиста моралистичност социалност и гражданственост. И макар че размекването на идеологическата нормативност се съпровождаше от разпадане на генерационните модели и връщане към единицата мярка на творческата индивидуалност (най-яркият пример в това отношение в цялата следвоенна поезия е Николай Кънчев), ако се опитаме да обособим някакво следващо, четвърто поколение, то това ще е вече нов опит да се наложи генерационен дебютен модел, но вече в ситуацията на out of joint.

Сред своите учители по поезия Марин Георгиев сочи Иван Цанев, Петър Алипиев и Атанас Далчев. И те наистина са негови учители по поетика, но и тримата не са "селски" поети. Атанас Далчев, след Христо Смирненски, е първият изцяло урбанистичен български поет, съхранил обаче - за разлика от Смирненски - морната самотническа нагласа на символистите. Въпреки че дори в личния си поведенчески манталитет Петър Алипиев бе съхранил нещо от селския си произход, природно-пейзажната му поезия е напълно чужда на селския светоглед, манталитет и морал, тя е изящна, бих казал духовно-аристократична "естетска" лирика, а ранните "селски" спомени на Петър Алипиев разкриват една съвсем не-идиличина, а ужасяваща картина на селската битова нищета и безпросветност. (Същото негативно отношение към своите "селски" корени има и Ивайло Петров, но художествените му рефлекси бяха съвсем различни.) Иван Цанев като поет също е интелигентски индивидуалистичен и "естетски", напълно чужд на какъвто и да било "селски" идеологизъм.

В този смисъл "корените" на заявената в заглавието на първата му стихосбирка "Село" социална идеологичност на Марин Георгиев трябва да се търсят не у неговите учители по поетика, нито у съвременните му поети от неговата и предходните генерации. Социалната атмосфера дала храна на Марин-Георгиевата "селска" идентичност можем да видим много повече в творчеството на съвременните му белетристи от 60-те и 70-те години - Ивайло Петров и Йордан Радичков, Васил Попов и Георги Марков, Николай Хайтов и Йордан Вълчев, Дико Фучеджиев и Георги Мишев, та до Георги Алексиев и Димитър Яръмов, чиито истински, но таен предшественик е Асен Христофоров. Всички те, независимо от социален произход, културна подготовка и индивидуални нагласи имат творби със "селска" тема и по-точно - с определено художествено отношение към българската аграрно-патриархална традиция. Нарекохме ги "коренотърсачески", макар че художествените им позиции са не само различни, но понякога и спорещо-противоположни - "Жените на Варшава" на Георги Марков например са остър спор с всяка патриархална носталгичност, демонстративно превъзходство на "градското" над "селското". Скрита зад фриволно-игровото му новомитотворческо съзнание, позицията на Радичков изглежда по-скоро амбивалентна, отколкото неясна, но "карнавалните" му картини на "суматохата" ясно показват разпадането на българския аграрно-патриархален свят. Но на етатистката култура най-много ѝ допадна Хайтов, чиято етнографска "старина" беше подходящ сурогат на унищожаваното чрез индустриализацията село, и чиято "дива" романтика създаваше компенсаторни илюзии за мощ у превърнатия в покорен добитък "народ".

Защото именно през 60-те и 70-те години в резултат на силовата комунистическа индустриализация, българското балканско аграрно-фолклорно патриархално общество започва да се разпада окончателно. Но започна да навлиза във "втората вълна" (на градско-индустриалните общества), когато развитите западни общества навлизаха вече в "третата вълна" (на информационните общества), тоест - с векове закъснение. Но окончателният разпад на българската патриархална селско-фолклорна вселена не означаваше нито урбанизация, нито модернизация. А усядане в едно междинно полуселско-полуградско общество в условията на неосталинистки политически режим. Обществото на Георги-Мишевите "Вилна зона", "Дами канят" и "Преброяване на дивите зайци". Което у мнозина днес буди ностлагия по живковисткия "рай", но всъщност беше беизходно затъване в блатото на една непроходимост към модерно урбанистично - в смисъл на гражданско - общество.

Колкото и да изглежда странно и парадоксално, но въпреки че до 60-те години на ХХ век българското общество беше аграрно-селско, а и след това модернизационният процес да не е пълноценно завършен и да е с проблематичен завършек, светът на традиционния български селски свят не присъства достатъчно в българската литература и българската литература съвсем не е изостанала "селска" литература. Какво имам предвид?

Литературата, тоест писмената словесност, е по начало рожба на градската цивилизация. Културата на "първата вълна", на аграрно-рустикалните общества е фолклорно-митологична устна култура. Раждането на литературата като писмена словесност още през античността е плод на създаването на полисна култура.

И старата българска литература, като калкиране на религиозно-обредния библейски книжовен свод, и новата българска литература, като калкиране на новоевропейската буржоазна литература, не са култури на преобладаващата аграрно-рустикалната народна общност, която е фолклорно-митологична, устна. Животът и мирогледът на аграрно-рустикалната народна общност проникват твърде слабо и фрагментарно в тях.

Новата българска литература в периода на националното възраждане и почти до края на ХІХ век също не е култура на преобладаващото селско население поради своя етноцентричен характер. Което значи, че през този период българската литература се легитимира чрез идентичността "българско", а не чрез социалното противопоставяне "село" - "град". И макар че към края на ХІХ век в литературата се появава и проза, и поезия за селото, това е не толкова литература на проговорилото село, на селската менталност и светоглед, а литературни визии за селото - народническо-идеализаторско-идилични (Влайков) или демонизиращи (ранния Страшимиров).

Въпреки че Вазов е универасално-национален писател, неговият поглед към света е типично дребнобуржоазно-градски. Доколкото засяга и селото, погледът му към него е "външен" ("Тлака в Алтъново") и следва модели на етнографския натурализъм, прилича повече на преразказ на картина от Мърквичка, отколкото е плод на лична реалистична наблюдателност.

Единствен, който цялостно представя селския живот със "селски поглед" и селски мироглед до средата на ХХ век, е Елин Пелин и неслучайно типично градски интелектуалец като Симеон Радев приветства появата му като "поет на селото".

Селската тема създава илюзията, че и Йовков е селски писател, но погледът му към селото не е "селски", а представя естетска дестилация на селския свят, в който се решават модерни универсални човешки проблеми.

В противовес на етноцентричния възрожденски период, от началото на ХХ век българската модерна култура се разгръща като антропоцентричнно-индивидуалистична и въвеждането на личностната проблематика на индивида отново оттласква встрани литературната репрезантация на социалното противостоене "село" - "град".

Още една важна причина за отсъствието на селото в литературата е закъснялата и бавна урбанизация на българското общество. Защото появата на "селска" култура не следва, а предпоставя появата на "градска" литература. И това, което пречи да разберем възрожденската, а и по-късна българска литература като буржоазно-градска, е фактът, че поради закъснялото си историко-цивилизационно развитие българският град - и през възраждането, и през първата половина на ХХ век, е още в ранната фаза на манифактурния капитализъм, и на фона на модерните европейски и американски индустриални мегаполиси изглежда повече село, отколкото град.

Този неразвит полуселско-полуградски характер на българското - закъсняло, бавно и трудно урбанизиращо се - общество се усилва и от факта, че по геополитически причини - не толкова поради липсата на държавна независимост за цели векове, колкото поради отсъствието на европейски историко-цивилизационни процеси, които се разгръщат в Европа от Ренесанса до Френската революция, българското общество не можа да се конституира пълноценно като модерно буржоазно общество, нито българската нация като модерна нация, тоест като гражданско общество.

"Буржоазно" означава "градско" и "гражданско" общество. Но "гражданин" не значи само bоurgеois, а и citoyen. Българското историческо развитие произведе граждани само като bоurgеois, но не и като citoyens. Комунистическият режим пък още по-малко можеше да произведе citoyens.

И когато през 70-те години на ХХ век България поне статистически се превърна от аграрно-рустикална в градско-индустриална държава, тя продължи да бъде народ от полуселяни-полуграждани, но не и граждани като citoyens и нация като гражданско общество.

Реалната социална агония на българското село обаче предизвика литературния "бум" на "коренотърсаческата" проза. Която бе обществено-литературният контекст на идентифициращата се като "селска" поезия на Марин Георгиев.

Това така директно извеждане на литературата от социалната история би могло да изглежда груб детерминизъм и вулгарен социологизъм. Но всъщност е тяхното отрицание, защото показва как една и съща социално-историческа даденост поражда не само различни, но и противоположни естетически рефлекси.

2.

Поезията на Марин Георгиев е опитът фолклорно-патриархалният свят да "проговори" писмено-литературно, не с колективно-анонимния устен глас на фолклора и митологията, а с личния глас на индивида от този "селски" свят.

"...Разбирам, всичко разбирам,
Но думи нямам...".
Чувам баща ми.

Марин Георгиев много ясно е осъзнал тази "немота" на селската вселена и нейните хора и си е задал въпроса, чрез който осъзнава мисията си като поет:

И аз ли трябва да изкажа
Стаяваното в не един човек,
Стаяваното в не един живот?

Да, Марин Георгиев осъзнава мисията си на поет като изразител на тази селска "немота". Но неговият изказ не е вече фолклорно-митологичният устен изказ на селската вселена, а екзистенциален литературен прочит на фолклорно-патриархалния свят, бих казал дори - поезия на един "селски" екзистенциализъм.

В това литературно "проговаряне" на "немия" селски свят, още в първата стихосбирка на Марин Георгиев са направени две важни поетически открития. Първото е за "спрялото" време на този селски свят ("Време"):

Не се движи, не тече времето -
едно и също във пространството виси...

и ден след ден в кръгът му се въртим...

кръгът безсмислен, непонятен...

Това е изключително точно усещане за пред-историчното, циклично, кръгово, повторяемо митологично време на пред-модерния застинал патриархално-селски свят, в който живее българинът. В който продължава да живее българинът. Защото това не е разкриване на смисъла на някакво "минало", а непосредствен екзистенциален опит от "настоящето" на българския свят.

Именно този прочит на архаичното фолклорно-митологично време като настоящ екзистенциален опит прави усещането на кръговата му повторяемост не като радостно-ведра възообновяемост на битието, а мрачно и страшно, "безсмислено-непонятно", спряло и мъртво време.

От това произтича и другото поетическо "откритие" в книгата "Село" - откриването на смъртта като безсмислен и страшен абсолютен край на човека. Отвъд който няма нищо - "просто свършва". Това също е модерно екзистенциално осмисляне на "смъртта", която в архаичния предмодерен селскомитологичен свят е опитомена чрез включването ѝ в ритуалния кръгов цикъл на битието като част от него. Страшната истина за "смъртта" в екзистенциалния превод на митологичния свят у Марин Георгиев е в прозрението, че смъртта не е част от битийния цикъл, а негово отрицание.

Този екзистенциален опит за смъртта прави разбирането на Поета за света като свят без трансцендентен изход. Това е едно от най-жестоките прозрения за българския светоглед без трансцендентен просвет. В неговото "там" няма отвъдност, неговото "там" не е небесното, а земното "неизвестно". Екзистенциалният прочит на селската архаика е - "свят без бог":

Накрая няма съд...
Ни бог, ни дявол ще те съди,
то - просто свършва твоя път
и няма повече да бъдеш.

В този свят дори майката, дошла на гости от село на детето си в града, промълвява:

И както в приказките става -
накрая злият е наказан.
Е, не от Господ вече -
от природата - допълва.

Това dеus sive natura у неуката селска майка не е дошло само от натиска на атеистичната държава, още по-немислимо - от четенето на философи, то е като че изконна нагласа на една архаична общност, която живее в "свят без бог". И не защото "бог е мъртъв", а защото никога не се е раждал. Християнската религия е била само един тънък пласт върху дълбоката езическа същност на едно архаично битие.

Поетът не приема дори секуларизираното героично историческо безсмъртие:

Казват, ще станем безсмъртни... Но въздухът кой ще ни върне...

В образния свят на Марин Георгиев присъстват всички праелементи - водата, огънят, въздухът, доминираща обаче е Земята. Но - преди да бъде видяна като родител и хранител, като лоно на живота, тя е видяна като "гроб". И тук негативната визия на страха от смъртта предхожда всичко останало.

В съхраняването на основната визия за битието като кръгова повторяемост, но видяна негативно, като "мъртво време", се вписват и самите "думи", които поетът иска да даде на "нямата" архаична селска вселена. Тази "лоша повторимост" ("Селска метафизика" - "Аз цял живот съм обсаден от повторимост") се отнася и до думите:

Всичко, всичко е казано
и - преди мене отдавна...

И Марин Георгиев търси думи не само за да изрече в писмено слово "литературната" немота на селската фолклорна архаика, но и за да заеме за своята лирическа реч думи от вече мъртви поети. Защото в неговата поезия ще дочуем и Ботев:

Расте трева със страшна сила.

И Яворов:

Страхувам се за вас, деца!

И Вапцаров:

Гледаме се в упор...

Това не са просто "цитати", а Елиътовото осмисляне на "индивидуалния талант" чрез "традицията". Това е възбуждането на нов смисъл в стари думи чрез вписването им в собствен лирически контекст.

Основното смислово ядро на втората книга "Памет" (1979) на Марин Георгиев представя едноименната лирическа поема. Това е една от най-забележителните поеми в българската литература. Тя няма обичайно лириепическо единство, не е стихотворен разказ с общ сюжет, а е по-скоро сбор от на пръв поглед отделни стихотворения. Единството ѝ е по-скоро концептуално. Един опит да се индивидуира и интериоризира общата архаична памет на селско-фолклорната общност в индивидуално личностно съзнание. Казано на друг, философски жаргон - един опит колективното "несъзнавано" на патриахалната селска общност като "нещо в себе си" да се превърне в рефлектирано "нещо за себе си". Да се "преведе" опитът на колективното "несъзнавано" на езика на субективното съзнание.

Индивидуалното съзнание осъзнава като "свое" архаичното колективно "несъзнавано":

И още хиляди неща
не знам от де ги знам.

И тук отначало доминира негативният екзистенциален усет за смъртта и страха, за случайния (контингентен) характер на индивидуалното съществувание. Но тук към негативния усет за безсмислената кръговост на битието (чрез символиката на кръга на хорото) се поражда позитивният усет, че това е кръговрат не само на смъртта, но и на живота. И този смисъл се постига чрез опознаването на "корена във плодовете", чрез осмисляне на колективното "несъзнавано" в индивидуалното съзнание:

Пък после нека да се завърти хорото
по своя кръг -
познат и стародавен -
хорото на смъртта и на живота.
Но с вас сме се видели вече.
И - обща ни е участта.
Открай върви по тоя път човечеството -
признайте му невинността.
Все също - свети слънцето отгоре.
Все същи - вятърът, дърветата.
И най-подир се опознава корена
във плодовете си...

"Повторението на същото" вече не е само повторение на смъртната съдба, но и повторение на живота.

Този "оптимизъм" у Марин Георгиев обаче не е нито исторически, нито трансцендентен, той е биологически ("ненаситен - за живота - глад", пак в "Селска метафизика"). В една по-късна творба Марин Георгиев сам нарича така възраждането на виталните си сили за отпор срещу смъртта:

Какво? - обръгнал съм на тези думи,
дали са истина дори не питам,
или наследствен архаизъм...
Но знай: от векове така наричат
биологичния ми оптимизъм.
А имам го в достатъчно количество...

Този обрат на "наследствения архаизъм" - от тъмен страх от смъртта и небитието в "ненаситен за живота глад", в "биологичен оптимизъм", тази трансформация на страха от смъртта във воля за живот, е вроденият във всяко живо същество инстинкт за оцеляване.

И тук Марин Георгиев същностно се отличава от своя литературен учител Атанас Далчев. Заел от него самодисциплината в употребата на словото, острия му екзистенциален усет за смъртта, дори "предметистката" конкретност в извайването на образите, Марин Георгиев се отличава от Далчев по самия характер на своя "предметизъм".

Предметният свят на Далчевата поезия е натюрмортен, картини на мъртви предмети, "нежива природа", чиято символна емблема е "камъкът". Образният свят на Марин Георгиев не са мъртви предмети, а твари от живата природа, цял поетически вивариум. Стихосбирката му "Показалец" съдържа цял каталог от "творения" и "духове", както находчиво е обособил и нарекъл в цикли другият му литературен наставник, Иван Цанев. В "Творения" са събрани стихотворения за домашни и диви животни - куче, волове, бик, крава, агънце, овен, вълк, осел, котка, козел, биволи. В "Духове" са събрани стихотворения за домашни и диви птици и растения - квачка, пиле, гургулица, глухарче, кукувица, круша, лук, бабина душица (мащерка), босилек, коприва, ралица и къпина.

Навремето лирическите портрети на тези живи твари ми напомниха с нещо "списъците" на Васко Попа, но вече съм по-склонен да търся тяхното родословие в Йовковата книга "Ако можеха да говорят". Но Марин-Георгиевата портретна галерия на живи природни твари не само надхвърля по обем Йовковата портретна галерия от животни, но има и друг пристъп в представянето им, извиращ от собствената му философия за битието. В своята портретна галерия от природни твари Марин Георгиев е включил не само много повече домашни и диви животни, но и растения - дървета, цветя, треви, билки, храсти, плодове. На мястото на природното единство на хора и животни у Йовков, Марин Георгиев разгръща своето природно единство в три реда - на животни, птици и растения. И не само изключва човека от това единство, но и не антропоморфизира природните твари като Йовков, за когото животните понякога са символни човешки двойници, макар поетът да влага в тях и човешки смисъл. При подобен тип творчество ("списъци") всички творби, разбира се, не могат да бъдат еднакво художествено успели, но в много от тях поетът е успял да пресъздаде автономния природен смисъл на своите портретни модели, драматизма или поетичната одухотвореност на тяхното битие.

За разлика от това изобилие от природни творения, човешко-историческия свят е по-скромно представен в цикъла "Пряпорци"; сред природата поетът се чувства по-уютно отколкото в историята, като поет той е повече натурфилософ, отколкото философ на историята. И тук поетът е бил верен на учителя си Далчев - чужд на кухата патриотарска патетика, сроден с историческото битие на народа си само чрез страданието и болката, както показват и трите лапидарни "надписа", чиито ясен образец е Далчевия "Надпис". Ето Марин-Георгиевата "България":

Не аз - ти всичко си ми дала.
Откърми ме от кръв и плът.
И раните на твойто тяло
по моето болят.

3.

Всеки значим поет има своята "Ars poetica", както и своите обяснения в любов пред поезията. И най-често за поетите Поезията е и най-важното, и всичко в живота им. При Марин Георгиев не е така. Той е направил едно от най-странните признания в любов пред поезията - признава си, че би я захвърлил в името на други житейски ценности:

Поезио, за тебе цял живот се пазех,
но трябва да ти призная - аз те мразех,
аз сто пъти да те захвърля бях готов
зарад една - каква да е - любов.
...
Не идваше ли ти единствено тогава,
желаното когато с мен се разминава?
Щастлив ли бях - за теб и не помислях аз.
На страстите отдавах се със страст.
...
Но знаех пак: животът слънце е, а ти си сянка,
теб липсата те ражда, поредния ни крах...
И ето: днес си всичкото, което не успях.

В това неидолопоклонско и дори пренебрежително отношение към поезията има едновременно и нещо архаично, и нещо "модерно". (Да си спомним Верленовото "Всичко останало е литература!".) Това предпочитание на живота пред литературата има и друго измерение. Поетите, творците на изкуството въобще, винаги са били смятани за представители на vita contemplativа, а не на vita activа, за поданици на civitas dei, а не на civitas terrenа. Поетът Марин Георгиев, и като автор на своето творчество, и като образ на лирическия субект в своята поезия определено не е човек на vita contemplativa, нито поданик на божия град. Той е човек на действието, не на съзерцанието. И в природата, и в историята вижда и изразява динамиката на "ставането", а не статиката на "станалото". Вижте колко усукано и с резерви се обяснява в любов на Поезията в поемата "Последна любов" и с какво искрено вдъхновение пише за удоволствието, с което копае градината си.

Колкото и Далчев да ни уверява, че вместо живота си на книжник би предпочел да бъде "нищий духом" обущар или хамалин, това е типично литературно-романтично желание, нещо като повикът на Жан-Жак Русо "назад към природата" или възхвалата му на "естествения човек". Както е типично градско-патрицианска Хорациевата "Възхвала на живота на село".

Не мисля, че Далчев би могъл да живее като щастлив обущар, нито Хораций като орач в някое крайримско село. Но си представям, че ако не бяха големите социални размествания Марин Георгиев би могъл да живее пълноценно като "среден селянин", орач или градинар, дори като успешен мелничар, кръчмар или джамбазин.

Но дори и залутал се по опасните и измамни пътища на литературата, Марин Георгиев все пак се изрази като поет и писател, и то успешно. Защото осъзна мисията си да даде глас на "нямата" архаична фолклорно-митологична общност на българското село, на закъснелия, мъчителен и все недовършен преход на българите от "първата" към "втората" вълна. (Именно за този голям историко-цивилизационен "преход" говоря в заглавието, а не за годините след 1989 година, които са само поредният и последен засега микроетап на "големия", оставащ все незавършен, "преход".)

През последните две десетилетия Марин Георгиев се изявяваше обществено активно като редактор, издател и публицист, като мемоарист и документалист. Не че не публикуваше поезия, но тя някак се разпиляваше сред другите му изяви, като не говорим, че сред шумотевицата на "демокрацията" и цялата българска литература е някак разпиляна, губеща се, неосмислена. Сега в книгата му "събрано" можем да видим новата му поезия по-съсредоточено. В нея - от поемата "Разпукване" до по-нови творби като "Ден и нощ. Нощ и ден" можем да видим лирическите рефлекси на поета върху по-нови "болки от текущото", както би казал Тончо Жечев.

И никак не е странно, че още в една по-ранна поема от този период - "Разпукване", е даден лирически израз - предусещане за "провала" на прехода. Поемата започва с възклик за поезията, който като че продължава по-ранната поема "Последна любов". Но ако "Последна любов" беше разговор с поезията като "бягство от живота и историята", "Разпукване" е творба за невъзможността да се избяга от историята и за новото "падане в историята" на лирическия субект.

"Разпукване" дава цял компендиум от сентенциозни обобщения за българската историческа съдба и психология от "най-несигурния век". Сред които надделява чувството за "подмяна" на "промяната".

Кой живее моя живот?
Кой говори от мое име?
Кой и мене и цял народ
направи ни заменими

И, както обикновено става, в повторимия и "еднакъв до скука свят" накрая се открива пак някоя прадревна истина, този път ("Ден и нощ. Нощ и ден") - Хераклитовата истина за света като polemos, като вечен "спор", като безкрайна "война".

А вред война,
А вред война...

От неизбежното "бреме на историята" не може да се избяга, дори в поезията, то трябва да се приеме, да се влезе в битката. Историята може да се надмогне само като се премине през нея.

Късното прозрение на "Ден и нощ. Нощ и ден" има свои зародиши още в книгата "От първо лице" (1986). Тук все още доминира парализиращият опит от срещата с повторимостта на смъртта. Тук тревата расте със "страшна сила" като "воля за живот", но побеждава смъртоносната стрела - земята като "гроб" побеждава земята-"родилка".

Но в две стихотворения "ненаситния глад за живот" на смъртния индивид като че търси своя опора в натурфилософията на една диалектика на природата. Това са "Изриви" и "Пълнолуние". Те могат да бъдат четени и като несъзнавано вдъхновени от Далчевите "Нощ" и "Пладня". Тук мрачната и статична "нощна" картина на Далчев е заменена от една пулсираща в пълнолунието панеротична визия на обзетата от зачеващи дионисиевски тръпки земна природа. А дискретният еротизъм на Далчевата "Пладня" се е превърнал в панеротично буйство на изприщената от вакхически витални сокове земя по пладне ("Изриви" - "Обед е"). Бих нарекъл тези виталистични ерупции "космогонични", но Марин Георгиев никога не напуска земята, не разширява лирическата си мисъл отвъд нея, в безкрайните Паскалови пространства. В тази книга има цяло стихотворение "Звезда", но тя е видяна само като знак на един закрилян от нея земен път, а не като извънземно вселенско битие.

Натурфилософията на Марин Георгиев не се разпростира космически, не напуска земята. Нейните витални сили дават "воля за живот", дават смелост да се влезе в историята, разбирана като вечна война. Но Марин Георгиев разбира историята не като противостоене на природата, не като хюбрис, а като природа.

Тази "захвърленост в историята", тази конфронтация с историята, това неприемане на историята, това предварително неприемане на историята, разбирана като "пандемониум" и непреодолима поквареност и мръсотия, са не само резултат от непосредствен опит с новата историческата действителност, но и на нежелание да се влезе в историята, стъписването на архаичната предмодерна общност пред историята. Израз на невъзможността на балканските предмодерни полуселско-полуградски общности да се самосъзнаят като отговорни исторически субекти на своята история, самоусещането им като пасивни обекти на вечни чужди попълзновения. На "племена в агония", както ги нарече един философ.

Негативни лирически рефлекси спрямо новия исторически "преход" ще срещнем у мнозина от значимите поети през последните двайсет години - в различни техни книги от различни години - от Иван Методиев, Златомир Златанов и Ани Илков до Палми Ранчев и Георги Господинов. Не по-различна е картината и в прозата - от Станислав Стратиев и Виктор Пасков през Деян Енев и Алек Попов до Стефан Кисьов и Райна Маркова. Колкото и този исторически негативизъм да е от различни гледни точки, от различни граждански и творчески позиции, изразен в различна степен и по различен художествен начин, той има като обща историческа рамка историко-цивилизационната неподготвеност на българското и балканското общество да встъпят в модерността, някаква неизвървяност на по-ранни историко-цивилизационни пътища, за които стана дума в началото.

Силното присъствие на поезията на Марин Георгиев в съвременната българска литература се определя и от неговия изразителен и прецизен субективен лирически изказ, т.е. - от неговата оригинална лирическа поетика, и от обективната историко-цивилизационна рамка на незавършения модернизационен преход на българската общност, и от литературната "немота" на архаичния предмодерен фолклорно-митологичен селски свят към литературните езици на модерната урбанистична цивилизация.

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.02.2020
Светлозар Игов. Съвременници. Том 1: Поети. Варна: LiterNet, 2019-2020

Други публикации:
Марин Георгиев. До тук. София, 2011.